Клайв Къслър
Златото на инките (2)

Катаклизъм

1 март 1578 година, Западното крайбрежие на Перу

Капитан Хуан де Антон, умислен мъж със зелени очи на кастилец и безупречно оформена черна брада, впери поглед през далекогледа си в непознатия кораб, който го следваше и повдигна вежди, леко изненадан. Случайна среща, зачуди се той или предварително подготвено нападение?

В тази последна отсечка на плаването от Каляо де Лима Де Антон не беше очаквал да срещне други пренасящи скъпоценен товар галеони, поели курс към Панама, където съкровището на краля щеше да бъде натоварено на мулета и прехвърлено през провлака, а после изпратено през Атлантическия океан към хазната в Севиля. Той забеляза типични за френските корабостроители черти в конструкцията на корпуса и такелажа на непознатия кораб, който се намираше на левга и половина зад него. Ако плаваше по търговските маршрути на Карибско море към Испания, Де Антон щеше да избягва срещите с други кораби, но подозренията му малко отслабнаха, когато съзря огромен флаг, който се развяваше от високия флагщок на кърмата. Също като собствения му вимпел, който плющеше издут от вятъра, на него върху бял фон беше изрисуван голям червен кръст — гербът на Испания от шестнадесети век. Въпреки това той изпитваше известно безпокойство.

Де Антон се обърна към втория по старшинство след него и главен кормчия Луис Торес.

— На какъв ти прилича, Луис?

Торес, висок, гладко избръснат галисиец, сви рамене.

— Твърде малък е за галеон, превозващ златни кюлчета. Според мен е търговски кораб, натоварен с вино, който е отплавал от Валпарайсо и пътува към Панама също като нас.

— Не мислиш, че е възможно да е враг на Испания?

— В никакъв случай! Нито един вражески кораб не е посмял да се опита да премине през коварния Магеланов проток край Южна Америка.

Успокоен, Де Антон кимна.

— Тъй като не се боим, че са французи или англичани, да обърнем назад и да ги поздравим.

Торес даде нареждане на щурмана, който поддържаше курса от оръдейната палуба, изпод подаващата се напред площадка на горната палуба. Той завъртя един вертикален прът, скачен подвижно към дълъг стълб, управляващ кормилото. „Нуестра сеньора де ла Консепсион“ най-големият и царствен измежду тихоокеанската армада галеони, превозващи скъпоценности, се наклони наляво и като направи пълен завой, пое обратно на югозапад. Силният източен вятър, който духаше откъм сушата, изду деветте му ветрила и затласка неговия 570-тонен корпус през хълмистите вълни с обичайната скорост от пет възела.

Въпреки величествения си силует и изкусните дърворезби и колоритни фигури, изрисувани майсторски от двете страни на високата му кърма и носовата абордажна кула, галеонът трудно би могъл да мине за лесна плячка. Изключително здрав и издръжлив на вълнение, той беше един от най-неуморните труженици между океанските съдове на своето време. И ако се наложеше, би могъл да мери сили с най-добрите капери^[1], които една грабителска морска нация можеше да изпрати срещу него, за да защити безценното съкровище в товарните си трюмове.

За обикновения наблюдател галеонът приличаше на страховит боен кораб, отрупан с въоръжение, но при по-внимателно разглеждане отвътре той не би могъл да скрие истинското си предназначение на търговски кораб. На оръдейните му палуби имаше амбразури за близо петдесет четирифунтови оръдия. Ала успокоени от убеждението си, че Южните морета са тяхно лично владение и като знаеха, че нито един от корабите им не беше нападан или пленен до този момент от чужди нашественици, испанците бяха въоръжили леко „Консепсион“ само с две оръдия, за да намалят тонажа му, така че да може да пренася по-голям товар.

Сега убеден, че корабът му не е застрашен от опасност, капитан Де Антон седна небрежно на малко столче и отново се взря през далекогледа си към приближаващия бързо кораб. Изобщо не му мина през ума за всеки случай да нареди на екипажа да се приготви за бой.

