Клайв Къслър
Златото на инките (7)

5

Подгизналите от непрестанния ръмеж пленници бяха поведени през покрита с мъх гора, докато най-сетне пътеката свърши при една дълбока клисура. Похитителите ги прекараха от другата страна по един дънер, който служеше за мост, а после продължиха по останките на древен, застлан с камъни път, който се виеше нагоре през планината. Наложеният от водача на бандата терористи бърз ход особено затрудни Док Милър, който трудно издържаше на това темпо. Дрехите му бяха толкова мокри, че беше трудно да се каже къде свършваше потта и къде започваше влагата от дъжда. Всеки път, когато изостанеше, пазачите безмилостно го смушкваха в гърба с дулата на пушките си. Джордино пристъпи до възрастния мъж, преметна една от ръцете на Милър през рамото си и му помогна да продължи, без да обръща внимание на ударите, с които жестоките пазачи обсипаха незащитения му гръб и рамене.

— Махнете тази проклета пушка от него — тросна се на испански Шанън на пазача.

Тя хвана другата ръка на Милър и я провеси през врата си, така че да могат двамата с Джордино да подкрепят стария човек. В отговор бандитът злобно я срита в хълбоците. Тя залитна напред с посивяло лице, стиснала устни от болка, но запази равновесие и хвърли на бандита изпепеляващ поглед.

Джордино се улови, че се усмихва на Шанън, дивейки се на нейния дух, смелост и несломима воля. Тя все още беше по бански под памучната блуза без ръкави, която партизаните й бяха позволили да вземе от палатката си заедно с чифт туристически обувки. Той се чувстваше съкрушен заради неспособността си да предпази тази жена от опасността и униженията. Към това се прибавяше и чувството, че е постъпил като страхливец, изоставяйки своя стар приятел без борба. Поне двадесет пъти, откакто беше насила отведен от понора, му идваше да изтръгне оръжието на пазача. Но това само би довело до убийството му и нищо нямаше да реши. Докато по някакъв начин успееше да остане жив, имаше надежда. Джордино проклинаше всяка крачка, която го отвеждаше все по-далеч и по-далеч от спасяването на Пит.

Часове наред те с мъка се изкачваха нагоре, едва поемайки си дъх в разредения въздух на Андите, докато достигнаха височина 3400 метра. Всички трепереха от студ. Въпреки че през деня палещото слънце повишаваше температурата, в ранните часове на утрото тя спадаше почти до нулата. Зората ги завари все още да се изкачват по древна улица между порутени постройки от варовик, високи стени и терасирани за земеделие хълмове, които Шанън дори и не беше сънувала, че съществуват. Нямаше две сгради, които да са построени по един и същ план. Някои бяха овални, други кръгли, съвсем малко бяха правоъгълни. Те рязко се различаваха от останалите древни постройки, които беше проучвала. Дали всичко това беше част от Чачапойската конфедерация, чудеше се тя, или беше някое друго царство, друго общество? Каменният път продължи да се вие край високи стени, които стигаха почти до мъглите, спускащи се от високите планински върхове. Шанън беше поразена от хилядите издялани от камък фигури с орнаменти, напълно различаващи се от онези, които някога беше виждала. Големи, подобни на дракони птици и риби със змийска форма се редуваха със стилизирани пантери и маймуни. Изсечените релефни образи странно наподобяваха египетски йероглифи с тази разлика, че бяха по-абстрактни. Шанън беше развълнувана и изненадана от факта, че платата и хребетите на перуанските Анди са били населявани от неизвестни древни народи, построили такива големи градове. Тя не беше очаквала да открие толкова напреднала в архитектурно отношение култура, която е била в състояние да построи по върховете на планините сгради, неотстъпващи по сложност и размери на сградите в познатия древен свят. Шанън би дала своя „Додж Вайпър“, купен с наследството от дядо й, за да остане достатъчно дълго и да проучи тези необикновени руини, но всеки път, когато спреше, беше грубо тласкана напред.

