Клайв Къслър
Златото на инките (19)

17

В отдалечена, лишена от растителност част на Югозападната пустиня, на няколко километра източно от Дъглас, Аризона и само на 75 метра от границата между Мексико и Съединените щати, се издига като мавритански замък в оазис хасиендата „Ла принсеса“. Името й беше дадено от първия собственик, дон Антонио Диас, в чест на съпругата му София Магдалена, която беше починала при раждане и беше погребана в богато украсена барокова гробница, разположена между високите стени на градината. Диас, пеон, който станал миньор, забогатял неочаквано, когато изкопал огромно количество сребро от близката планина Хуачука.

Голямото феодално имение беше разположено върху земя, дарена на Диас от генерал, а по-късно и президент на Мексико Антонио Лопес де Санта Ана, затова че беше помогнал с пари на деспота в кампанията му за завладяване на Тексас и в подетата по-късно война срещу Съединените щати. Тя завършила с провал и Санта Ана трябвало да продаде на Съединените щати долината Месиля в южна Аризона, сделка, известна като „Покупката на Гадсдън“^[1]. С изместването на границата хасиендата на Диас се озовала в нова страна, на хвърлей място от старата.

Поколение след поколение хасиендата оставала собственост на рода Диас, докато през 1978 година последният останал жив член на семейството, Мария Естала, я продала на един богат финансист малко преди да почине на 94-годишна възраст. Новият собственик Джоузеф Золар не криеше факта, че е закупил хасиендата като уединено имение, в което да организира пищни приеми за знаменитости, високопоставени правителствени служители и богати бизнесмени. Гостите му пристигаха в имението със самолети или автобуси, а тържествата му бяха надлежно отразявани в жълтата хроника и заснемани за развлекателните списания с лъскави корици в цялата страна.

Любител на антикварни предмети и запален колекционер на произведения на изкуството, Золар беше натрупал огромна сбирка от художествени творения и антики, между които имаше и добри, и лоши. Но за всяка от придобивките си той разполагаше с удостоверение, издадено от експерти и правителствени чиновници, че е била законно закупена от съответната страна и внесена с необходимите документи. Той плащаше данъците си, сделките му бяха изрядни и никога не позволяваше на гостите си да внасят наркотици в дома му. Нито един скандал не беше опетнил името на Джоузеф Золар.

Той стоеше на терасата върху покрива сред гора от засадени в саксии растения и наблюдаваше как частният му самолет каца на пистата, която се простираше върху пустинния терен. Самолетът беше боядисан в златистокафеникав цвят с ярка пурпурна ивица по дължината на целия фюзелаж. Върху нея с жълти букви беше изписано „Золар Интернешънъл“. Той видя как от самолета слезе един мъж, облечен небрежно със спортна риза на цветя и сивкави шорти и се настани в количката за голф, която го очакваше.

Очите под изпънатите по хирургически път клепачи на Золар блестяха като сиви кристали. Слабото, постоянно зачервено лице допълваше оредялата му, вчесана назад коса, матовочервена на цвят като мексиканска кахла. Той беше около шестдесетгодишен, с непроницаемо лице, лице, което рядко беше напускало директорските кабинети или заседателните зали, лице, белязано от вземането на трудни решения и от което лъхаше хлад от издадените смъртни присади, когато счетеше, че такива са необходими. Тялото беше дребно, ала приведено напред като на лешояд, готов да размаха криле и полети. Облечен в черен копринен анцуг, той изглеждаше безстрастен като нацистки офицер в концентрационен лагер, у когото смъртта будеше точно толкова интерес, колкото и дъждът.

Золар зачака в горния край на стълбите госта, който се изкачваше към терасата. Те размениха сърдечни поздрави и се прегърнаха.

— Радвам се да те видя цял и невредим, Сайръс.

Сарасон се усмихна.

— Нямаш представа колко малко оставаше да загубиш един от братята си.

— Ела. Заради теб забавих обяда. — Золар поведе Сарасон през лабиринта от саксийни растения към отрупана с ястия маса, разположена под навес от палмови клонки. — Избрал съм отлично шардоне, а готвачът ми е приготвил вкусно задушено свинско филе.

— Някой ден ще ти го отмъкна — каза Сарасон.

— Не вярвам — засмя се Золар. — Аз съм го разглезил. Радва се на твърде много привилегии, за да ме напусне.

— Завиждам ти за начина на живот.

— А аз на теб. Никога не губиш авантюристичния си дух. Непрестанно се измъкваш от лапите на смъртта и на полицията в някоя пустиня или джунгла, когато би могъл да ръководиш бизнеса си от някоя луксозна корпоративна кантора и да възлагаш мръсната работа на други.