Той не разполагаше със сигурни сведения, нито пък имаше дори и смътно предчувствие, че корабът, с който му предстоеше да се срещне, беше „Златната кошута“, командван от неуморния морски вълк на Англия, Франсис Дрейк, който стоеше на квартердека и спокойно наблюдаваше Де Антон през един телескоп със студения поглед на акула, следваща кървава диря.

— Страшно любезно от негова страна, че обърна, за да ни посрещне — промърмори Дрейк, дребен, приличащ на петел за борба, мъж с малки кръгли очи, къдрава тъмночервена коса и жълтеникавочервена брада, завършваща с остър връх под дълги увиснали мустаци.

— Най-малкото, което би могъл да стори, след като през изминалите две седмици неотклонно го следвахме по петите — отвърна Томас Кътил, шкипер на „Златната кошута“.

— Вярно, ала плячката си струва преследването.

Вече натоварен със златни и сребърни кюлчета, малко ковчеже със скъпоценни камъни и топове скъпо ленено платно и коприна след пленяването на няколко испански кораба, откакто беше станал първият английски морски съд, навлязъл в Тихия океан, „Златната кошута“, наричан преди това „Пеликан“, се носеше неуморно през вълните, като ловджийско куче след лисица. Той беше здрав и устойчив кораб с дължина почти 31 метра и водоизместване 140 тона. Имаше отлична плавателност и добре реагираше на румпела. Корпусът и мачтите му бяха стари, но след продължителен ремонт в Плимут той беше подготвен за плаване, по време на което щеше да измине повече от 34 000 мили в околосветско пътешествие, продължило тридесет и пет месеца и превърнало се в една от най-великите морски епопеи на всички времена.

— Искате ли да се врежем в носа му и да пометем испанските псета? — попита Кътил.

Дрейк свали дългия телескоп, поклати глава и се усмихна широко.

— По-учтиво ще бъде да оберем ветрилата и да ги поздравим като истински джентълмени.

Кътил изгледа недоумяващо своя храбър командир.

— Ами ако са се приготвили за сражение?

— Малко вероятно е капитанът му да има представа кои сме.

— Той е два пъти по-голям от нас — продължи да упорства Кътил.

— Според моряците, които пленихме в Каляо де Лима, на борда на „Консепсион“ има само две оръдия. „Кошутата“ може да се похвали с осемнадесет.

— Испанци! — ядно изрече Кътил. — Те лъжат повече и от ирландците.

Дрейк посочи към нищо неподозиращия кораб, който приближаваше към тях с носа напред.

— Капитаните на испанските кораби предпочитат да бягат вместо да се сражават — напомни той на своя войнствено настроен подчинен.

— Защо тогава не останем на разстояние и не ги принудим да се предадат, като започнем да ги обстрелваме?

— Не е разумно да използваме оръдията. Рискуваме да потопим кораба с цялата плячка. — Дрейк потупа Кътил по рамото. — Не бой се, Томас. Ако това, което съм замислил, се окаже достатъчно хитро, ще си спестим барута и ще разчитаме само на английски юначаги, които горят от желание да се бият.

Кътил кимна разбиращо.

— Значи искате да го захванем с абордажните куки и да го превземем, така ли?

Дрейк кимна.

— Ще се озовем на палубите му преди екипажът да успее да зареди и един мускет. Те все още не знаят това, но плават към капан, който сами си заложиха.

Малко след три часа следобед „Нуестра сеньора де ла Консепсион“ зави, пое отново на северозапад и приближи „Златната кошута“ откъм левия борд. Торес се изкачи по стълбата към абордажната кула на своя кораб и извика над водата:

— Как се казва корабът ви?

Нума да Силва, португалски лоцман, с когото Дрейк се беше сдобил след пленяването на кораба на Да Силва край бреговете на Бразилия, отвърна на испански:

— „Сан Педро де Паула“ от Валпарайсо. — Това беше името на кораба, който Дрейк беше пленил преди три седмици.