Слънцето беше започнало да се показва, когато изморената и изкаляна група премина през един тесен проход и се озова в малка долина, обградена отвсякъде с високи планини. Въпреки че дъждът, за щастие, беше спрял, всички приличаха на плъхове, едва успели да се спасят от удавяне. Пред тях се издигаше квадратна каменна постройка, висока цели дванадесет етажа. За разлика от пирамидите на маите в Мексико, тази сграда беше по-заоблена и приличаше на пресечен в горната си част конус. По стените бяха изсечени богато украсени глави на животни и птици. Шанън разпозна в нея обреден храм на мъртвите. Задната част на постройката преминаваше в стръмна песъчлива урва, прорязана от хиляди погребални пещери с богато украсени преддверия, които гледаха към един почти отвесен склон. Сградата върху постройката, от двете страни на която бяха разположени големи скулптури на покрити с пера крилати ягуари, според първоначалната й преценка представляваше палат на боговете на смъртта. Тя се намираше насред малък град от над сто старателно построени сгради с пищна украса. Разнообразието на архитектурата беше смайващо. Някои от постройките бяха изградени върху високи кули, заобиколени от изящни балкони. Повечето бяха съвсем кръгли, а други бяха построени върху правоъгълна основа.

Шанън загуби дар слово. За няколко секунди величествената гледка я порази. Тя веднага разбра какво представлява този огромен комплекс. Ако трябваше да вярва на това, което виждаше пред себе си, терористите от „Сияен път“ бяха открили един невероятен изчезнал град. Град, в чието съществуване, археолозите, в това число и тя самата, се съмняваха, град, който ловците на съкровища бяха търсили в продължение на четири века, но никога не бяха открили — изчезналият Град на мъртвите, чиито легендарни богатства бяха далеч по-големи от онези в Долината на царете в древен Египет.

Шанън стисна здраво ръката на Роджърс.

— Изчезналият Пуебло де лос Муертос — прошепна тя.

— Изчезналият какво? — озадачено попита той.

— Не говорете — сопна се един от терористите, като стовари приклада на пушката си върху гърба на Роджърс в областта на бъбреците.

Роджърс изохка сподавено. Той залитна и почти падна, ала Шанън храбро му помогна да се задържи на крака, готова за удар, който, за щастие, така и не последва.

След като повървяха малко по широка, застлана с камъни улица, те приближиха облата постройка, която се извисяваше над заобикалящия я обреден комплекс като готическа катедрала над средновековен град. Те изкачиха с мъка поредица от много стръмни вити стъпала, украсени с мозайки на крилати хора, наредени в камъка, композиции, които Шанън не беше виждала никога до този момент. На горната площадка, зад огромен сводест портал, те влязоха в стая с висок таван, по каменните стени на която бяха изсечени геометрични мотиви. По средата на пода бяха струпани изящно изваяни каменни скулптури с най-различна форма и големина. В стаички, които започваха от главното помещение, бяха накамарени фигурални керамични гърнета и великолепни богато украсени съдове. В една от тези стаички беше струпана висока купчина отлично запазени тъкани във всевъзможни цветове и с най-различни шарки.

Археолозите останаха изумени при вида на огромното съкровище от древни предмети. Те сякаш се бяха озовали в гробницата на Тутанкамон в Долината на царете в Египет, преди съкровищата й да бъдат изнесени от прославения археолог Хауард Картър^[1] и изложени в националния музей в Кайро.

Не им остана много време да разгледат съкровището от находки. Терористите бързо поведоха перуанските студенти надолу по едно вътрешно стълбище и ги затвориха в килия, разположена дълбоко под горния храм. Джордино и останалите бяха грубо наблъскани в една странична стая, където да ги пазят останаха двама навъсени бунтовника, които ги гледаха така, сякаш бяха изтребители, разглеждащи гнездо на паяци. Всички, с изключение на Джордино, се отпуснаха с облекчение върху твърдия студен под. Изтощението беше оставило своя отпечатък по изпитите им лица.

Обхванат от чувство на безсилие, Джордино удари с юмрук по каменната стена. По време на форсирания преход той напрегнато беше следил за някаква възможност да се изплъзне незабелязано в джунглата и да се отправи обратно към понора, но бягството се оказа невъзможно. Зад него през целия път се редуваха най-малко трима пазачи, насочили с твърда непоколебимост автоматичните си пушки в гърба му. Нямаше нужда да го убеждават, че те имат богат опит във вземането на заложници и превеждането им през неравен и горист терен. Всяка надежда да стигне до Пит вече беше наистина нищожна. По време на прехода той беше потискал присъщото си непокорство и се беше държал кротко и смирено. Като се изключеше смелата проява на загриженост за Док Милър, той не беше направил нищо, с което да предизвика порой от куршуми в корема си. Той трябваше да остане жив. За него нямаше съмнение, че умреше ли той, Пит също щеше да умре.