— Вегетирането от девет до пет никога не ми е било в кръвта — каза Сарасон. — Намирам участието в мръсни сделки за вълнуващо предизвикателство. Трябва да дойдеш с мен някой път.

— Не, благодаря ти. Предпочитам удобствата на цивилизацията.

Сарасон забеляза една маса, върху която бяха поставени четири белязани от времето парчета дърво, подобни на клони, всяко дълго около метър. Заинтригуван, той приближи и ги разгледа внимателно. Те представляваха избелели от слънцето корени на канадска топола, които при естествения си растеж бяха придобили формата на причудливи човешки фигури с гръден кош, ръце и крака и заоблени глави. Върху главите грубо бяха издялани лица с оцветени детински черти.

— Нови придобивки? — попита той.

— Доста редки религиозни церемониални идоли, принадлежащи на малко известно индианско племе — отговори Золар.

— Как се сдоби с тях?

— Двама търсачи на антики за черния пазар ги намерили в каменно жилище, което открили в подножието на една стръмна скала.

— Истински ли са?

— Да, напълно. — Золар взе един от идолите и го постави изправен на крака. — За индианците монтоло, които живеят в пустинята Сонора до река Колорадо, те олицетворяват боговете на слънцето, луната, земята и животворната вода. Издялани са преди доста векове и са били използвани в специални церемонии, които отбелязвали навлизането на момчетата и момичетата във възрастта на юношеството. Ритуалът бил изпълнен с мистицизъм и се провеждал на всеки две години. Тези идоли лежат в основата на религията на монтоло.

— Колко смяташ, че струват?

— Заинтересован колекционер би платил от порядъка на двеста хиляди долара.

— Толкова много?

Золар кимна.

— При положение, че купувачът не знае за проклятието, застигащо онези, които ги притежават.

Сарасон се изсмя.

— Винаги има по някое проклятие.

Золар сви рамене.

— Кой знае? Аз обаче научих от сигурен източник, че на двамата крадци не им провървяло. Единият загинал при автомобилна катастрофа, а другият се заразил от някаква неизличима болест.

— И ти вярваш на тези измишльотини?

— Аз вярвам единствено в благата, които животът предлага — каза Золар, като хвана брат си под ръка. — Да вървим. Обядът ни очаква.

След като прислужницата им наля вино, те чукнаха чаши и Золар кимна към Сарасон.

— И така, братко, разкажи ми за Перу.

На Сарасон винаги му ставаше забавно, като си помислеше, че баща им беше настоял неговите синове и дъщери да приемат и бъдат записани под различни фамилни имена. Като най-голям, само Золар носеше семейното фамилно име. Огромната международна търговска империя, която Золар старши беше създал, преди да умре беше разделена по равно между петимата му сина и двете му дъщери. Всеки един от тях беше станал корпоративен директор на галерия за антики и произведения на изкуството, на аукционна къща или на вносно-износна фирма. Деловите дейности на семейството, които на пръв поглед нямаха нищо общо помежду си, в действителност представляваха едно цяло, един съвместно притежаван конгломерат с тайното име „Солпемачако“. Неизвестен и нерегистриран в нито едно международно правителствено финансово учреждение или борса, той се управляваше от Джоузеф Золар, в ролята на семеен старейшина.

— Цяло чудо е, че успях да спася по-голямата част от находките и да ги измъкна от страната след поредицата от груби грешки, които нашите скудоумни глупаци допуснаха. Да не говорим за намесата на членове на собственото ни правителство.

— Служители на Митническото управление или на бюрото за борба с наркотици? — попита Золар.

— Нито едните, нито другите. Двама инженери от Националната агенция за подводни и морски изследвания. Появиха се изневиделица, когато Хуан Чако изпрати сигнал за помощ след изчезването на д-р Келси и нейния фотограф в свещения кладенец.

— Как успяха да създадат проблеми?

Сарасон разказа цялата история, от убийството на истинския доктор Милър от Амару, през бягството на Пит и останалите от долината Виракоча, до смъртта на Хуан Чако. Той завърши като изброи в общи линии находките, които беше успял да измъкне от долината и описа по какъв начин беше уредил транспортирането им до Каляо, а после и изнасянето им от Перу в тайното товарно отделение на един танкер за нефт, собственост на дъщерна фирма на „Золар Интернешънъл“. Той беше един от двата кораба, използвани специално за тайно внасяне и изнасяне на плячкосани и откраднати произведения на изкуството във и от чужди страни, които същевременно превозваха и малки количества суров нефт.

