Клайв Къслър
Златото на инките (6)

4

Пит се чувстваше като глупака във филм на Лаурел и Харди, който крещи да го спасят от удавяне и му хвърлят двата края на въжето. Той вдигна срязания край на комуникационния и обезопасителен кабел и се взря в него с невярващ поглед. Освен че бяха хвърлили върху главата му единственото средство за спасение, той беше загубил връзка с Джордино. Той се носеше по покритата със слуз повърхност в пълно неведение за враждебните събития, които се бяха разиграли горе край понора. Той разкопча ремъците, които пристягаха плътно водолазния шлем към главата му, свали го и погледна с очакване към ръба. Никой не отвърна на погледа му отгоре.

Пит тъкмо се канеше да извика за помощ, когато между варовиковите стени на понора отекна гръмотевичен пукот от стрелба, която продължи цели шестдесет секунди. Акустиката на камъка усили звука и го направи оглушителен. После също тъй внезапно както стрелбата от автоматични оръжия беше нарушила покоя на джунглата, рязкото тракане утихна и се възцари необичайна тишина. Мислите на Пит препускаха в затворен кръг. Да се каже, че беше озадачен, щеше да бъде твърде слабо. Какво ставаше там горе? Кой стреляше и по кого? С всеки изминал момент безпокойството му нарастваше. Той трябваше да се измъкне от тази смъртоносна дупка. Но как? Нямаше нужда от ръководство по алпинизъм, за да разбере, че беше невъзможно да се изкачи по стръмните, деветдесетградусови стени без подходяща екипировка или помощ отгоре.

Джордино никога не би го изоставил, помисли си мрачно той. Никога — освен ако приятелят му не беше ранен или в безсъзнание. Той не си позволи да разсъждава върху немислимата възможност Джордино да е мъртъв. Угнетен и побеснял от отчаянието, което се надигаше в него, Пит изкрещя към небето и гласът му отекна в дълбокия кладенец. Единственият отговор беше гробовна тишина. Ставаше все по-ясно, че щеше да му се наложи да се изкатери сам. Той погледна нагоре към небето. След по-малко от два часа щеше да се стъмни. Ако искаше да се спаси, той трябваше да започне сега. Въпросът, който не му даваше мира, беше дали щяха да изчакат, докато се окажеше беззащитен, като муха върху стъклото на прозорец, преди да го убият? Или пък си мислеха, че все едно беше мъртъв? Той реши да не чака, за да разбере. Единствено заплахата, че ще бъде хвърлен в разтопена лава би могла да го накара да остане в тази гореща, покрита с мръсна пяна вода през нощта.

Той се отпусна по гръб и разгледа стените, които сякаш стигаха до преминаващия над тях облак, като се опита да си припомни какво беше чел за варовика в един посещаван от него, както му се струваше преди векове, курс по геология в колежа. Варовик: седиментна скала, съставена от калциев карбонат, вид смес от кристалинен калцит и карбонатна кал, образувана от отделящи вар организми от древните коралови рифове. Варовиците се различават по своя строеж и цвят. Не е зле, помисли си той, за студент, който беше приключил този курс с петица. Старият му учител би се гордял с него.

Имаше късмет, че не беше изправен пред гранит или базалт. Варовикът беше осеян с малки кухини и прорязан от мънички ръбове. Той заплува около кръглите стени, докато се озова под малка издатина, която стърчеше от стената на половината път до върха. Пит свали бутилките за въздух и останалата част от водолазния екип, с изключение на спомагателния колан и ги остави да потънат на дъното на понора. От комплекта с инструменти той запази само клещите и геоложкото чукче. Ако по някаква необяснима причина неговият най-добър приятел и археолозите, които се намираха горе, бяха убити, а Пит оставен да умре в жертвения кладенец само с призраците на предишните жертви за компания, той беше твърдо решен да разбере защо.

Първото нещо, което направи, беше да измъкне водолазния си нож от калъфа, привързан към крака му и да отреже две парчета от обезопасителния кабел. Той завърза здраво едното парче за по-тясната част на дръжката на геоложкото чукче близо до главата, за да не може да се измъкне през по-широката основа. После в свободния край на кабела върза примка за стъпване.

