Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (9)

8.

Дзавала лежеше на една страна. Дясната му ръка беше притисната отдолу, а лявата свита до гърдите. Върху краката му лежеше нещо меко и тежко. Без да обръща внимание на острата болка в ухото, той повдигна глава и зърна Кейн проснат по корем върху коленете му.

На слабата, захранвана от акумулатор лампа, Дзавала видя, че навсякъде из кабината има разхвърляни хартии, пликчета, дрехи, бутилки с вода, възглавници и други предмети. Дзавала се пресегна да вземе слушалките и ги постави на ушите си. Тишина. Пробва и слушалките на Кейн. Не се чуваше дори статичен шум.

Загубата на връзка беше нещо зловещо, но оптимистичната природа на Дзавала не му позволи да се отчае. Той размърда единия си крак, освободи стъпалото си и избута тялото на Кейн от другия си крак. Макс се претърколи по гръб и от устните му се отрони слаб стон.

Усилията предизвикаха гадене у Дзавала. Той се пресегна към аптечката на стената, счупи една ампула и я размаха леко пред ноздрите си. Острата миризма веднага проясни съзнанието му.

Дзавала свали късметлийската си шапка и внимателно опипа главата си. Усети цицина, голяма колкото яйце. Той сипа малко вода върху една марля и сложи компрес на главата си.

Дори най-слабото притискане беше болезнено, но пулсирането отслабна.

Дзавала подложи една възглавница под главата на Кейн. После свали шапката му и направи компрес и на него. Кейн трепна и очите му се отвориха.

— Ох! — каза той.

Добър знак.

— Съжалявам, Док, Флорънс Найтингейл^[1] не успя да дойде, затова ще трябва да се задоволиш с мен — усмихна се Дзавала. — Опитай да си мръднеш пръстите на ръцете и краката.

Кейн сви пръстите на ръцете и краката си, после сви колене и се намръщи от болка.

— Мисля, че нямам нищо счупено.

Дзавала му помогна да стане и му подаде шише с вода. Изчака Кейн да отпие няколко глътки и попита:

— Какво си спомняш, Док?

Кейн сви устни.

— Гледах през илюминатора и коментирах… — той хвърли око към слушалките.

— Няма смисъл — отгатна мислите му Дзавала. — Не работят.

Лицето на Кейн пребледня.

— Нямаме връзка с повърхността?

— Временно… Продължавай.

Кейн пое дълбоко дъх.

— Видяхме някаква странна риба или кит. Следващото, което си спомням, е, че поехме към Луната… После нищо. Ами ти?

Дзавала посочи с палец нагоре.

— Същото. Полетях във въздуха и после се забих в тавана. Подложих ръката си, за да омекотя удара, но единственото, което постигнах, бе да се ударя. Добре, че имам твърда глава.

— Вероятно кабелът се е откачил от барабана на лебедката.

Дзавала не каза нищо.

— Не разбирам — продължи Кейн, — защо още не са ни издърпали? — Той забеляза, че батисферата е напълно неподвижна и млъкна, за да си поеме дъх. — Не се движим, Джо. Какво се е случило?

Дзавала искаше да избегне паниката, но нямаше как да омекоти ситуацията.

— Изглежда сме паднали на дъното, Док.

Кейн погледна към таблото и видя, че системите работят на акумулатори.

— Ако бяхме закачени, щяхме да имаме ток. По дяволите! Сигурно кабелът се е скъсал.

— Това е почти невъзможно. Може да има и други причини за аварията. Искахме да поддържаме връзка чрез кабел, потопен на повече от деветстотин метра. Помниш ли как Бийб е сравнявал батисферата с грахово зърно, висящо на паякова нишка? Нито една система, създадена от човека, не е безгрешна. Но спокойно… Дори да не сме свързани с повърхността, имаме и други варианти.

Лицето на Кейн грейна.

— Ами да, разбира се! Твоята плавателна система.

Дзавала се усмихна.

— Какво ще кажеш да се качим в бара на „Бийб“ и да си приготвим една кана с маргарити?

— Какво чакаме? — Кейн беше въодушевен като осъден на смърт затворник, на който му е дадена единайсетчасова отсрочка.

Дзавала свали една найлонова торба от стената и помоли Кейн да почисти кабината. Това щеше да разсее Макс.

— Резервоарите със сгъстен въздух се намират в центъра на платформата и са свързани с плавателните торби в плазовете — обясни Дзавала. — Когато се натисне това копче, капаците ще се отворят, сгъстеният въздух моментално издува торбите и те ще ни издигнат на повърхността, където корабът ще ни прибере.

Кейн потърка доволно ръце.

— „Маргаритавил“^[2], ето ни, идваме!

Дзавала се плъзна към таблото, отвори капака на една кутия, в която имаше червено копче, гравирано със стрелка, сочеща нагоре.

— Процесът включва две стъпки — обясни той. — Това копче включва системата, а това до него я задейства. Когато кажа „сега“, ти ще натиснеш твоето копче, а аз моето. После ще изчакаме. Има десетсекундно забавяне.