Като се изключат неколцина от членовете на екипажа, облечени като испански моряци, Дрейк беше скрил по-голямата част от хората си в трюма и ги беше въоръжил с ризници и цял арсенал от пики, пищови, мускети и къси закривени саби. Покрай фалшборда на горната палуба бяха скатани здрави въжета, към които бяха завързани абордажни куки. В бойните гнезда над гротреите на мачтите се спотайваха стрелци с арбалети. Дрейк не разрешаваше в бойните гнезда да се използва огнестрелно оръжие, тъй като огънят на мускетите лесно би могъл да подпали ветрилата и да ги превърне в завеса от пламъци. Гротовете бяха свити и събрани, за да не пречат на стрелците. Едва тогава той си отдъхна и търпеливо зачака момента на нападението. Фактът, че неговите англичани наброяваха осемдесет и осем срещу испанския екипаж от двеста души, изобщо не го притесняваше. Това не беше първият път, нито щеше да бъде последният, в който щеше да премери сили с многократно превъзхождащ го противник. Славната битка, която щеше да води срещу испанската армада в Ламанша, тепърва предстоеше.

От своето място Де Антон не забеляза необичайно раздвижване по палубите на очевидно приятелски настроения търговски кораб. По всичко личеше, че екипажът върши работата си, без да проявява излишно любопитство към „Консепсион“. Капитанът, видя той, се облегна небрежно на релинга на квартердека и махна за поздрав на Де Антон. Новодошлият кораб изглеждаше измамно безопасен, докато без да буди излишни подозрения, приближаваше под ъгъл към натоварения със съкровища галеон.

Когато разстоянието между двата кораба намаля на 30 метра, Дрейк почти недоловимо кимна и най-добрият стрелец на борда, който лежеше скрит на оръдейната палуба, откри огън със своя мускет и улучи щурмана на „Консепсион“ в гърдите. В същия миг стрелците в бойните гнезда започнаха да стрелят по испанците, които обслужваха платната. После щом галеонът започна да губи управление, Дрейк нареди на своя кормчия да приближи „Кошутата“ успоредно до борда на високия полегат корпус на по-големия съд.

Когато корабите се сблъскаха и техните бимси и дъсчена обшивка заскърцаха в знак на протест, Дрейк изрева:

— Да го превземем за добрата кралица Бес и Англия, момчета!

Абордажните куки полетяха над релингите, издрънчаха и се закачиха за фалшборда и такелажа на „Консепсион“, като съединиха двата съда в смъртна хватка. Екипажът на Дрейк се изсипа с диви викове на палубата на галеона. Музикантите му всяваха допълнителен ужас, като биеха барабаните и надуваха с всичка сила тръбите си. Върху втрещения и скован от страх испански екипаж се посипа дъжд от куршуми и стрели.

Всичко свърши минути след като беше започнало. Една трета от екипажа на галеона лежеше мъртва или ранена, без да даде изстрел в своя защита. Зашеметени от объркване и страх, испанци започнаха да се свличат на колене в знак, че се предават, а нападателите от екипажа на Дрейк се втурнаха към трюмовете, като ги избутваха от пътя си.

Дрейк се завтече към капитан Де Антон с пищов в едната ръка и сабя в другата.

— Предайте се в името на Нейно Величество английската кралица Елизабет! — отекна над врявата гласът му.

Изумен и невярващ, Де Антон предаде кораба си.

— Предавам се — извика в отговор той. — Пощадете екипажа ми.

— Никога не съм проявявал жестокост — уведоми го Дрейк.

Щом англичаните установиха контрол над галеона, мъртвите бяха изхвърлени зад борда, а оцелялата част от екипажа и ранените бяха затворени в един от трюмовете. Капитан Де Антон и неговите офицери бяха съпроводени по една дъска, прехвърлена между двата кораба, до борда на „Златната кошута“. След това с присъщата му любезност, която Дрейк винаги проявяваше към своите пленници, той лично разведе капитан Де Антон из „Златната кошута“. После даде галавечеря за офицерите от галеона, по време на която свиреха музиканти със струнни инструменти, на гостите бяха раздадени прибори от масивно сребро и бяха поднесени най-добрите от наскоро заграбените испански вина.

