Клайв Къслър
Златото на инките (40)

38

Оставаше само половин час до здрачаване, когато Джордино приземи леко хеликоптера вътре в окръжността, изрисувана с бяла боя върху товарната палуба на „Алхамбра“. Моряците, които се казваха просто Исус и Гато, се приближиха до машината, за да я вкарат вътре в просторната палуба за автомобили, където щяха да я застопорят.

Лорън и Гън стояха извън обхвата на роторните витла. Когато Джордино завъртя ключа за запалване и спря двигателя, те пристъпиха напред. Не бяха сами. От сянката на огромната надстройка на ферибота излязоха мъж и жена и се присъединиха към тях.

— Някакъв успех? — извика Гън през стихващото биене на витлата към Джордино, който се бе показал през отворения прозорец на кабината.

Джордино му отговори с обърнат надолу палец.

Пит слезе от пътническата врата на хеликоптера и сключи гъстите си черни вежди в изненада.

— Не очаквах да видя вас двамата отново, поне не и тук.

Доктор Шанън Келси се усмихна с хладно достойнство, докато Майлс Роджърс здравата разтърси ръката на Пит в искрен изблик на приятелски чувства.

— Надявам се, че нямате нищо против нашето внезапно появяване тук — каза Роджърс.

— Ни най-малко. Радвам се да ви видя. Предполагам, че всички сте се представили един на друг.

— Да, всички се запознахме. Шанън и аз въобще не очаквахме, че ще бъдем приветствани от един член на Конгреса и от заместник-директор на НЮМА.

— Доктор Келси ми достави удоволствието да науча за нейните приключения в Перу — каза Лорън с тих и гърлен глас. — Животът й е бил много интересен.

Джордино излезе от хеликоптера и загледа пришълците с интерес.

— Привет, привет, цялата банда вече е тук — поздрави ги той. — Това сбирка на стари приятели ли е, или ловна дружинка, тръгнала на лов за една стара мумия?

— Да, какво ви води в нашия скромен ферибот в Морето на Кортес? — попита Пит.

— Агенти от федералните служби помолиха Майлс и мен да оставим всичко в Перу и да долетим тук, за да ви помогнем в търсенето — отвърна Шанън.

Пит погледна Гън.

— Федерални агенти?

Гън сви рамене в неведение и вдигна един лист хартия.

— Факсът, който ни информираше за тяхното пристигане, дойде един час след като те се появиха с едно взето под наем корабче. Гостите настояха да изчакаме вашето завръщане, преди да разкрият целта на посещението си.

— Те бяха митнически агенти — Майлс осветли Пит. — Появиха се в Пуебло де лос Муертос с голяма клечка от Държавния департамент и апелираха към патриотизма ни.

— Майлс и аз бяхме помолени да идентифицираме и фотографираме съкровището на Хуаскар, след като го откриете — обясни Шанън. — Те дойдоха при нас заради познанията ми в областта на културата и историята на Андите, репутацията на Майлс като фотограф и най-вече заради скорошните събития, в които НЮМА и ние бяхме въвлечени.

— И вие доброволно приехте — предположи Пит.

Роджър отговори:

— Когато митническите агенти ни информираха, че бандата контрабандисти, които срещнахме в Андите, е свързана с фамилия нелегални търговци на произведения на изкуството, които също търсят съкровището, ние започнахме да си стягаме багажа.

— Фамилията Золар?

Роджърс кимна.

— Възможността, че бихме могли да окажем помощ при залавянето на убиеца на доктор Милър, бързо взе връх над всякакво нежелание за намеса.

— Почакай малко — каза Джордино. — Фамилия Золар са свързани с Амару и „Солпемачако“?

Роджърс кимна отново.

— Не ви ли казаха? Никой ли не ви е информирал, че „Солпемачако“ и Золар са едни и същи лица?

— Предполагам, че са забравили — каза саркастично Джордино.

Той и Пит си размениха многозначителни погледи. Всеки прочете мислите на другия и те тихомълком решиха да не споменават за неочакваната им среща със самозванеца доктор Милър.

— Бяхте ли осведомени за упътванията и указанията, които дешифрирахме от кипуто? — Пит попита Шанън, сменяйки темата.