След това измайстори скоба от токата на спомагателния си колан, като я огъна с клещите така, че заприлича на S. После завърза другото парче кабел за скобата с втора примка за стъпване в свободния край. Когато свърши, той разполагаше с действащи, макар и елементарни, принадлежности за катерене.

Сега идваше ред на трудната част.

Техниката на катерене на Пит не можеше в никакъв случай да се сравнява с тази на някой опитен алпинист. Тъжната истина беше, че той никога не беше изкачвал планина по друг начин, освен пеш по отъпкана пътека. Малкото впечатления, които имаше от майсторско изкачване на вертикални скали, бяха от телевизионни предавания или очерци в списания. Водата беше неговата стихия. Единственият му досег с планините беше когато от време на време ходеше да кара ски в Брекънридж, Колорадо. Той не можеше да различи клин (метален шип с халка в единия край) от карабинер (продълговата метална халка с пружинен заключващ механизъм, която захваща въжето за катерене към клина). Смътно си спомняше, че рапелирането има нещо общо със спускане по въже, преметнато под бедрото, през тялото и над противоположното рамо.

Нямаше опитен катерач в професионалните среди, който би дал на Пит шанс петстотин към едно, че ще успее да се добере до върха. Въпросът с шанса беше, че Пит беше твърде упорит, дори да се замисли над него. Старият твърдоглавец Пит беше възвърнал формата си. Умът му се избистри и изостри като бръснач. Той знаеше, че животът му, а може би и животът на останалите, виси на косъм. Обзе го хладна, спокойна вътрешна непоколебимост, както се беше случвало много пъти в миналото.

С решителност, породена от отчаяние, той се пресегна и закрепи скобата в малка стърчаща издатина на варовика. После стъпи в примката, сграбчи горния край на кабела и се изтегли от водата.

Сега той вдигна чукчето колкото можеше по-нагоре и леко встрани и заби заострения му край в една кухина. После постави свободния си крак в примката и се изтегли още по-нагоре по варовиковата стена.

„Грубо по всички професионални стандарти“, — помисли си Пит, ала вършеше работа. Той повтори целия процес, първо със скобата, после с чукчето, придвижвайки се нагоре по стръмната стена с ръце и крака, които се свиваха като крайниците на паяк. Усилието би изтощило дори човек в добра физическа форма. Слънцето беше изчезнало зад върховете на дърветата, сякаш някой го дърпаше с въже на запад, когато Пит най-сетне се покатери върху малката издатина по средата на стръмната стена. Горе все така не се виждаше никой.

Той остана вкопчен там, благодарен, че има място, където можеше да си почине, макар че то едва стигаше за едната му кълка. Като дишаше тежко, той постоя върху издатината, докато болката в мускулите му стихна. Не можеше да повярва, че катеренето го беше изтощило толкова много. Един професионалист, който знаеше всички тънкости, помисли си той, нямаше дори да се задъха. Той остана там, притиснат към стръмната стена на понора, почти десет минути. Искаше му се да поседи още час, но времето минаваше. Щом слънцето се скри, околната джунгла бързо започна да потъва в мрак.

Пит огледа грубото пособие за катерене, с което беше стигнал дотук. Чукчето беше като ново, ала скобата беше започнала да се изправя от постоянния натиск, който оказваше върху нея тежестта на човешкото тяло. Отне му цяла минута да закриви отново скобата, като я опря във варовика и я очука с геоложкото чукче.

Той беше очаквал, че тъмнината ще го лиши от видимост и ще го принуди да се катери пипнешком по варовика. Но под него беше започнала да се процежда странна светлина. Той се обърна и погледна надолу към водата.

Кладенецът излъчваше призрачна фосфоресцираща зелена светлина. Тъй като не беше химик, Пит можеше само да предположи, че странното излъчване се дължеше на някаква реакция от разлагането на слузта. Благодарен за осветлението, колкото и слабо да беше то, той продължи изнурителното си катерене нагоре.

Последните 3 метра бяха най-трудни. Толкова близо и все пак толкова далеч. Струваше му се, че ръбът на понора беше толкова близо, та ако протегне ръка, ще го докосне с връхчетата на пръстите си. Три метра, не повече. Само десет фута. Със същия успех това можеше да бъде и връх Еверест. Един гимназист лекоатлет би могъл да го направи насън. Но не и Пит. Няколко месеца преди четиридесетия си рожден ден, той се чувстваше като уморен старец.