Ако Джордино имаше и най-малката представа, че Пит се беше изкачил по стръмната стена на понора и крачеше неуморно по старата, застлана с камъни пътека, само на тридесет минути след тях, той може би щеше да почувства нужда да иде на църква при първа възможност. Или в най-лошия случай щеше поне да се замисли за малко над тази идея.

Заслонил внимателно фенерчето, за да не бъде забелязан от терористите и насочил лъча му надолу към следите в изгнилите листа, които покриваха меката почва и се губеха в тъмнината, Пит се носеше през гъстата гора. Без да обръща внимание на дъжда, той се движеше с непоколебимостта на човек, който не чувства и не усеща нищо. Времето беше загубило значението си и той нито веднъж не погледна към светещия циферблат на своя часовник. Дългият и мъчителен преход през дъждовната гора в тази глуха доба се беше превърнал в размазано петно в съзнанието му. Едва когато утринното небе започна да просветлява, той изгаси фенерчето и настроението му се подобри.

Когато започна преследването, терористите имаха повече от три часа преднина. Ала той беше намалил тази преднина, като крачеше с постоянно темпо в стръмните участъци на пътеката и подтичваше в малкото отсечки, където тя за кратко ставаше равна. Той нито за миг не забави крачка, нито веднъж не спря да си почине. Сърцето му беше започнало да бие силно от непрестанното напрежение, но краката му продължаваха да се движат неуморно, без болки и схващане на мускулите. Щом излезе на древния, покрит с каменна настилка път и стана по-лесно да се придвижва, той ускори крачка. Мислите за невидимите опасности, които джунглата криеше, бяха останали на заден план през тази сякаш безкрайна нощ. Страхът и тревогата някак странно избледняха в далечината.

Пит почти не обръщаше внимание на каменните постройки край дългия път. Той се движеше стремително напред, сега вече на светло и в открита местност, като не правеше почти никакви опити да се крие. Едва когато стигна до прохода, който водеше към долината, той намали темпото и спря, оглеждайки местността пред себе си. Той забеляза огромния храм пред стръмната урва, който беше отдалечен на около половин километър. На върха на дългото стълбище седеше една малка приведена фигура с гръб към широк сводест проход. За Пит нямаше никакво съмнение, че точно там терористите са отвели заложниците. Тесният проход беше единственото място, откъдето можеше да се влезе и излезе от заобиколената със стръмни скали долина. Облекчението, което изпита, го накара да забрави страха и тревогата от мисълта, че може да се натъкне на труповете на Джордино и археолозите. Преследването беше завършило: сега терористите, които все още не знаеха, че са се превърнали в жертви, трябваше безшумно да бъдат премахнати един по един, докато численото им превъзходство постепенно намалееше.

Той започна да се приближава, като използваше за прикритие порутените стени на старите жилищни сгради около храма. Приведен, Пит безшумно притичваше от едно прикритие до друго, докато изпълзя зад голяма каменна фигура с формата на фалос. Той спря и погледна нагоре към входа на храма. Дългото стълбище, което водеше към входа, представляваше труднопреодолимо препятствие. Освен ако не успееше по някакъв начин да стане невидим, Пит щеше да бъде застрелян преди да е изминал и четвърт от пътя нагоре по стръмните стъпала. Всеки опит посред бял ден беше равносилен на самоубийство. Нямаше начин да влезе, с горчивина си помисли той. И дума не можеше да става да заобиколи стълбището. Страничните стени на храма бяха твърде стръмни и твърде гладки. Камъните бяха подредени с такава точност, че в цепнатините не можеше да се промуши дори острието на нож.

Провидението се оказа благосклонно към него. Проблемът да се промъкне по стълбите, без да го забележат, отпадна, когато Пит забеляза, че терористът, който охраняваше входа към храма, беше заспал дълбоко след изтощителния марш през гъсто обраслите с дървета планини. Като пое дълбоко дъх и издиша, Пит започна да се прокрадва към стълбището.

 

 

Тупак Амару беше лицемерен, ала опасен тип и това му личеше. Взел името на последния цар на инките, който бил измъчван и убит от испанците, той беше нисък, с тесни рамене, безизразно мургаво лице и имаше вид на човек, който сякаш никога не беше се научил да показва и най-малкия признак на състрадание. За разлика от повечето планинци, чиито широки лица бяха гладки и голобради, Амару имаше огромни мустаци и дълги бакенбарди, които се спускаха от гъста и права коса, черна като лишените му от живец очи. Когато тесните безкръвни устни се разтегнеха в лека усмивка, което рядко се случваше, под тях се показваха два реда зъби, които биха накарали всеки зъболекар да се почувства горд. Хората му, за разлика от него, често се усмихваха свирепо през нащърбени и неравни, оцветени от кока предни зъби.