Шанън кимна.

— Даден ми беше пълния превод.

— От кого?

— Куриерът, който ми го достави лично, бе агент на ФБР.

Пит погледна Гън, след това Джордино с измамно спокойствие.

— Сюжетът се изостря. Учуден съм, че Вашингтон не е изпратил осведомителни бюлетини за издирването до новинарските медии и не е продал авторските права за филма на Холивуд.

— Ако се разчуе — каза Джордино, — всички търсачи на съкровища оттук до полярните шапки ще се втурнат към Залива като бълхи след болен от хемофилия Сан Бернар.

Умората започна да стяга Пит в железни клещи. Крайниците му бяха схванати и безчувствени, гърбът го болеше. Тялото му жадуваше за легло и почивка. Той имаше пълното основание да бъде уморен и обезкуражен. Какво, по дяволите, помисли си той, защо да не сподели отчаянието си. Нямаше никакъв смисъл да носи кръста самичък.

— Неприятно ми е да го кажа — бавно промълви той, като гледаше втренчено Шанън, — но изглежда, че ти и Майлс сте били напразно път дотук.

Шанън го погледна изненадано.

— Не сте открили мястото на съкровището?

— Някой да ти е казал противното?

— Вярвахме, че си установил с точност неговото местоположение — каза Шанън.

— Взели сте желаното за действително — каза Пит. — Не сме видели и следа от каменна скулптура.

— Запозната ли сте със символа ориентир, описан от кипуто? — Гън попита Шанън.

— Да — отвърна без колебание тя. — Демонио дел Муертос.

Пит въздъхна.

— Демонът на мъртвите. Доктор Ортис ни каза. Получавам най-слабата оценка в класа за това, че не направих връзката.

— Спомням си — каза Гън. — Доктор Ортис извършваше разкопките на една голяма гротескна скална скулптура, която имаше огромни зъби, и я описа като чачапойския бог на подземния свят.

Пит повтори точните думи на доктор Ортис.

— Отчасти ягуар, отчасти кондор, отчасти змия, той забивал острите си извити зъби във всеки, който дръзвал да наруши спокойствието на мъртвите.

— Тялото и крилата са покрити с люспи на гущер — допълни Шанън описанието.

— Сега, когато знаете какво точно търсите — каза Лорън с възобновен ентусиазъм, — търсенето би трябвало да върви по-лесно.

— Значи сега знаем самоличността на звяра, който пази съкровището — каза Джордино, връщайки разговора отново на земята. — И какво от това? Дърк и аз изследвахме всички острови, които имат търсените черти, но останахме с празни ръце. Изчерпихме нашия район на издирване. А ако сме изпуснали нещо, нашите конкуренти най-вероятно са го отметнали от списъка си.

— Ал е прав — призна Пит. — Няма повече места за претърсване.

— Сигурни ли сте, че не сте видели никакви следи от демона? — попита Роджърс.

Джордино поклати глава.

— Нито дори люспа или зъб.

Шанън се намръщи в израз на поражение.

— Тогава митът е просто това, което е… един мит.

— Съкровище, което никога не е съществувало — промърмори Гън. Той се строполи отчаяно върху една дървена пътническа пейка. — Всичко свърши — бавно каза той. — Ще се обадя на адмирала и ще му кажа, че прекратяваме проекта.

— Сигурно и съперниците ни в хидроплана ще преустановят търсенето и ще отлетят при залез-слънце — каза Джордино.

— За да се прегрупират и опитат отново — каза Пит. — Те не са от хората, които ще се откажат така лесно от съкровище на стойност един милиард долара.

Гън вдигна поглед към него изненадан.

— Вие сте ги видели?

— Махнахме им пътьом — отвърна Пит, без да се впуска в подробности.

— Колко жалко, че няма да можем да заловим убиеца на доктора — тъжно каза Роджърс. — Аз хранех големи надежди, че ще бъда също така и първият, който ще фотографира съкровищата и златната верига на Хуаскар.

— Провал — промърмори Гън. — Пълен провал.

Лорън се отпусна на пейката до Гън.