Още по време на вечерята хората на Дрейк насочиха корабите на запад и отплаваха надалеч от морските маршрути на испанците. На другата сутрин те застанаха на дрейф, обраха ветрилата, така че скоростта на корабите спадна, но носовете им продължиха да порят вълните, тласкани от инерцията. Следващите четири дни преминаха в прехвърляне на фантастичното съкровище от товарните трюмове на „Консепсион“ в „Златната кошута“. Невижданата плячка включваше тринадесет сандъка със сребърна посуда и монети, осемдесет фунта злато, двадесет и шест тона сребро на кюлчета, стотици кутии с перли и скъпоценни камъни и огромно количество храна и припаси като плодове и захар. В продължение на десетилетия това щеше да бъде най-богатата плячка, заграбена от капер.

Един от трюмовете беше пълен със скъпоценни и екзотични предмети, изработени от инките, които галеонът трябваше да достави в Мадрид, за да радват лично Негово Католическо Величество Филип II, крал на Испания. Дрейк внимателно ги разгледа с огромно удивление. Той никога не беше виждал нещо подобно на тях. Топове разкошно избродирани платове от Андите изпълваха една част на трюма от пода до тавана. Стотици сандъци бяха пълни с майсторски изваяни каменни и керамични фигури, примесени с изкусно изработени шедьоври от обработен нефрит, великолепни мозайки от тюркоази и седеф, ограбени от свещените религиозни храмове на цивилизациите от Андите, опустошени от Франциско Писаро и последвалите го армии от ламтящи за злато конквистадори. Дори и в мечтите си Дрейк никога не бе допускал, че може да съществува такова великолепно художествено майсторство, каквото представляваше разкрилата се пред очите му гледка. Странно, но предметът, който най-много го заинтересува, не беше някой триизмерен шедьовър на изкуството, инкрустиран със скъпоценни камъни, а една проста кутия, изработена от нефрит, чийто капак представляваше човешко лице. Капакът маска прилягаше толкова добре, че във вътрешността й беше почти невъзможно да проникне въздух. Вътре се намираше многоцветна плетеница от връвчици с различна дебелина, по които имаше повече от сто възела.

Дрейк отнесе кутията в каютата си и прекара по-голямата част от деня, изучавайки внимателно сложно сплетените ярко оцветени връвчици, завързани към по-къси връвки, с разположени на точно определени разстояния възли. Талантлив мореплавател и художник любител, Дрейк разбираше, че това беше или математически инструмент, или някакъв начин за отбелязване на дати като в календар. Заинтригуван от тази загадка, той неуспешно се опитваше да проумее значението на цветните снопчета и различните групи от възли. Решението му се струваше толкова непонятно, колкото на някой туземец, опитващ се да схване значението на географската дължина и ширина на морска карта.

Най-сетне Дрейк се отказа и зави нефритената кутия в парче ленено платно. После нареди да извикат Кътил.

— Испанецът изплува над водата, след като изнесохме по-голямата част от съкровищата му — весело съобщи Кътил, като влезе в капитанската каюта.

— Не сте пипали произведенията на изкуството, нали? — попита Дрейк.

— Както наредихте, те си стоят в трюма на галеона.

Дрейк се надигна от писалището си, приближи към големия прозорец и погледна към „Консепсион“. Корпусът на галеона беше все още мокър на няколко фута над сегашната му ватерлиния.

— Тези съкровища са били предназначени за крал Филип — каза той. — По-добре да заминат за Англия и да бъдат подарени на кралица Бес.

— „Кошутата“ и сега е опасно претоварен — възрази Кътил. — Ако натоварим още пет тона на борда, морето ще започне да се плиска край долните амбразури и той ще престане да се подчинява на румпела. Със сигурност ще потъне, ако се опитаме да го преведем обратно през бурния Магеланов проток.

— Нямам намерение да се връщам през протока — каза Дрейк. — Планът ми е да се отправим на север и да потърсим път към Англия на северозапад. Ако не успеем, ще тръгнем по пътя на Магелан през Тихия океан и ще заобиколим Африка.

