Клайв Къслър
Златото на инките (35)

33

— Можеш ли да ни закараш по-близо до най-високия връх? — Сарасон попита брат си Чарлз Оксли, който управляваше един малък амфибиен хидроплан. — Хребетът на по-ниския е твърде остър за това, което търсим.

— Виждаш ли нещо?

Сарасон се взря с бинокъла си през един страничен прозорец на самолета.

— Островът има определени шансове, но щеше да ми е по-лесно, ако знаех какъв ориентир да търся.

Оксли направи вираж с „Бафин С2-410“, който бе задвижван от два турбовитлови двигателя, за да получат по-добър изглед от остров Данзанте — скално образувание със стръмни стени, заемащо площ от пет квадратни километра (три квадратни мили), което стърчеше на 400 метра (1312 фута) над Морето на Кортес, точно на юг от известния курортен град Лорето.

— Изглежда както в описанието — отбеляза той, загледан надолу. — Два малки плажа за акостиране на лодки. Склоновете са проядени от малки пещери. Какво ще кажеш, братко?

Сарасон се обърна и погледна към мъжа на задната седалка за пътници.

— Казвам, че уважаемият професор Мур все още крие нещо от нас.

— Ще бъдете уведомени за истинското местоположение, когато го видя — кратко каза Мур.

— Казвам да изхвърлим малкото копеле от люка и да наблюдаваме опита му за летене — каза Сарасон с рязък и груб тон.

Мур скръсти ръце самодоволно.

— Направете го и никога няма да намерите съкровището.

— Вече започва да ми се гади да чувам все това.

— Какво ще кажеш за остров Данзанте? — попита Оксли. — Чертите му отговарят ли на онези, които търсим?

Мур изтръгна бинокъла от ръцете на Сарасон, без да го пита и се взря в пресечения терен, който се простираше от двете страни на хребета на острова. След няколко мига той го върна обратно и се отпусна в седалката си с шейкър мартини с лед.

— Не е този, който търсим — обяви той с величествен тон.

Сарасон стисна здраво ръцете си, за да не удуши Мур. След малко обаче възвърна до известна степен самообладанието си и запрелиства страниците на същия морски пътеводител, който използваше Пит.

— Следващата точка, в която ще търсим, е остров Кармен. Площ сто и петдесет квадратни километра. Дължина тридесет километра. Има няколко върха, които се издигат над триста метра.

— Пропускаме го — съобщи Мур. — Твърде голям е.

— Вашият бърз отговор е надлежно записан — промърмори саркастично Сарасон. — След това имаме остров Кола, малка скала с плосък връх. Има фар и няколко рибарски хижи.

— И този го пропуснете — каза Мур.

— Окей, следващият е остров Сан Илдефонсо, на шест мили навътре в морето, източно от Сан Себастиан.

— Площ?

— Около два и половина квадратни километра. Няма пясъчна ивица.

— А трябва да има — каза Мур, като удари още една глътка от шейкъра си с мартини. Той изсипа в гърлото си последните няколко капки и лицето му придоби вид, сякаш е бил лишен от нещо. — Инките не биха могли да акостират и разтоварят саловете си без пясъчна ивица.

— След Сан Илдефонсо отиваме на Бахия Койоте — каза Сарасон. — Там ще имаме избор от шест острова, които не са нищо повече от огромни скали, издигащи се от морето.

Оксли започна бавно да издига амфибийния „Бафин“, докато не стигна височина от 700 метра (около 2300 фута). След това пое курс право на север. Двадесет и пет минути по-късно заливът и полуостровът, зад който се криеха островите, се появиха пред погледа им. Оксли се спусна надолу и започна да обикаля около малките скалисти островчета, пръснати около входа на залива.

— Остров Гуапа и остров Барго като че ли отговарят на описанието — отбеляза Сарасон. — И двата се издигат стръмно от водата и имат малки, но открити върхове.