— Какъв позор, след като всички хвърлиха толкова много сили.

Пит внезапно се оживи, отърси се от умората и изтощението и възвърна предишния си оптимизъм.

— Не мога да говоря от името на всички вас, жалки черногледци, но аз смятам да се изкъпя, да си забъркам една текила с лед и лимон, да си опека пържола, да се наспя здравата и сутринта да изляза и да намеря онова грозно същество, пазещо съкровището.

Всички го зяпнаха така, сякаш бе получил мозъчен удар. Всички, с изключение на Джордино. Не му беше нужно да бъде ясновидец, за да разбере, че Пит бе надушил някаква следа.

— Имаш вид на възкръснал християнин. На какво се дължи тази промяна в теб?

— Спомняш ли си, когато издирвателен екип на НЮМА откри един параход на сто и шестдесет години, който принадлежеше на Републиканския флот на Тексас?

— Това беше през 1987, нали? Корабът се казваше „Завала“.

— Същият. И спомняш ли си къде бе открит?

— Под един паркинг в Галвестън.

— Загря ли номера?

— Аз определено нищо не загрявам — троснато рече Шанън. — Накъде биеш?

— Чий ред е да приготвя вечерята? — попита Пит, без да й обръща внимание.

Гън вдигна ръка.

— Тази вечер аз съм в камбуза. Защо питаш?

— Защото след като всички се насладим на една приятна вечеря и един-два коктейла, аз ще разкрия гениалния си план.

— Кой остров си избрал? — попита язвително Шанън. — Бали Ха’и или Атлантис?

— Няма никакъв остров — отвърна тайнствено Пит. — Въобще няма никакъв остров. Съкровището, което никога не съществувало, но съществува, се намира на суха земя.

 

 

Час и половина по-късно, с Джордино на щурвала, старият ферибот обърна курс и веслените му колела го подкараха на север обратно към Сан Фелипе. Докато Гън, подпомаган от Роджърс, приготвяше вечерята в камбуза на ферибота, Лорън претърси целия кораб, за да открие Пит и го намери накрая, седнал на един сгъваем стол, долу в машинното отделение. Там той бъбреше с главния механик, като същевременно попиваше звуците, миризмите и движенията на чудовищните двигатели на „Алхамбра“. Той имаше вид на човек, изпаднал в неприкрита еуфория. Тя се приближи откъм гърба му, носейки малка бутилка с бланко текила и чаша с лед.

Гордо Падила пушеше угарка от пура и бършеше с чист парцал два месингови манометри за пара. Той носеше протрити каубойски ботуши, тениска, изпъстрена с ярки рисунки на тропически птици и чифт панталони, срязани при коленете. Лъскавата му старателно зализана коса бе гъста като блатна трева, а кестенявите очи в кръглото му лице галеха с поглед двигателите със същата страст, с каквато биха съзерцавали изящното тяло на някоя манекенка с бикини.

Много хора смятат, че повечето корабни механици са едри, темпераментни мъже с космата гръд и яки мускулести ръце, нашарени с пъстри татуировки. Падила обаче изглеждаше като мравка, пълзяща по огромните предавателни валове на двигателите. Поради малкия си ръст и тегло той лесно би могъл да стане ездач на расов кон.

— Жена ми Роза — каза той между глътките бира „Текате“ — смята, че аз обичам тези машини повече от нея. А аз й казвам, че те са по-добри от любовница. Първо, че са много по-евтини и второ, че не трябва да се промъкваш из разни тесни улички, за да ходиш при тях.

— Жените никога не разбират привързаността, която един мъж може да изпитва към една машина — съгласи се Пит.

— Жените не могат да изпитват чувства към омазани с грес предавки и бутала — каза Лорън, като плъзна ръка под предницата на хавайската риза на Пит, — тъй като тези чаркове са лишени от чувства.

— Е, красива госпожо — каза Падила, — вие не можете да си представите удовлетворението, което изпитваме, след като сме съблазнили една машина да заработи гладко.

Лорън се засмя.

— Не, и не искам. — Тя погледна нагоре към огромната А-образна рамка, която носеше люлеещите се предавателни лостове, след което отправи поглед към огромните цилиндри, парните кондензатори и котлите. — Но трябва да призная, че това е един внушителен апарат.