Амару беше потопил в кръв и разруха целия гъсто обрасъл с растителност планински район на Амазонас, административна област в североизточно Перу, разяждана от изключителна бедност, тероризъм, болести и бюрократична корупция. Неговата банда от главорези беше отговорна за изчезването на няколко изследователи, правителствени археолози и цяла армия патрули, които бяха влезли в района и никой повече не беше видял. Той не беше революционерът, какъвто изглеждаше на пръв поглед. Амару пет пари не даваше за революцията или за подобряване на участта на изключително бедните индианци от вътрешността на Перу, повечето от които обработваха мъничките си нивици, за да скърпят двата края на мизерното си съществувание. Амару имаше друга причина да контролира района и да държи в подчинение суеверните местни жители.

Той застана на прага на стаичката, съзерцавайки с каменно изражение тримата мъже и жената пред него, сякаш ги виждаше за пръв път, наслаждавайки се на поражението, което се четеше в очите им и на изтощението на телата им — точно онова състояние, в което искаше да се намират.

— Съжалявам за причинените неприятности — каза той, проговаряйки за първи път от отвличането насам. — Добре е, че не оказахте съпротива, иначе със сигурност щяхте да бъдете застреляни.

— За партизанин от вътрешността говорите доста добре английски, — каза Роджърс — мистър…?

— Тупак Амару. Учил съм в университета в Остин.

— Виж ти какво е създал Тексас — промърмори под носа си Джордино.

— Защо ни отвлякохте? — прошепна Шанън с глас, в който се долавяше страх и отпадналост.

— Заради откуп, за какво друго? — отвърна Амару. — Перуанското правителство ще плати добре за освобождаването на толкова уважавани американски учени, да не говорим за блестящите им студенти по археология, много от които имат богати и уважавани родители. Парите ще ни помогнат да продължим борбата си срещу потискането на масите.

— Казано като комунист, който си служи с изтъркани клишета — промърмори Джордино.

— Старият руски модел може отдавна да се е превърнал в история, ала философията на Мао Дзедун все още е жива — търпеливо обясни Амару.

— Все още е жива, да — презрително изрече Док Милър. — Милиарди долари в икономически щети. Двадесет и шест хиляди перуанци мъртви, повечето от жертвите самите селяни, за чиито права твърдите, че се борите… — Думите му бяха прекъснати от приклада на пушка, който се стовари в долната част на гърба му, близо до бъбреците. Милър се свлече на каменния под като чувал с картофи, с изкривено от болка лице.

— Точно вие едва ли имате право да поставяте под съмнение моята преданост на делото — студено каза Амару.

Джордино коленичи до възрастния мъж и сложи главата му в скута си. Той погледна с презрение към водача на терористите.

— Май не можеш да понасяш критика, а?

Джордино беше готов да отбие удар, насочен към незащитената му глава, но преди пазачът да успее да вдигне отново приклада на пушката си, Шанън застана между тях.

Тя изгледа гневно Амару, а пребледнялото й до преди миг от страх лице сега беше почервеняло от ярост.

— Ти си един мошеник — рязко заяви тя.

Амару я изгледа изненадано.

— И как стигнахте до това любопитно заключение, доктор Келси?

— Ти знаеш името ми?

— Моят агент в Съединените щати ме осведоми за намерението ви да проучите планините, преди вие и приятелите ви да излетите от летището във Финикс, Аризона.

— Искаш да кажеш доносник.

Амару сви рамене.

— Думите нямат никакво значение.

— Мошеник и шарлатанин — продължи Шанън. — Ти и хората ти не сте никакви революционери от „Сияен път“. Твърде далеч сте от тях. Вие сте най-обикновени хакероси, крадливи обирджии на гробници.

— Тя е права — подкрепи я Роджърс. — Не бихте имали достатъчно време да обикаляте из областта и да взривявате електропроводи и полицейски участъци и едновременно с това да успеете да натрупате такова огромно съкровище от древни предмети в храма. Съвсем ясно е — ти командваш организирана банда от крадци на антики и тази операция запълва изцяло времето ви.

Амару погледна към пленниците с подигравателно замислено изражение.

— Е, щом този факт е толкова очевиден за всички присъстващи в стаята, няма да си правя труда да го отричам.

За няколко секунди се възцари тишина, после Док Милър се изправи несигурно на крака и погледна Амару право в очите.

