Клайв Къслър
Златото на инките (5)

3

Да се озовеш далеч от външния свят в затвор, където цари вечна тишина, да дишаш в тясно пространство въздух, който е на милиони години и да лежиш обгърнат от непрогледен мрак дълбоко под земята е твърде отблъскващо, твърде страшно, за да си го представи човек. Ужасът да умреш в такива отвратителни условия е в състояние да причини кошмари, които могат да се сравняват с тези, породени от престоя в заключена малка стаичка, пълна със змии.

След като се отърсиха от първоначалната паника и възвърнаха частица от способността си да разсъждават трезво, Шанън и Роджърс загубиха всякаква надежда да оцелеят, когато въздухът в бутилките им се изчерпа и последната искрица живот в батериите на фенерчетата им угасна. Въздухът в тясното пространство скоро се замърси и спари от собственото им дишане. Зашеметени и замаяни от липсата на кислород, те знаеха, че страданията им ще свършат едва когато изпълнената с вода зала се превърнеше в тяхна гробница.

Подводното течение ги беше завлякло в подземната кухина след като изпълнената с радостна възбуда Шанън се беше спуснала на дъното на понора и беше съзряла находището от кости. Роджърс всеотдайно я беше последвал и беше останал без дъх след неистовите усилия да се измъкне от течението. Последното им останало количество въздух се беше изчерпало при безплодния им опит да открият друг проход, който да извежда навън от залата. Ала изход нямаше, не можеха да се измъкнат. Можеха само да се носят в мрака, поддържани на повърхността от компенсационните си жилетки и да чакат смъртта.

Роджърс, въпреки цялата си издръжливост, беше зле, а Шанън едва се държеше, когато внезапно забеляза мъждукаща светлина в дълбините на тъмната вода. После тя се превърна в ярък жълт лъч, който прорязваше мрака в нейната посока. Нима замъгленото й съзнание си правеше лоша шега? Можеше ли да се осмели да храни капчица надежда?

— Откриха ни — произнесе най-накрая задъхано тя, когато светлината започна да приближава към нея.

Роджърс, с набраздено от бръчки и посивяло от изтощение и отчаяние лице, погледна безучастно надолу към приближаващия лъч, без да реагира. Липсата на годен за дишане въздух и потискащият мрак го бяха довели до почти летаргично състояние. Очите му бяха отворени и той все още дишаше и о, чудо, ръцете му все още здраво стискаха фотоапарата. Той изпитваше смътно усещане, че навлиза в тунела от светлина, описван от хората, изтръгнали се от лапите на смъртта.

Шанън почувства как някой сграбчи стъпалото й и в следващия момент, на по-малко от ръка разстояние от нея, от водата изскочи една глава. Фенерчето, насочено към очите й, за момент я заслепи. После то се насочи към лицето на Роджърс. Пит, който веднага разбра чие състояние беше по-тежко, посегна към спомагателния дихателен накрайник, прикрепен към колектора с два вентила на кислородните му бутилки. Той бързо пъхна мундщука между устните на Роджърс. После подаде на Шанън малка резервна бутилка и дихателен накрайник, закачен на колана му.

След няколко дълбоки вдишвания в настроението и физическото им състояние настъпи почти чудодейна промяна. Шанън прегърна силно Пит, а живналият Роджърс така енергично разтърси ръката му, че почти изкълчи китката му. Последваха няколко мига на безмълвна радост. Всички бяха обхванати от еуфорията на облекчението и радостната възбуда.

Едва когато Пит осъзна, че Джордино крещи в слушалките му, настоявайки да му докладва какво става, той обяви:

— Кажи на Док Милър, че намерих заблудените му агънца. Те са живи, повтарям, живи и се чувстват добре.

— Ти си ги намерил? — прогърмя в слушалките на Пит гласът на Джордино. — Живи?

— Малко попребледнели, но иначе в добра форма.

— Как е възможно? — промълви Милър, който все още не можеше да повярва.

Джордино кимна.

— Докторът иска да знае как са останали живи.

— Течението ги е завлякло в една зала с въздушен джоб под свода. Добре че пристигнах навреме. След няколко минути кислородът им щеше да се изчерпи.

Групата, струпана около говорителя, беше смаяна от това съобщение. Ала когато новината достигна до съзнанието им, по всички лица се изписа облекчение и древният град се огласи от радостни викове и ръкопляскания. Милър се извърна, сякаш да избърше сълзи от очите си, а Джордино не преставаше да се усмихва.

Долу в залата Пит с жест посочи, че не може да свали шлема си и да разговаря. Той им показа, че ще трябва да общуват със знаци. Когато Шанън и Роджърс кимнаха, Пит започна да обяснява нагледно начина, по който щяха да се измъкнат.