Мур се изви странично в седалката си и впери поглед надолу.

— Не ми изглеждат обещаващи. — Той млъкна и сграбчи отново бинокъла на Сарасон. — Онзи остров там долу.

— Кой по-точно? — попита сприхаво Сарасон. — Там има шест острова.

— Онзи, който прилича на плаваща патица, която гледа назад.

— Остров Барго. Отговаря на профила. Стръмни стени от трите страни, заоблен хребет. Има също и малка плажна ивица в извивката на шийката.

— Този е — извика развълнувано Мур. — Този трябва да бъде.

Оксли бе скептичен.

— Откъде си толкова сигурен?

За един миг по лицето на Мур пробяга странно изражение.

— Просто едно предчувствие, нищо повече.

Сарасон сграбчи обратно бинокъла и започна да изучава острова.

— Там, на гребена. Сякаш има нещо изсечено в скалата.

— Не обръщайте внимание на това — каза Мур, изтривайки струйка пот, която се стичаше надолу по челото му. — То нищо не означава.

Сарасон не бе глупак. Възможно ли бе това да е някакъв пътепоказател, изсечен от инките, за да отбележат входа към съкровището, чудеше се той наум.

Мур се отпусна назад в седалката си и замълча.

— Ще кацна и ще рулирам до онзи малък плаж — каза Оксли. — Доколкото може да се прецени от въздуха, изкачването до върха изглежда сравнително лесно.

Сарасон кимна.

— Спускай се надолу.

Оксли прелетя два пъти над водата до пясъчната ивица на острова, за да се увери, че няма подводни рифове или скали, които биха могли да разкъсат отдолу самолета. Той влезе в посоката на вятъра и спусна самолета върху синьото море. Амфибийният самолет заподскача по малките вълни и се понесе като моторница по развълнувано езеро. Витлата заблестяха на слънцето, хвърляйки завеси от водни пръски върху крилата.

Скоростта на самолета бързо намаля от триенето на водата и Оксли придърпа назад лоста на газта дотолкова, доколкото да поддържа достатъчно мощност на двигателите, за да плават бавно към брега. На четиридесет и шест метра (151 фута) от брега той спусна колелата във водата. Гумите скоро докоснаха и захапаха здраво пясъчния шелф, който се издигаше под наклон към острова. Две минути по-късно самолетът се показа над малкия прибой и като мокра патица, от която от всички страни се стича вода, излезе на брега.

От една малка хижа, построена от плавей, се приближиха двама рибари и започнаха да зяпат глуповато самолета. Оксли изключи двигателите и витлата спряха да се въртят. Пътническата врата се отвори и Сарасон слезе на бялата пясъчна ивица, следван от Мур и накрая от Оксли, който заключи и залости вратата и товарния люк. Като допълнителна мярка за сигурност Сарасон щедро плати на рибарите да пазят самолета. След това тръгнаха по една едва забележима пътечка, която водеше към върха на острова.

Отначало пътеката бе полегата и те бързо вървяха по нея, но колкото повече се приближаваха към върха, толкова повече наклонът й се увеличаваше. Над главите им се носеха чайки, които кряскаха и се взираха надолу с безразличните си малки и лъскави очички към облетите в пот човешки същества.

Птиците летяха величествено с широко разтворени неподвижни крила, за да уловят горещите възходящи течения и направляваха полета си с леки движения на перата в опашките си. Една особено любопитна птица се спусна над Мур и изцапа рамото му.

Антропологът, който явно страдаше от последиците на алкохола и физическото напрежение, погледна безмълвно изцапаната си риза, твърде изтощен, за да ругае. Сарасон се ухили широко и махна с ръка, поздравявайки чайката, след което се изкачи по една скала, която препречваше пътя им. Пред очите му изплува синьото море и той погледна отвъд канала към бялата пясъчна ивица на Плая ел Койоте и планините Сиера ел Кардонал.