— Апарат? — Пит я хвана здраво през кръста. — В светлината на съвременните дизелови турбини, двигателите с люлеещ се предавателен лост изглеждат като антики. Но когато погледнеш назад към технологиите за проектиране и производство, които са били съвършени за времето си, тези двигатели представляват красноречиво свидетелство за гения на нашите деди.

Тя му подаде малката бутилка с текила и чашата след.

— Стига с тези мъжки врели-некипели за смърдящи стари машини. Глътни това набързо. Вечерята ще е готова след десет минути.

— Не оценяваш изящните неща в живота — каза Пит, като търкаше нос в ръката й.

— Избирай. Машините или мен?

Той погледна нагоре към буталния прът, който спускаше и вдигаше люлеещия се лост.

— Не отричам, че имам слабост към движенията на едно машинно бутало. — Той се усмихна закачливо. — Но с готовност признавам, че доста неща могат да се кажат и за галенето на онова същество, което се гуши с нежност в теб^[1].

— Ето една утешителна мисъл за всички жени по света.

Исус се спусна надолу по вертикалната стълба от палубата за автомобили и каза нещо на испански на Падила. Падила го изслуша, кимна и погледна към Пит.

— Исус казва, че от половин час насам се виждат светлини на самолет, който кръжи над ферибота.

Пит се загледа за миг в гигантския вал, който въртеше веслените колела. След това стисна Лорън през кръста и каза кратко:

— Добър знак.

— Знак за какво? — попита любопитно тя.

— Хората от другата страна — каза оживено той. — Те са се провалили и сега се надяват да ни проследят до златната жила. По този начин нашият екип получава преимущество.

 

 

След една обилна и вкусна вечеря на една от тридесетте маси в зейналото празно помещение за пътници във ферибота, масата бе разчистена и Пит разпъна върху нея една карта на морето и две геоложки карти на северното континентално крайбрежие. Той започна да говори отчетливо и прецизно, като излагаше мислите си с такава яснота, че присъстващите бяха готови да повярват, че те са техни собствени.

— Ландшафтът не е същият. През последните близо петстотин години са се извършили големи промени. — Той направи пауза и сложи една до друга трите карти, като по този начин се получи обща панорама на пустинния участък от горния бряг на Залива на север до долината Коачела в Калифорния.

— Преди хиляди години Морето на Кортес се е простирало до сегашната колорадска пустиня и Импириъл Валей над езерото Солтън Сий. През вековете река Колорадо причинявала наводнения и отнасяла огромни количества тиня в морето, като накрая образувала делта и наносна дига в северната му част. Това натрупване на тиня оставило зад себе си една голяма водна маса, която по-късно станала известна като езеро Кахулал, получило името си, предполагам, от индианците, които населявали бреговете му. Ако се разходите из подножието на планината, която обгражда басейна, вие все още може да видите древната крайбрежна линия и да намерите морски черупки, пръснати из пустинята.

— Кога е пресъхнало? — попита Шанън.

— Между 1100 и 1200 година след Христа.

— Тогава откъде е дошло езерото Солтън Сий?

— В опит да се напои пустинята е бил построен канал, който да носи вода от река Колорадо. През 1905 година след необичайни за сезона проливни дъждове и силно затлачване, реката излязла от бреговете на канала и водата се изляла в най-ниската част на басейна на пустинята. Със сетни усилия бил построен бент, който спрял потока, но вече се било изляло достатъчно количество вода, което образувало Солтън Сий, с повърхност осемдесет метра под морското равнище. В действителност това е едно голямо езеро, което в края на краищата ще последва съдбата на езерото Кахулал, независимо от дренирането на напоителните съоръжения, което временно е стабилизирало сегашния му размер.

Гън извади една бутилка мексиканско бренди.

— Малка пауза, за да може алкохолът да засили кръвообращението. — Тъй като нямаше под ръка истински чаши за коняк, той наля брендито в пластмасови чашки, след което вдигна своята. — Да пием за успеха.