— „Кошутата“ няма да може да се добере до Англия, не и с пращящи по шевовете товарни трюмове.

— Ще изхвърлим по-голямата част от среброто при остров Кано край Еквадор, откъдето ще го извадим по време на някое следващо плаване. Произведенията на изкуството ще останат на „Консепсион“.

— Но нали планът ви беше да ги дадете на кралицата?

— Той си остава в сила — увери го Дрейк. — Ти, Томас, ще вземеш десет души от „Кошутата“ и ще се отправиш с галеона към Плимут.

Кътил притеснено разпери ръце.

— Не мога да управлявам такъв голям кораб само с десет човека, не и в бурно море.

Дрейк приближи отново към писалището си и почука с месингов пергел по картата, върху която беше очертан кръг.

— На морските карти, които намерих в каютата на капитан Де Антон, съм отбелязал малък крайбрежен залив на север оттук, в който не би трябвало да има испанци. Ще отплаваш към него и ще свалиш испанските офицери и всички ранени на брега. Придумай двадесет от останалите здрави опитни моряци да останат на кораба. Ще се погрижа да ти осигурят повече от достатъчно количество оръжие, за да си осигуриш управлението на галеона и да предотвратиш всякакъв опит то да ти бъде отнето.

Кътил знаеше, че няма смисъл да му противоречи. Всякакъв спор с упорит човек като Дрейк беше напразен. Той прие задачата си с примирено свиване на рамене.

— Аз, разбира се, ще изпълня заповедта ви.

По лицето на Дрейк беше изписана увереност, погледът му беше сърдечен.

— Ако някой може да доплава с испански галеон до пристанището в Плимут, Томас, това си ти. Представям си как ще се ококори кралицата, когато й поднесеш в дар товара си.

— Бих предпочел вие да направите това, капитане.

Дрейк потупа Кътил приятелски по рамото.

— Не бой се, стари ми приятелю. Заповядвам ти да бъдеш на кея с две момичета под ръка, в очакване да ме посрещнеш, когато „Кошутата“ пристигне у дома.

По изгрев-слънце на другата сутрин Кътил нареди на моряците да отвържат въжетата, които придържаха двата кораба заедно. Под мишницата си той здраво стискаше увитата в ленено платно кутия, която Дрейк му беше наредил да предаде лично на кралицата. Кътил я отнесе в капитанската каюта и я заключи в един шкаф в покоите на капитана. После се върна на палубата и пое командването на „Нуестра сеньора де ла Консепсион“, който беше започнал бавно да се отдалечава от „Златната кошута“. Вдигнаха ветрилата под пламтящото пурпурно слънце, което в очите на суеверните екипажи на двата кораба изглеждаше като кървящо сърце. Според тяхното примитивно мислене това беше лоша поличба.

Дрейк и Кътил си махнаха за последен път и „Златната кошута“ пое курс на северозапад. Кътил продължи да наблюдава по-малкия кораб, докато корпусът му не изчезна от хоризонта. Той не споделяше увереността на Дрейк. Дълбоко в него се загнезди предчувствие за нещо лошо.

Няколко дни по-късно, след като изхвърлиха от нея тонове сребърни кюлчета и монети край брега на остров Кано, за да улеснят плаването й, издръжливата „Кошута“ и неустрашимият Дрейк отплаваха на север… към онова, което след повече от два века щеше да стане известно като остров Ванкувър… преди да завият на запад през Тихия океан и да продължат своето епично плаване.

Далеч на юг, като използваше попътните ветрове, „Консепсион“ се насочи право на изток, забеляза сушата и достигна до залива, отбелязан на испанската морска карта от Дрейк, късно на следващата вечер. Спуснаха котвата и запалиха сигналните фенери.

Когато се зазори, слънцето огря Андите и Кътил и екипажа му откриха голямо туземно село с повече от хиляда жители, заобиколено от голям залив. Без да губи време, той заповяда на хората си да започнат да извозват испанските офицери и ранените на брега. На двадесет от най-опитните моряци измежду оцелелите беше предложено възнаграждение десет пъти по-голямо от това, което испанците им плащаха, за да помогнат галеонът да доплава до Англия, където им бе обещано да бъдат пуснати на свобода. И двадесетте с радост приеха.