Золар се загледа в пустинята, без да я вижда.

— „Звездата на ацтеките“. По разписание той трябва да пристигне в Сан Франциско след четири дни.

— Това означава, че с него ще се заеме брат ни Чарлз.

— Да, Чарлз е уредил твоята пратка да бъде превозена до нашия разпределителен център в Галвестън, където ще се погрижи находките да бъдат реставрирани. — Золар подаде чашата си, за да бъде отново напълнена.

— Как е виното?

— Истинска класика — отговори Сарасон, — но малко сухичко за моя вкус.

— Може би предпочиташ „Совиньон бланк“ от Турен. То има приятен привкус на плодове и ухае на билки.

— Така и не можах да придобия твоя вкус към хубави вина, братко. Ще се задоволя с една бира.

Прислужницата на Золар нямаше нужда от подкана. Тя безмълвно се отдалечи и след няколко минути се завърна с охладена чаша и бутилка бира „Коорс“.

— Жалко за Чако — каза Золар. — Беше верен помощник.

— Нямах избор. Той беше много изплашен след провала в долината Виракоча и отправи прикрити заплахи, че ще издаде „Солпемачако“. Щеше да бъде глупаво, ако бяхме позволили да попадне в ръцете на перуанското следствие.

— Както винаги, и сега се доверявам на решенията ти. Ала все пак остава и Тупак Амару. Какво е неговото състояние?

— Той трябваше да е мъртъв — отвърна Сарасон. — Когато обаче се върнах в храма след нападението на нашите настървени за стрелба наемници, го открих все още да диша, затрупан под купчина отломъци. Веднага щом изнесохме находките и ги натоварихме на три допълнителни военни хеликоптера, на чийто екипаж бях принуден да дам доста солидна сума, платих на местните хакероси да го отнесат в тяхното село и да се погрижат за него. До няколко дни ще бъде на крака.

— Може би щеше да бъде по-разумно да премахнеш и Амару.

— Помислих за това. Но той не знае нищо, което би могло да насочи към нас следователите по света.

— Искаш ли още една порция свинско?

— Да, моля.

— Въпреки това не ми харесва из къщата ми да броди бясно куче.

— Не се тревожи. Интересното е, че точно Чако ме наведе на мисълта да продължа да използвам Амару.

— Защо, за да може да убива безпомощни старици, когато му скимне?

— Откъде ти дойде на ума! — усмихна се Сарасон. — Той може да се окаже доста полезен.

— Имаш предвид като наемен убиец.

— Предпочитам да мисля за него като за човек, който отстранява пречки. Да погледнем истината в очите, братко. Не мога да продължавам лично да премахвам нашите врагове, без да рискувам в края на краищата да бъда открит и заловен. Семейството би трябвало да е благодарно на съдбата, че аз съм единственият, който е способен да убива, когато се наложи. Амару ще бъде отличен палач. На него това му харесва.

— Просто внимавай да го държиш изкъсо, когато го пуснеш от клетката му.

— Не се тревожи — твърдо заяви Сарасон. После смени темата. — Имаш ли предвид някакви купувачи за нашата чачапойска стока?

— Един търговец на наркотици на име Педро Винсенте — отговори Золар. — Той е страшно запален по всичко, което е с предколумбов произход. Освен това плаща в брой. По този начин пере печалбата си от наркотиците.

— А ти вземаш парите и ги използваш за финансирането на нашите незаконни сделки с антики и произведения на изкуството.

— Това е еднакво изгодно за всички заинтересовани.

— Кога ще извършиш продажбата?

— Ще уговоря среща с Винсенте веднага щом Марта почисти пратката и я подготви за оглед. До десет дни би трябвало да получиш твоя дял от печалбата.

Сарасон кимна и се загледа в мехурчетата на бирата си.

— Мисля, че ти се досещаш какво искам да направя, Джоузеф. Сериозно възнамерявам да се оттегля от семейния бизнес, докато все още съм здрав.

Золар го погледна и се усмихна хитро.

— Ако направиш това, все едно се отказваш от двеста милиона долара.

— За какво говориш?

— Твоят дял от съкровището.

Сарасон застина с вилица свинско пред устата.

— Какво съкровище?

— Ти си последният от семейството, който научава върху каква огромна плячка можем да сложим ръка.

— Не те разбирам.

— Предметът, който ще ни отведе до съкровището на Хуаскар. — Золар за миг го изгледа лукаво, а после продължи. — Разполагаме с позлатената мумия от Тиаполо.