Мур бе спрял задъхан и се мъчеше да си поеме въздух. Цялото му тяло бе обляно в пот. Той изглеждаше на ръба на припадъка, когато Оксли сграбчи ръката му и го вдигна на плоското чело на планинския връх.

— Никой ли не ти е казвал, че пиене и катерене по скали не трябва да се съчетават?

Мур не му обърна внимание. След миг изтощението му внезапно се стопи и той застина. Очите му се присвиха в пиянско съсредоточение. Той избута Оксли встрани и тръгна, препъвайки се, към една скала с размерите на малък автомобил, която бе грубо изсечена във формата на някакво животно. Подобно на пиян човек, който има халюцинации, той се заклатушка около скалната скулптура, като прекарваше ръце по грубата, неравна повърхност.

— Куче — едва поемайки си дъх, изрече той. — Просто едно глупаво куче.

— Грешиш — каза Сарасон. — Койот. На него е наречен заливът. Суеверни рибари го издялали като символ, който да закриля техните екипажи и лодки, когато излязат в открито море.

— Защо се интересуваш от една стара скална скулптура — попита Оксли.

— Като антрополог, примитивните скулптури могат да бъдат ценен източник на знания за мен.

Сарасон наблюдаваше Мур и за първи път очите му не бяха изпълнени с неприязън. Вътрешно в себе си той и за миг не се съмняваше, че пияният професор бе издал ключа към местонахождението на съкровището.

Сега той вече можеше да убие Мур, мислеше Сарасон с ледено спокойствие. Да хвърли дребния мъж от ръба на високите скали в западната част на острова върху вълните на прибоя, които се разбиваха в крайбрежните камъни в бездната под тях. Кой щеше да го е грижа? Трупът сигурно щеше да бъде отнесен от прилива и изяден от акулите. Твърде съмнително бе дали мексиканските власти щяха да започнат разследване.

— Ти съзнаваш вече, че ние не се нуждаем повече от твоите услуги, нали, Хенри? — За първи път Сарасон споменаваше първото име на Мур, като думите му излъчваха неприятна фамилиарност.

Мур поклати глава и отговори с ледено самообладание, което изглеждаше неестествено при тези обстоятелства.

— Никога не ще се справите без мен.

— Прочувствен блъф — презрително се изсмя Сарасон. — Сега, когато вече знаем, че търсим остров със скулптура, предполагам древна, какво друго би могъл да допринесеш за издирването?

Пияното състояние на Мур като че ли се бе изпарило и за един миг той стана абсолютно трезвен.

— Скалната скулптура е само първият от няколкото ориентири, поставени от инките. Те всичките трябва да бъдат преведени.

Сарасон се усмихна. Усмивката му бе студена и зла.

— Ти не би ме излъгал сега, нали, Хенри? Ти не би измамил брат ми и мен, като ни накараш да мислим, че остров Барго не е мястото на съкровището, за да можеш по-късно да се върнеш тук сам и да го изкопаеш? Искрено се надявам, че този малък план не се върти из главата ти.

Мур го погледна гневно. Вместо страх в погледа му се четеше отвращение.

— Взривете върха на острова — каза той, свивайки рамене — и ще видите какво ще се получи. Изравнете го до морското ниво. Няма да намерите и една унция от съкровището на Хуаскар, не и в близките хиляда години. Не и без някого, който знае тайните на пътепоказателните знаци.

— Може да е прав — тихо каза Оксли. — А ако лъже, ние можем да се върнем и да копаем сами. И в двата случая печелим.

Сарасон се усмихна мрачно. Той четеше мислите на Хенри Мур. Антропологът искаше да спечели време, като изчакваше и замисляше план, с който в самия край на издирването да предяви по някакъв начин претенции за богатствата. Но Сарасон също бе направил своя план и бе предвидил всички варианти. В момента той не виждаше никакъв начин, по който Мур би могъл да избяга с тонове злато, дори и да станеше някакво чудо. Това бе просто невъзможно, освен ако Мур имаше някакъв план, който той все още не бе успял да разгадае.