Малко след пладне Кътил стоеше на оръдейната палуба и следеше как върви извозването, когато корабът започна да се тресе, сякаш някаква гигантска ръка го клатеше. Хората веднага обърнаха погледи към тесните флагове, завързани за върховете на мачтите. Ала само краищата на опашките им леко потрепваха от слабия шепот на вятъра. Тогава всички извърнаха очи към брега, където от подножието на Андите се беше издигнал огромен облак от прах, който сякаш приближаваше към морето. Разнесе се страховит гръмовен тътен, който придоби оглушителна сила, а земята започна силно да се тресе. Пред очите на втрещените и онемели от изненада моряци хълмовете на изток от селото започнаха да се надигат и спускат като големи пенести вълни, които се носят бавно към крайбрежните плитчини.

Облакът от прах се спусна над селото и го погълна. Сред шумотевицата долетяха писъците и виковете на селяните и трясъка на техните построени от камъни и кирпич къщи, които се разпадаха и превръщаха в руини. Нито един член на екипажа не беше преживял до този момент земетресение, малцина бяха онези, които изобщо бяха чували за това явление. Половината от англичаните протестанти и всички испанци католици на галеона паднаха на колене и започнаха пламенно да молят Бога за избавление.

За минути облакът от прах премина над кораба и се разпръсна навътре в морето. Всички бяха втренчили недоумяващи погледи в доскоро процъфтяващото, кипящо от живот село. Сега от него бяха останали само развалини. Равносметката, направена по-късно, щеше да покаже, че от местните жители бяха оцелели по-малко от петдесет души. Испанците на брега тичаха ужасени нагоре-надолу по плажа, като викаха и молеха да ги върнат обратно на кораба. Отърсвайки се от уплахата, без да обръща внимание на молбите, Кътил изтича към релинга и огледа морето наоколо. С изключение на лекото вълнение, водата сякаш беше останала равнодушна към кошмарната трагедия в селото.

Внезапно връхлетян от отчаяното желание да избяга от катаклизма на брега, Кътил започна да крещи заповеди галеонът да се приготви за отплаване. Испанските затворници помагаха самоотвержено, работейки рамо до рамо с англичаните, които развързваха ветрилата и изтегляха котвата. В това време оцелелите жители от селото се струпаха на брега, като молеха екипажа на галеона да се върне и да им помогне да измъкнат близките си от развалините и да ги пренесат на борда на кораба, където щяха да бъдат в безопасност. Моряците, които мислеха единствено за собственото си спасение, не обърнаха внимание на молбите им.

Изведнъж земята се разлюля от нов трус, съпроводен от още по-гръмовен тътен. Повърхността й започна да се огъва вълнообразно, сякаш някакво чудовище тръскаше огромен килим. Този път морето бавно се отдръпна назад, като остави „Консепсион“ заседнала върху оголеното дъно. Моряците, нито един от които не умееше да плува, изпитваха ужасяващ страх от това, което се криеше под водата. Сега те удивено се взираха в хилядите риби, които се мятаха във всички посоки като безкрили птици между канарите и коралите, озовали се на сухо, след като морето се беше отдръпнало навътре. Акули, сепии и тропически рибки във всички цветове на дъгата се гърчеха заедно в предсмъртна агония.

Непрестанна поредица от трусове люлееше земята. Подводното земетресение причини пропукване на земната кора, морското дъно пропадна и се образува обширна падина. Тогава се разбесня и морето. То заприижда от всички страни, за да запълни ямата. Водата се надигна с главоломна скорост и се образува чудовищна вълна. Милионите тонове разрушителна стихия се издигаха все по-високо и по-високо, докато гребенът й достигна височина 40 метра, явление, което по-късно щеше да стане известно като цунами.