Вилицата падна в чинията, а по лицето на Сарасон се изписа пълно недоумение.

— Открили сте мумията на Наймлап, облечена в златните му доспехи? Тя наистина е в ръцете ви?

— В нашите ръце, братко. Една вечер, докато се ровех из старите служебни документи на баща ни, попаднах на счетоводна книга, в която бяха описани точка по точка неговите тайни сделки. Именно той организирал кражбата на мумията от музея в Испания.

— Старият хитрец, той никога не е споменавал за това.

— Считал, че тя е връхната точка в кариерата му на крадец, но същевременно твърде парлива тема дори за собственото му семейство.

— Как успя да я откриеш?

— Татко записал продажбата й на богат мафиот от Сицилия. Изпратих брат ни Чарлз да провери, като не очаквах да научи нищо от една седемдесетгодишна следа. Чарлз намерил вилата на покойния гангстер и се срещнал със сина му, който казал, че неговият баща държал мумията и нейните доспехи скрити до смъртта си през 1984 година, когато починал в дълбока старост на деветдесет и седем годишна възраст. След това синът продал мумията на черния пазар с помощта на роднини от Ню Йорк. Купувачът бил някакъв богат търговец на метални отпадъци от Чикаго на име Румел.

— Изненадан съм, че синът е проговорил пред Чарлз. Известно е, че мафиотските семейства никога не разкриват участието си в кражби.

— Той не само проговорил — каза Золар, — но посрещнал брат ни като роднина, когото не бил виждал дълго време и му помогнал на драго сърце, като му съобщил името на купувача от Чикаго.

— Подцених Чарлз — каза Сарасон, като лапна последната хапка от порцията задушено свинско филе. — Нямах представа за дарбата му да се сдобива с информация.

— Заплащането на три милиона долара в брой му помогнало неимоверно.

Сарасон се намръщи.

— Май сме доста щедри, а? Костюмът не би могъл да струва повече от половината от това на някой колекционер с дебел портфейл, който трябва и да го крие.

— И дума да не става. Инвестицията е нищожна, ако изображенията, гравирани върху златната обвивка, ни отведат до веригата на Хуаскар.

— Огромна плячка — повтори Сарасон думите на брат си. Никое съкровище в историята на света не може да се мери с нейната стойност.

— Десерт? — попита Золар. — Парче кайсиева торта с шоколад?

— Много мъничко парче и кафе, силно — отвърна Сарасон. — Колко още платихте, за да купите позлатената мумия от търговеца на метални отпадъци?

Золар кимна и прислужницата отново безмълвно поднесе поръчаното.

— Нито цент. Откраднахме я. По една щастлива случайност Румел бил купил по-голямата част от колекцията си от предколумбови антики от брат ни Самюъл в Ню Йорк и той знаеше къде се намира тайната галерия с богатствата му. Той и Чарлз организираха заедно кражбата.

— Все още не мога да повярвам, че се намира в ръцете ни.

— За малко да се провалим. Чарлз и Сам тъкмо я измъкнали тайно от апартамента на Румел, когато вътре нахлули агентите на Митническото управление.

— Смяташ ли, че някой ги е предупредил?

Золар поклати глава.

— От наша страна никой. Братята ни се измъкнали, без да ги усетят.

— Къде са я отнесли?

— Никъде. Мумията все още се намира в сградата. Те наеха апартамент шест етажа под този на Румел и я скриха там, докато успеем безпрепятствено да я пренесем в Галвестън, за да я проучим както трябва. И Румел, и агентите от Митническото управление считат, че тя вече е била измъкната с фургон на една компания за пренасяне на мебели.

— Майсторска работа. Но какво ще правим сега? Изображенията, гравирани върху позлатата, трябва да бъдат разшифровани. А това не е никак просто.

— Наех най-добрите специалисти, познавачи на изкуството на инките, за да разшифроват и разтълкуват релефните фигури. Екип от съпруг и съпруга. Той е антрополог, а тя археолог, с отлични постижения в компютърния анализ на шифри.

— Би трябвало да се досетя, че ще се погрижиш за всичко — каза Сарасон, разбърквайки кафето си. — Да се надяваме обаче, че тяхното тълкувание на текста ще бъде вярно, иначе само ще пропилеем маса време и пари да се лутаме насам-натам из Мексико и да гоним този, дето духа.

— Времето е на наша страна — убедено го увери Сарасон. — Кой, освен нас би могъл да разполага с указания за мястото, където е заровено съкровището?