— Точно така — каза Джордино. — Удивително е как едно солидно хапване и глътка бренди променят настроението на човек.

— Всички се надяваме, че Дърк е открил ново решение — каза Лорън.

Пит не каза нищо, но се надвеси над картите и начерта една дъга през пустинята с червен флумастер.

— Това е приблизително мястото, докъдето се е простирал Заливът в края на петнадесети век, преди наносната тиня от реката да е започнала да се отлага и натрупва в южна посока.

— По-малко от километър от сегашната граница между Съединените щати и Мексико — отбеляза Роджърс.

— Област, която сега е покрита главно с мочурища, известна като Лагуна Салада.

— Какво общо има това блато с нашата работа? — попита Гън.

Лицето на Пит светна като на корпоративен изпълнителен директор, който се кани да съобщи на акционерите си, че ще получат тлъст дивидент.

— Островът, където инките и чачапойците са заровили златната верига на Хуаскар, вече не е остров.

След това той седна и отпи от брендито си, изчаквайки разкритието да стигне до съзнанието на всички.

Сякаш изкомандвани от сержант по време на военно учение, всички се струпаха над картите и започнаха да разучават дъгата, с която Пит бе маркирал древната брегова линия. Шанън посочи една малка змия, която Пит бе нарисувал. Тя се бе увила около една висока скала, издигаща се на половината път между блатото и подножието на планината Лас Тинахас.

— Какво означава змията?

— Нещо като „X“, с което съм отбелязал мястото.

— Отбелязал си един малък хълм, който според котите от профила на терена се издига на близо петстотин метра височина.

— Или около хиляда и шестстотин фута — изчисли Джордино.

— Как се нарича? — зачуди се Лорън.

— Серо ел Капироте — отвърна Пит. — „Капироте“ на английски означава висока, островърха церемониална шапка или нещо подобно на конусовидната книжна шапка, която в училище слагат за наказание върху главите на ленивите деца.

— Значи ти смяташ, че тази стръмна скала в средата на пустошта е нашето място със съкровището? — попита Роджърс.

— Ако разгледаш отблизо картите, ще откриеш няколко други малки възвишения с остри върхове, които се издигат около блатото от повърхността на пустинята. Всичките те отговарят на общото описание. Но аз залагам парите си на Серо ел Капироте.

— Какво те води към такова безкомпромисно решение? — попита Шанън.

— Поставих се на мястото на инките и избрах най-доброто място, където да скрия най-голямото съкровище на света по онова време. Ако аз бях генерал Неймлап, щях да търся най-внушителния остров в горния край на морето, на колкото е възможно по-голямо разстояние от омразните испански завоеватели. Върхът Серо ел Капироте е бил в общи линии най-далечното място, до което той е могъл да стигне през първата половина на шестнадесети век, а височината му го прави и най-внушителното.

Настроението върху пътническата палуба се подобряваше с всеки изминал миг. В един проект, който бе на косъм от провала, бе вдъхната нова надежда. Непоклатимата увереност на Пит бе заразила всички. Дори Шанън удряше яки глътки от брендито и се хилеше като кръчмарка от Додж Сити. Всички се радваха така, сякаш бяха отхвърлили всякакво съмнение зад борда. Изведнъж всички сметнаха намирането на демона, кацнал на върха на Серо ел Капироте, за повече от сигурно.

Ако присъстващите бяха доловили и най-малкия намек, че Пит имаше известни резерви, приповдигнатото им настроение щеше да се изпари яко дим. Пит бе сигурен в заключенията си, но бе и твърде прагматичен, за да не изпитва известни съмнения.

След това идваше и тъмната страна на медала. Той и Джордино не бяха споменали, че в лицето на един от другите търсачи бяха разпознали убиеца на доктор Милър. И двамата вътре в себе си съзнаваха, че Золар или Солпемачако, или с каквито и да било други фалшиви имена, с които се подвизаваха в тази част на света, не знаеха, че съкровището бе вече пред погледа на Пит.

В съзнанието си Пит започна да си представя Тупак Амару и погледа на студените му безжизнени очи и разбра, че търсенето на съкровището щеше да се превърне в опасна и безмилостна игра на живот и смърт.