Безпомощните мъже нямаха време да се вкопчат в някой масивен предмет, вярващите нямаха време да се помолят. Парализирани и онемели от страх пред зелената белопенеста планина от вода, която се извисяваше пред очите им, те стояха неподвижно и гледаха как тя се устремява към тях със страховит шум, който сякаш се носеше от хиляди преизподни. Единствено Кътил, който беше запазил самообладание, се втурна към заслона на палубата над румпела и сплете ръце и крака около дългия му дървен ствол.

Обърнат с носа към огромната стена от вода, „Консепсион“ се издигна нагоре и се извиси вертикално към извития й гребен. Само след секунди той бе погълнат от кипящия водовъртеж на обезумялата природа.

Сега, сграбчил в прегръдката си „Консепсион“, могъщият поток запокити галеона с огромна скорост към опустошения бряг. Повечето членове на екипажа, които се намираха върху откритите палуби бяха пометени и никой повече не ги видя. Бедните хорица на плажа и онези, които се мъчеха да се измъкнат изпод развалините на селото, бяха залети и отнесени, сякаш водна струя изневиделица беше връхлетяла върху мравуняк. В един миг те бяха там, на следващия ги нямаше, превърнали се просто в част от парчетата и треските от останките, които се носеха към Андите.

Притаил дъх, Кътил имаше чувството, че е останал погребан под извисилата се водна маса невероятно дълго време. Пареща болка изгаряше дробовете му, но той продължаваше да стиска здраво румпела, сякаш се беше превърнал в някакъв клон, израснал от него. В този миг със стенещи и скърцащи по съединенията бимси, издръжливият стар кораб с мъка изплува обратно на повърхността. Кътил не помнеше колко време кипящият водовъртеж бе подмятал галеона. Жестокото вълнение беше унищожило напълно това, което беше останало от селото. Ужасът на неколцината измокрени до кости мъже, които някак си бяха останали живи на борда на полуразрушения „Консепсион“, нарасна още повече при вида на мумиите на умрели преди векове инки, които изплуваха на повърхността и се понесоха около кораба. Изтръгнати от вълната от гробовете им в някакво отдавна забравено гробище, удивително добре запазените тела на мъртъвците се взираха невиждащо в ужасените моряци, които бяха уверени, че над тях тегне проклятието на тези дяволски изчадия.

Кътил се опита да помести румпела, сякаш управляваше кораба. Това беше безполезен жест, тъй като кормилото беше откъснато от вертикалните оси скоро след като вълната се стовари върху галеона. Той упорито се бореше за живота си, изплашен от мумиите, които се носеха около кораба.

Но най-лошото тепърва предстоеше. Бясно завихреното течение образува водовъртеж, който завъртя галеона с такава сила, че мачтите се сгромолясаха зад борда, а двете оръдия се откъснаха от въжетата си и се понесоха по палубата в лудешки разрушителен танц. Въртящата се водна лавина помете един по един обезумелите от страх моряци, докато на палубата остана само Кътил. Огромната вълна смаза и разруши всичко по осемкилометровия си път през сушата, като изкорени и направи на трески дърветата и опустоши напълно площ от около 100 квадратни километра. Вълната тласкаше пред себе си големи скални късове като малки камъчета, изстреляни от прашката на някой малчуган. Най-сетне смъртоносното чудовище стигна до подножието на Андите и мощта му започна да отслабва. Загубила силата си, водната маса се плисна в основата на планините и започна да се оттича обратно със силно гъргорене, оставяйки след себе си разруха, непозната в аналите на историята.

Кътил почувства как галеонът застана неподвижно. Той огледа оръдейната палуба, покрита с изпонападал такелаж и шпангоути, но не видя жива душа. Близо час той стоя притиснат към румпела, като се страхуваше, че убийствената вълна ще връхлети отново, но корабът остана неподвижен и смълчан. Бавно, сковано той се отправи към горната част на квартердека и огледа разрухата наоколо.