Тъй като загубилите се водолази бяха изхвърлили цялото си безполезно оборудване, с изключение на маските и компенсационните жилетки, Пит беше уверен, че тримата ще могат да бъдат издърпани без затруднение срещу течението през тесния процеп обратно в главния кладенец с помощта на неговия комуникационен и обезопасителен кабел. Според спецификацията на производителя найлоновият кабел можеше да издържи до триста килограма.

Той подкани с жест Шанън да увие кабела около единия си крак и едната си ръка и да тръгне първа, като диша от малката бутилка. Роджърс щеше да направи същото и да я последва, а Пит щеше да остане последен, достатъчно близо, за да може резервният дихателен накрайник да стига до устата на Роджърс. Щом се увери, че състоянието им е стабилно и дишането им се е нормализирало, Пит се обади на Джордино.

— Ние сме на линия, готови за измъкване.

Джордино замълча и погледна към младите студенти по археология, стиснали здраво обезопасителния кабел, приведени леко, сякаш готови за дърпане на въже. Той огледа лицата им, по които се четеше нетърпение и бързо разбра, че ще трябва да обуздава ентусиазма и възбудата им, ако не искаше да изтеглят водолазите през скалистия проход като парче месо през нащърбена тръба.

— На каква дълбочина се намирате?

— Приборите показват малко повече от седемнадесет метра. Доста по-високо от дъното на понора. Попаднали сме в проход, който се издига около двадесет метра нагоре.

— Ти си на границата — уведоми го Джордино, — но останалите са превишили лимита си за време и налягане. Ще направя изчисления и ще ти съобщя престоите за декомпресия.

— Не ги удължавай. Изпразни ли се малката бутилка, тримата бързо ще довършим останалия в бутилките ми въздух.

— Далеч съм от такава мисъл. Ако не държа тези хлапета за яката, те ще ви издърпат толкова бързо, че ще се почувствате като изстреляни от топ.

— Постарай се всичко да мине мирно и кротко.

Джордино вдигна ръка, за да даде знак на студентите да започнат да теглят.

— Почваме.

— Жонгльорите и клоуните идат — добродушно отвърна Пит.

Обезопасителният кабел се обтегна и дългото, бавно изтегляне започна. Към шума на течението през прохода се прибави бълбукането на въздушните мехурчета от регулаторите. Тъй като нямаше какво друго да прави, освен да стиска кабела, Пит се отпусна и остави тялото си да бъде теглено срещу потока на подводното течение, който бликаше през тесния процеп като въздух през тръба на Вентури. По-светлата, оцветена от утайка вода в края на прохода сякаш се намираше на мили от него. Той беше загубил представа за времето и имаше усещането, че се намира под водата цяла вечност. Единствено спокойният глас на Джордино помагаше на Пит да не загуби представа за действителността.

— Викай, ако дърпаме много бързо — нареди му Джордино.

— Така е добре — отвърна Пит, като чу как бутилките му за въздух стържат по тавана на прохода.

— Каква, според теб, е скоростта на течението?

— Близо осем възела.

— Не се учудвам, че телата ви оказват такова голямо съпротивление.

— Още шест метра и ще излезем оттук.

Измина минута, може би минута и половина, мъчейки се да се задържат за обезопасителния кабел, блъскани от отслабващата сила на буйния поток, и те се измъкнаха от прохода и се озоваха в облака от утайка, който се стелеше над дъното на жертвения кладенец. След още една минута те бяха изтеглени нагоре, далеч от течението, в прозрачната, бистра вода. Пит вдигна поглед, видя светлината, която се процеждаше през зелената слуз, и изпита невероятно облекчение.

Джордино разбра, че бяха преодолели течението, когато опънът на въжето внезапно отслабна. Той нареди да се преустанови изтеглянето и отново провери данните за декомпресия на портативния компютър. Един осемминутен престой и опасността от кесонна болест за Пит щеше да изчезне, ала на водолазите от археологическата експедиция щяха да бъдат необходими престои с много по-голяма продължителност. Те бяха прекарали долу повече от два часа на дълбочина, варираща от 17 до 37 метра. Те щяха да имат нужда най-малко от два престоя с продължителност повече от час. Колко време би могъл да ги поддържа въздухът, останал в бутилките на Пит? От това зависеше дали щяха да живеят или да умрат. Може би щеше да стигне за десет минути? Петнадесет? Двадесет?

На височината на морското равнище или при налягане една атмосфера нормалното човешко тяло съдържа около един литър разтворен азот. Вдишването на по-голямо количество въздух поради нарасналото налягане под водата увеличава абсорбцията на азот на два литра при две атмосфери (на дълбочина 10 метра), три литра при три атмосфери (на дълбочина 30 метра) и тъй нататък. При спускане под водата повишеното количество азот бързо се разтваря в кръвта. Когато водолазът започне да се издига към повърхността, протича обратният процес, ала този път много по-бавно. С намаляването на водното налягане излишният азот се насочва към белия дроб и се освобождава при издишване. Ако водолазът се издига твърде бързо, нормалното дишане не може да се справи с това и в кръвта, телесните тъкани и ставите се образуват мехурчета азот, които причиняват кесонна болест, широко известна като кесонка — състояние, което е осакатило или убило хиляди водолази през миналия век.