Снизходителност и търпение, бе девизът му сега, реши Сарасон. Той потупа Мур по гърба.

— Прости ми, че не ти повярвах. Нека да се върнем в самолета и да приключим за днес. Мисля, че всички бихме могли да си хвърлим по един хладен душ, да пийнем по една голяма „Маргарита“ и здравата да похапнем на вечеря.

— Амин — каза Оксли. — Утре ще започнем оттам, където завършихме днес.

— Знаех си, че ще се вразумите — каза Мур. — Ще ви покажа пътя. Всичко, което вие, момчета, трябва да правите, е да не губите вяра.

Когато се върнаха в самолета, Сарасон влезе първи. В миг му хрумна нещо и той вдигна оставения от Мур шейкър с мартини. Изтърси няколко капки върху езика си. Вода, а не джин.

Сарасон тихо изруга наум. Той не бе осъзнал колко опасен е Мур. Защо му трябваше да играе ролята на пиян, ако не да подведе всички да си помислят, че е безвреден? Той бавно започна да схваща, че Хенри Мур не бе напълно това, което изглеждаше. В известния и уважаван антрополог имаше нещо повече, много повече от това, което човешкото око можеше да забележи.

Като човек, който можеше да убива без ни най-малкото угризение, Сарасон трябваше до сега да разпознае убиеца в човека, който стоеше пред него.

 

 

Мики Мур излезе от облицования със сини плочки плувен басейн под хасиендата и се изтегна върху един шезлонг. Тя носеше червени бикини, които символично прикриваха тънките й форми. Слънчевите лъчи бяха топли и тя не се подсуши предварително, като предпочете водните капки да останат по тялото й. Погледна нагоре към голямата къща и направи знак на една от прислужниците да й донесе още една чаша с ром „Колинс“^[1]. Тя се държеше така, сякаш бе господарка на къщата, като напълно игнорираше въоръжените пазачи, които обикаляха из нея. Поведението й едва ли приличаше на поведението на човек, който е държан за заложник.

Хасиендата бе построена около басейна и една голяма градина, пълна с най-различни тропически растения. Всички големи стаи имаха балкони с вълнуващ изглед към морето и град Гуаймас. Тя бе повече от щастлива да си почива край басейна или в спалнята си със стъклен таван, която имаше собствен вътрешен двор и баня „Джакузи“^[2], докато мъжете летяха нагоре-надолу из Залива в търсене на съкровището. Пет часът е. Братята заговорници и съпругът й скоро щяха да се върнат. Тя въздъхна с удоволствие при мисълта за поредната превъзходна вечеря от местни гозби. След като прислужничката й донесе рома „Колинс“, Мики го изпи до бучките лед и се отпусна назад, за да подремне малко. Малко преди дрямката да я унесе, на нея й се стори, че чу шум от кола, която идва по пътя от града и спира пред портала на хасиендата.

Когато се събуди след малко, тя почувства хлад по кожата си и помисли, че слънцето се е скрило зад облак. След малко обаче, когато отвори очи, тя се сепна при вида на мъж, който се бе надвесил над нея. Сянката му закриваше горната част от тялото й.

Очите, които се взираха в нея, бяха като две празни черни дупки. В тях нямаше живот. Дори лицето му изглеждаше неспособно да изразява нещо. Непознатият изглеждаше измършавял, сякаш бе боледувал дълго време. Мики затрепери, сякаш леден бриз внезапно задуха над тялото й. Стори й се странно, че той не забелязваше разголеното й тяло, а се взираше право в очите й. Тя изпита чувството, че той сякаш гледаше вътре в нея.

— Кой сте вие? — попита тя. — За мистър Золар ли работите?

В продължение на няколко секунди той не отговори. А когато го направи, гласът му бе странен, без акцент.

— Казвам се Тупак Амару.

След това се обърна и се отдалечи.