За негова изненада, „Консепсион“ стоеше изправен, заседнал в изравнената със земята джунгла. Той прецени, че галеонът се намира на около три левги от най-близката вода. Оцеляването му се дължеше на неговата здрава конструкция и на факта, че плаваше към вълната, когато тя връхлетя. Ако беше почнал да се отдалечава, водната стихия щеше да се стовари върху високата му кърмова абордажна кула и щеше да го направи на трески. Той беше издържал, но се беше превърнал в развалина, която никога вече нямаше да усети море под кила си.

Селото в далечината беше изчезнало. На негово място имаше широка пясъчна ивица без следи от развалини. Сякаш хилядите хора и техните домове никога не бяха съществували. Наводнената джунгла беше осеяна с трупове. На Кътил му се струваше, че те са пръснати навсякъде, на някои места се намираха на повече от 3 метра дълбочина. Мнозина висяха нелепо по преплетените клони на дърветата. Повечето бяха обезобразени почти до неузнаваемост.

Кътил не можеше да повярва, че беше единственият човек, оцелял след катаклизма, но въпреки това не виждаше наоколо жива душа. Той благодари на Бога за спасението си и се помоли за напътствие. После се замисли над положението, в което беше изпаднал. Намираше се на кораб, заседнал на сушата на четиринадесет хиляди морски мили от Англия, във вътрешността на онази част от света, която испанците владееха. Те с радост биха измъчвали и убивали всеки омразен английски пират, когото успееха да заловят. Изгледите да живее дълго бяха наистина нищожни. Той реши, че единственият изход, който криеше, макар и малка вероятност за успех, беше да прекоси пеш Андите и да продължи на изток. Стигнеше ли до бразилския бряг, винаги съществуваше възможност да срещне някой английски капер, тръгнал да напада португалски търговски кораби.

На следващата сутрин той измайстори носилка за моряшкия си сандък и го напълни с храна и вода от корабния камбуз, завивки, два пищова, един фунт барут, сачми, кремък, огниво, торбичка тютюн, нож и една библия на испански. После, само с дрехите, които носеше на гърба си, Кътил се отправи със своята носилка към обвитите в мъгли върхове на Андите, като огледа за последен път изоставения „Консепсион“, чудейки се дали пък боговете на инките не бяха виновни по някакъв начин за катастрофата.

Е, те вече бяха получили обратно свещените си реликви, да им приседнеха дано. Сети се за древната нефритена кутия със странния капак. Никак не завиждаше на следващите, които щяха да я откраднат.

 

 

Дрейк се завърна триумфално в Англия, като пристигна в Плимут на 26 септември 1580 година. Трюмовете на „Златната кошута“ пращяха от плячка. Ала от Томас Кътил и „Нуестра сеньора де ла Консепсион“ нямаше и следа. Хората, които бяха участвали с пари в това начинание, получиха 4700 процента печалба върху вложенията си, а делът на кралицата послужи като основа за бъдещото разрастване на Британската империя. По време на едно пищно тържество на борда на „Кошутата“ в Гринуич кралица Елизабет даде на Дрейк рицарско звание.

Вторият в света кораб, извършил околосветско плаване, бил превърнат в туристическа атракция. В продължение на три поколения той останал отворен за посещения, докато най-накрая или изгнил, или изгорял до ватерлинията. Историята не знае със сигурност как е станало това, но „Златната кошута“ изчезнал във водите на Темза.

Подвизите на сър Франсис Дрейк продължили още шестнадесет години. По време на едно от следващите си плавания той превзел пристанищните градове Санто Доминго и Картагена и получил званието морски адмирал на Нейно Величество. Освен това той служил като кмет на Плимут и бил избран за член на Парламента. Последвало неговото дръзко нападение над великата Испанска Армада през 1588 година. Той починал от дизентерия по време на една експедиция за ограбване на пристанища и търговски кораби по североизточното крайбрежие на Южна Америка през 1596 година. Тялото му било поставено в оловен ковчег и хвърлено в морето близо до Портобело, Панама.

Не минаваше ден, преди смъртта да го застигне, в който Дрейк да не се замисляше за изчезването на „Консепсион“ и загадката на странната кутия от нефрит и нейните връвчици с възли.