Най-сетне Джордино остави компютъра настрана и се обади на Пит.

— Дърк?

— Чувам те.

— Лоши новини. В бутилките ти не е останал достатъчно въздух, за да могат дамата и нейният приятел да направят престои за декомпресия.

— Нищо ново не ми казваш — отвърна Пит. — Нямаме ли резервни бутилки в хеликоптера?

— Де такъв късмет — изпъшка Джордино. — В бързината преди да излетим от кораба, момчетата от екипажа са натоварили въздушен компресор, но са забравили да сложат допълнителни бутилки за въздух.

Пит погледна през стъклото на шлема си към Роджърс, който все още стискаше своя фотоапарат и правеше снимки. Фотографът вдигна палец, като че ли току-що беше спечелил игра на билярд в кварталната кръчма. Погледът на Пит се спря на Шанън. Тя го гледаше през маската с широко отворени светлокафяви очи, в които се четеше задоволство, сякаш си мислеше, че кошмарът беше свършил и нейният принц щеше да я отведе в замъка си. Тя още не си беше дала сметка, че най-лошото далеч не беше приключило. Едва сега той забеляза, че тя имаше руса коса и се улови, че се опитва да си представи как щеше да изглежда само по бански, без водолазното оборудване.

Радостните очаквания свършиха почти в момента, в който се бяха зародили. Умът му започна да разсъждава трезво и той заговори в микрофона на шлема:

— Ал, ти каза, че компресорът се намира на борда на хеликоптера.

— Да.

— Спусни ми комплекта с инструментите. Ще го намериш в складовото шкафче на хеликоптера.

— Кажи какво си намислил — подкани го Джордино.

— Вентилите на колектора на бутилките ми за въздух — припряно обясни Пит. — Те са от новия прототип, който НЮМА изпитва. Мога да затворя единия отделно от другия и после да го сваля от колектора, без да изтече въздух от другата бутилка.

— Разбрано, друже — каза Джордино. — Ще разкачиш едната бутилка и ще дишаш от другата. Аз ще изтегля празната и отново ще я напълня с компресора. После ще повторим процедурата, докато изпълним графика за декомпресия.

— Блестяща идея, не мислиш ли? — попита с мрачен сарказъм Пит.

— От жизнено значение, в най-добрия случай — изсумтя Джордино, умело прикривайки въодушевлението си. — Спри на шест и половина метра за седемнадесет минути. Ще ти изпратя комплекта с инструменти по обезопасителния кабел. Надявам се само планът ти да успее.

— При всички положения. — Увереността на Пит изглеждаше искрена. — Надявам се да ме посрещнеш с диксиленд оркестър, който ще свири „В очакване на Робърт Е. Лий“.

— Имай милост към мен — простена Джордино.

Щом хукна към хеликоптера, пред него се изправи Милър.

— Защо спряхте? — попита антропологът. — За бога, човече, какво чакате? Изтеглете ги!

Джордино изгледа антрополога с вледеняващ поглед.

— Изтеглим ли ги на повърхността сега, те ще умрат.

Милър го погледна недоумяващо.

— Ще умрат?

— Кесонката, Док, да сте чували някога за нея?

По лицето на Милър се изписа разбиране и той бавно кимна.

— Съжалявам. Моля да простите на един свадлив стар събирач на кокали. Няма да ви се пречкам повече.

Джордино се усмихна съчувстващо. Той продължи към хеликоптера и влезе вътре, без да подозира, че думите на Милър щяха да се окажат пророчески.

Комплектът с инструменти, който включваше няколко гаечни ключа, чифт клещи, две отвертки и геоложко чукче със заострен край, беше завързан с хлабав моряшки възел за обезопасителния кабел и спуснат с малко въженце. Щом инструментите се озоваха в ръцете на Пит, той стисна комплекта бутилки между коленете си. После сръчно затвори единия вентил и го свали от колектора с помощта на гаечен ключ. Когато едната бутилка за въздух се отдели, той я прикрепи към въжето.

— Вдигай товара — обяви Пит.