Тялото му беше стегнато и жилаво, той се хранеше умерено и спортуваше точно толкова, че да поддържа постоянно тегло. Имаше белези от многобройни наранявания, включително и огнестрелни рани, но всички стави функционираха задоволително. Беше отказал цигарите преди години, но все още понякога си позволяваше чаша хубаво вино или текила с лед и лимон. Вкусът му се беше променил през годините от уиски „Къти Сарк“ през джин „Бомбай“ до текила „Сауза Комеморативо“. Ако някой го попиташе защо, нямаше да може да отговори. Той посрещаше всеки ден така, сякаш животът беше игра, а игрите бяха живот и причините да прави определени неща бяха херметично запечатани и заровени в главата му.

И тогава, когато до ръба на понора оставаше една ръка разстояние, той изпусна примката, завързана към скобата. В един момент пръстите му, които бяха започнали да се схващат, я издърпваха от варовика, в следващия тя падаше към водата, където цопна в излъчващия светлина слой от водорасли, без дори да разплиска повърхността. Заедно с чукчето той започна да използва вдлъбнатините във варовика като стъпенки и хватки. Когато наближи върха, той завъртя чукчето в кръг над главата си и го прехвърли през ръба на понора, опитвайки се да забие острия му край в меката почва.

Едва на четвъртия опит заостреният край се заби и остана здраво закрепен. С последните запаси от сила, които му бяха останали, той хвана кабела с две ръце и изтегли тялото си нагоре, докато пред очите му в сгъстяващия се мрак се показа равната земя. Той остана да лежи безмълвно и разгледа околността. Усойната дъждовна гора сякаш настъпваше към него. Вече беше тъмно и единствената светлина идваше от няколкото звезди и лунния сърп, който надничаше иззад разкъсаните облаци и преплетените клони на гъсторастящите дървета. Мъждивата светлина, която се процеждаше долу, осветяваше древните руини и им придаваше призрачен вид, също тъй зловещ като клаустрофобичния ефект, който създаваше заобикалящата го отвсякъде като стена гора. Почти пълната тишина подсилваше страховитата гледка. Пит очакваше да зърне някакво необичайно размърдване и да чуе заплашително шумолене в мрака, ала не видя нито светлинки, нито движещи се сенки, нито пък чу гласове. Единственият звук идваше от приглушеното плискане на внезапно завалелия дъждец по листата на дърветата. Стига си мързелувал, каза си той. Ставай, тръгвай, разбери какво се е случило с Джордино и останалите. Времето тече. Преодоля само първото изпитание. То беше физическо, сега ти предстои да използваш мозъка си. Той се отдалечи от понора бързо и безшумно като призрак.

Лагерът беше пуст. Палатките, които беше забелязал, преди да го спуснат в жертвения кладенец, бяха непокътнати и празни. Нямаше следи от трупове, липсваха признаци за смърт. Той приближи към малката поляна, където Джордино беше приземил хеликоптера на НЮМА. Той беше надупчен от куршуми от носа до опашката. Нямаше никаква надежда да го използва, за да излети и потърси помощ.

Изпотрошените лопати на витлото висяха като свити в лактите ръце. Дори колония от термити не би могла да се справи по-успешно с някой гниещ дънер. Пит подуши миризмата на авиационно гориво и му се стори невероятно, че резервоарите не са избухнали. Стана му до болка ясно, че група бандити или бунтовници бяха нападнали лагера и превърнали машината в куп старо желязо.

Опасенията му значително намаляха, когато разбра, че стрелбата, която беше чул в понора, е била насочена срещу хеликоптера, а не срещу човешка плът. Неговият шеф в националното седалище на НЮМА във Вашингтон, О. К., адмирал Джеймс Сандекър, нямаше да погледне с добро око на загубата на един от хеликоптерите от флотилията на агенцията, ала Пит многократно беше изпитвал върху себе си гнева на войнствено настроения дребен морски вълк и все пак беше оцелял. Не че имаше някакво значение какво би казал Сандекър в този момент, когато Джордино и хората от археологическата експедиция бяха изчезнали, взети в плен от неизвестна нему сила.