— Ти, крадлива отрепка — дрезгаво произнесе той. — Крадец, грабител на антики. Ако зависеше от мен, щях да наредя да застрелят теб и бандата ти от мародери като…

Милър внезапно млъкна, когато Амару, с изражение, напълно лишено от всякакво чувство и с черни очи, от които струеше злоба, извади деветмилиметровия автоматичен „Хеклер и Кох“ от кобура на бедрото си. Със смразяваща неизбежност, както често се случва в сънищата, той спокойно простреля Док Милър право в гърдите. Кънтящият гръм отекна из храма, проглушавайки ушите им. Един изстрел беше достатъчен. Док Милър отхвръкна рязко назад към каменната стена, задържа се прав за един разтърсващ миг, а после падна напред по корем, без да издаде звук, със странно сгърчени под гърдите ръце и длани, а върху пода се образува локвичка кръв.

Реакцията на всеки от пленниците беше различна. Роджърс стоеше като статуя, замръзнала във времето, с широко отворени, изпълнени с ужас и неверие очи, а Шанън инстинктивно изпищя. Джордино, който не за пръв път ставаше свидетел на насилствена смърт, стисна юмруци край тялото си. Леденостудената невъзмутимост, с която беше извършено убийството, го изпълни с дива ярост, укротена единствено от чувството на влудяваща безпомощност. Нито той, нито останалите изпитваха някакво съмнение, че Амару щеше да избие всички. Тъй като нямаше какво да губи, Джордино се напрегна, готов да скочи върху убиеца и да изтръгне гръкляна му, преди да получи неизбежния куршум в главата.

— Не се опитвай — каза Амару, отгатнал мислите на Джордино, насочил дулото на автомата си между очите, в които гореше омраза. Той кимна с глава на пазачите, които стояха с насочени и готови за стрелба пушки, и им заповяда нещо на испански. После отстъпи встрани, а единият от пазачите сграбчи Милър за глезените и повлече трупа му далеч от очите им към главната зала на храма, като оставяше кървава диря по каменния под.

Писъкът на Шанън беше преминал в неудържимо ридание. Тя не можеше да откъсне замъглените си очи от кървавата вадичка върху пода. Тя се свлече на колене потресена и зарови лице в ръцете си.

— Той не можеше да ти стори нищо лошо. Как можа да застреляш този мил старец?

Джордино изгледа Амару.

— За него беше лесно.

Безучастните, студени очи на Амару пропълзяха по лицето на Джордино.

— Ти, дребосък, по-добре си затваряй устата. Добрият доктор трябваше да послужи за урок, който ти, очевидно, не си разбрал.

Никой не обърна внимание на завръщането на пазача, извлякъл трупа на Милър. Никой, с изключение на Джордино. Той зърна шапката, нахлупена над очите, ръцете, скрити в пончото. После хвърли поглед към втория пазач, облегнат нехайно на входа. Сега пушката му висеше свободно през рамото, а дулото не сочеше към определен човек. Деляха ги само два метра. Джордино прецени, че би могъл да се нахвърли върху пазача, преди той да успее да реагира. Но все пак оставаше автоматът „Хеклер и Кох“, който Амару здраво стискаше в ръката си.

Когато Джордино заговори, в гласа му се долавяше ледена нотка.

— Ти ще умреш, Амару. Ти със сигурност ще умреш от насилствена смърт също както всички невинни хора, които хладнокръвно си убил.

Амару не обърна внимание на едва забележимо свитите устни на Джордино, на леко присвитите му очи. По лицето му се изписа любопитство, после зъбите му проблеснаха и той се изсмя.

— Така ли? Мислиш, че ще умра? Ти ли ще ме убиеш? Или може би гордата млада дама ще ми окаже тази чест?

Той се наведе и грубо изправи Шанън на крака, хвана я за опашката на косата и гневно дръпна главата й назад, докато широко отворените й ужасени очи се спряха на злобното му лице.

— Обещавам, че след няколко часа, прекарани в леглото ми, ти ще пълзиш, за да изпълниш заповедите ми.

— О, господи, не — простена Шанън.

— Доставя ми огромно удоволствие да насилвам жени, да слушам как пищят и се молят…

Една мускулеста ръка стисна гърлото му и задуши думите му.

— Това е за всички жени, които си накарал да страдат — произнесе Пит със смразяващ поглед в наситенозелените си очи. Той отметна пончото, заби цевта на колта в слабините на Амару и натисна спусъка.