За по-малко от четири минути нетърпеливи ръце изтеглиха бутилката със спомагателното въже, свързаха я към пърпорещия компресор с газов двигател и тя започна да се пълни с пречистен въздух. Джордино ругаеше, умилкваше се и молеше компресора да напомпи 3500 фунта въздух на квадратен инч в стоманената бутилка с вместимост 100 кубични фута за рекордно време. Стрелката на манометъра тъкмо беше приближила 1800 фунта, когато Пит го предупреди, че малката бутилка на Шанън е празна, а в неговата са останали само 400 фунта. Тъй като и тримата дишаха от една бутилка, тяхната безопасност беше поставена под въпрос. Джордино спря компресора, когато налягането стигна до 2500 и без да губи време я спусна в понора. Процедурата беше повторена още три пъти, след като Пит и останалите водолази направиха следващия си престой за декомпресия на три метра, което означаваше, че трябваше да прекарат няколко минути в слузта. Цялата операция протече без засечка.

Джордино предвиди достатъчно време, за да избегне всякаква опасност. Той изчака да минат почти четиридесет минути, преди да обяви, че Шанън и Роджърс спокойно могат да изплуват на повърхността и да бъдат изтеглени до ръба на жертвения кладенец. Пит показа пълното доверие, което имаше на своя приятел, като дори не си направи труда да се усъмни в точността на изчисленията, извършени от Джордино. Дамите имаха предимство и Пит препаса през кръста на Шанън ремъка с токата, към която беше прикрепен обезопасителният кабел. Той махна с ръка към лицата, надничащи над ръба, и Шанън пое нагоре към сушата.

Следващият по ред беше Роджърс. Въодушевлението, завладяло го при мисълта, че ще бъде изтеглен от този проклет, гибелен и пълен със слуз кладенец, край който, закле се той, кракът му нямаше да стъпи повече, го накара да забрави за пълното изтощение, последвало разминаването му на косъм със смъртта. Той почувства как в него се разгарят неимоверен глад и жажда и си спомни за бутилката водка, която държеше в палатката си. Прииска му се да я сграбчи, сякаш тя беше светият граал. Той вече се намираше достатъчно високо, за да види лицата на доктор Милър и перуанските студенти по археология. Никога в живота си не беше се чувствал толкова щастлив да види някого. Той беше твърде радостен, за да забележи, че никой от тях не се усмихваше. Ала когато го издърпаха на края на понора, пред очите му, за негово изумление и ужас, се разкри съвсем неочаквана гледка.

Когато Роджърс се озова на твърда земя, доктор Милър, Шанън и перуанските студенти се отдръпнаха назад. Веднага щом откачи обезопасителния кабел, той видя, че те стояха мрачно със сключени зад врата ръце.

Те бяха шестима, заплашително стиснали в ръце пушки тип 56–1, китайско производство. Шестимата мъже бяха застанали на неравно разстояние един от друг в полукръг около археолозите, дребни, мълчаливи мъже с безизразни лица, облечени във вълнени пончо, със сандали и филцови шапки. Черните им очи се стрелнаха от групата пленници към Роджърс.

За Шанън тези мъже не бяха обикновени планински бандити, които ограбваха храната и вещите на туристите, за да допълнят оскъдните си доходи, като ги продадат на някой пазар. Те сигурно бяха закоравели убийци от „Сендеро Луминосо“ („Сияен път“), маоистка революционна група, тероризираща Перу от 1981 година, избила хиляди невинни жертви, в това число политически лидери, полицаи и войници от армията. Изведнъж я обхвана ужас. Убийците от „Сияен път“ бяха добили печална слава с това, че поставяха експлозиви на жертвите си и ги взривяваха на парчета.

След залавянето на техния основател и водач Абимаел Гузман през септември 1992 година, партизанското движение се беше разпаднало на неорганизирани фракции, чиито жадни за кръв ескадрони на смъртта взривяваха случайни автомобили и извършваха убийства, които носеха на перуанския народ единствено скръб и болка. Партизаните бяха заобиколили пленниците си, готови за действие, вперили в тях изпълнени със садистично очакване очи.

Един от тях, по-възрастен от останалите, с огромни увиснали мустаци, направи знак на Роджърс да се присъедини към другите пленници.

— Има ли още хора там долу? — попита той на английски с едва доловим испански акцент.

Милър се поколеба, преди да отговори и погледна с крайчеца на окото си към Джордино.

Джордино кимна към Роджърс.

— Този човек е последният — рязко и предизвикателно заяви той. — Те двамата с дамата бяха единствените водолази.

Бунтовникът партизанин изгледа Джордино с лишените си от живец, черни като въглени очи. После пристъпи към стръмния склон на жертвения кладенец и като погледна надолу, видя една глава, която се носеше сред зелената слуз.

— Добре — зловещо изрече той. Той вдигна обезопасителния кабел, който се спускаше във водата, измъкна от колана си мачете и го стовари със сръчен замах върху него, като го отряза от макарата. След това по безизразното му лице се изписа мрачна усмивка, той небрежно подържа за момент края на кабела над ръба и го хвърли в понора, от който никой не би могъл да се измъкне.