Той бутна настрани входната врата, която увисна като пияна на едната си панта, влезе и си проправи път към пилотската кабина. Пит пъхна ръка под седалката на пилота, напипа един дълъг джоб и извади фенерчето, което се намираше в него. Отделението за батерията изглеждаше непокътнато. Той затаи дъх и натисна превключвателя. Фенерчето светна и лъчът му освети кабината.

— Един на нула за домакините — промърмори на себе си той.

Пит внимателно си проправи път към отделението за пътници. Ураганът от куршуми го беше направил на решето, но нямаше нищо разбито или отнесено. Той откри шушляковия си сак и извади намиращите се в него предмети. Ризата и маратонките му бяха здрави, ала един куршум беше пробил коляното на панталона му и нанесъл непоправимо поражение на боксерките му. Той свали водолазния костюм, намери една хавлиена кърпа и енергично разтри тялото си, като избърса слузта от понора, полепнала по кожата му. След като облече дрехите си и надяна маратонките, той започна да тършува наоколо, докато намери кутиите с храна, приготвена от готвача на борда на техния изследователски кораб. Неговата кутия беше разплескана в една от преградите, ала тази на Джордино беше оцеляла непокътната. Пит лакомо погълна сандвича с фъстъчено масло и маринования копър и пресуши една кутийка с безалкохолна бира. Сега вече той отново се почувства почти като човешко същество.

Като се върна пак в кабината, той отключи вратичката на едно малко шкафче и извади кожен кобур, в който се намираше старият му автоматичен пистолет „Колт“, калибър .45. Баща му, сенаторът Джордж Пит, го беше носил от Нормандия до река Елба по време на Втората световна война, а после го беше подарил на Пит, когато той завърши академията на ВВС. През изминалите оттогава седемнадесет години това оръжие беше спасило най-малко два пъти живота на Пит. Въпреки че синкавото покритие беше доста изтъркано, пистолетът беше грижовно поддържан и действаше още по-безотказно, отколкото като нов. Пит забеляза с голямо неудоволствие, че един заблуден куршум беше издълбал бразда в кобура и беше наранил едната страна на дръжката. Той прокара колана си през гайките на кобура и го закопча около кръста си заедно с калъфа на водолазния нож.

Той измайстори малка козирка, която да прикрива лъча на фенерчето и претърси лагера. За разлика от хеликоптера тук нямаше следи от стрелба, с изключение на празните гилзи по земята, ала някой беше преровил палатките и отмъкнал цялото полезно оборудване или провизии, които можеха да бъдат отнесени. Бързият оглед на меката почва му показа в каква посоката бяха поели всички. През гъстите храсталаци се виеше, проправена с помощта на мачете, пътека, която се губеше в тъмнината.

Гората изглеждаше отблъскваща и непристъпна. Той не би помислил да тръгне, нито пък предприел такъв поход през деня, още по-малко през нощта. Намираше се във властта на насекомите и животните, за които хората бяха лесна плячка в дъждовната гора. Той с тревога се сети за змиите, които живееха наоколо. Спомни си, че беше чувал как боата и анакондата достигат до 24 метра на дължина. Ала Пит се притесняваше най-вече от смъртоносните отровни змии, като бушмастера^[1], каскабела^[2] или отвратителната копиеглавка^[3]. Ниските маратонки и тънките панталони не можеха да му осигурят никаква защита срещу раздразнена отровна змия.

Под заплашителните погледи на огромните каменни лица, които го гледаха от стените на разрушения град, Пит пое на път, като следваше отпечатъците от стъпки, осветени от тесния лъч на фенерчето. Искаше му се да има план, ала той действаше на тъмно. Шансовете му да се промъкне през джунглата, в която смъртта го дебнеше на всяка крачка и да измъкне заложниците от лапите на неизвестен брой закоравели бандити или революционери, бяха направо нищожни. Провалът му изглеждаше неизбежен. Но през ума му нито за миг не мина мисълта, че би могъл да стои със скръстени ръце или да се опита по някакъв начин да спаси себе си.

Пит се усмихна на каменните лица на отдавна забравените богове, осветени от лъча на фенерчето. Той се обърна и за последен път хвърли поглед към призрачното зелено сияние, което идваше от дъното на понора, а после навлезе в джунглата.

Едва беше направил четири крачки, когато гъстият листак го погълна, сякаш никога не беше съществувал.