Кейн постави пръста си на копчето, което Дзавала му посочи.

— Готов съм!

— Сега! — каза Дзавала.

Джо беше изпробвал спасителната система в един басейн и се беше подготвил да чуе силен шум, но след изтичането на десетте секунди не се случи нищо. Двамата с Кейн опитаха отново. Пак нищо. Дзавала се взря внимателно в показанията на приборите, но те не отчитаха никакви повреди.

— Защо не работи? — попита Кейн.

— Вероятно нещо се е повредило при удара в дъното. Не се тревожи, програмирал съм резервна система.

Дзавала затрака по клавиатурата и каза на Кейн да опита отново. И този път торбите не се издуха. Явно трябваше да ги задействат ръчно. Дзавала отвори още едно покрито с пластмаса табло и хвана една дръжка, закачена за кабел. Той обясни, че дърпането на този кабел ще произведе слабо електричество, което от своя страна ще задейства плавателния механизъм.

Стисна зъби и дръпна. Нищо! Опита още няколко пъти, но със същия резултат. Ръчното включване също не работеше.

Кейн наблюдаваше безплодните опити на Дзавала с нарастващо безпокойство.

— Какво не е наред? — попита той.

Дзавала пусна ръчката и се загледа в нищото, докато умът му обхождаше елементите на плавателната система. Погледът му се отмести към илюминатора.

Той натисна копчето на прожектора и се озадачи, като не видя нищо. Дзавала се приближи до илюминатора, взе един фенер от рафта на стената и насочи лъча му навън. Светлината не успя да пробие мрака.

Джо подаде фенера на Кейн.

— Погледни!

Макс надникна през илюминатора.

— Проклятие, прозорците са покрити с черна кал! — възкликна той. — Забили сме се в дъното. Системата си работи безпогрешно. Просто калта пречи на капаците да се отворят.

Кейн замълча за известно време. Когато проговори отново, от устата му се чу почти шепот.

— Загазихме я, нали?

Дзавала се пресегна и стисна здраво ръката на Кейн.

— Успокой се, Док! — каза той.

За миг очите им се срещнаха.

— Окей, Джо, ти решаваш… — промълви тихо Кейн.

Дзавала пусна ръката му.

— Не искам да звуча прекалено спокойно. Да, намираме се в трудна ситуация, но положението ни не е безнадеждно. Екипът на кораба навярно вече е разбрал, че има проблем, а и знаят къде се намираме.

— Това с какво ще ни помогне, ако въжето се е скъсало? Пак ще трябва някак да ни издърпат.

— Сигурен съм, че Кърт ще намери начин.

Кейн изсумтя.

— Остин е впечатляващ мъж, но не е магьосник.

Дзавала си помисли за многото пъти, в които куражът и находчивостта на Остин са ги измъквали от безнадеждни ситуации.

— Години наред съм работил с Кърт и не познавам друг, който да е по-близо до представата ми за магьосник. Ако някой може да ни измъкне от тук, то това е той. Имаме кислород за повече от три часа и достатъчно енергия, за да ни е светло и топло. Най-големите ни проблеми ще бъдат скуката и el bano^[3]. — Той вдигна една найлонова торба. — Това е решението за нашите хигиенни нужди. Тъй като бяхме събрани от съдбата, може би е добре да се опознаем. Разкажи ми за твоята работа — каза Дзавала.

Лицето на Кейн се озари. Той сякаш забрави къде се намират.

— Моята специалност са тип безгръбначни животни, наречени Мешести. Този тип включва един подтип, известен като медуза. Повечето хора смятат медузите за скучни.

— Аз пък мисля, че са много интересни — каза Дзавала. — Веднъж бях ужилен от Португалска фрегата. Срещата беше изключително болезнена.

— Фрегатата не е точно медуза, а по-скоро колония от множество организми, живеещи в симбиоза. По пипалата си имат хиляди капсули, пълни с отрова. Дължината на едно пипало може да стигне до 20 метра. Но размерът невинаги е най-важното. Имаш късмет, че не си срещнал малка морска оса. Ужилването на това създание може да те прати в моргата.

— По онова време не се смятах за късметлия — каза Дзавала, спомняйки си за парещата болка. — Какъв е предметът на твоите изследвания?

— Моята лаборатория се занимава с изследвания по океанската биомедицина. Ние смятаме, че океанът скоро ще стане основен източник на химически съединения за фармацевтиката.

— Като Амазонските дъждовни гори?

— Към тях има голям интерес, но ние мислим, че океанът ще надмине всичко, което е било открито в джунглата.

— Говориш за медузи вместо ягуари?

— Между сушата и морето има повече прилики, отколкото разлики. Да вземем например курарето. Индианците от Амазонка са го използвали като парализираща отрова, с която са мажели върховете на стрелите си, но свойството му да отпуска мускулите го направи полезно лекарство.

— Виждаш ли същия потенциал и при медузите?

— Не само при тях. Медузи, сепии, октоподи, охлюви — привидно прости създания със сложни системи за хранене и защита.

— Какво точно правите в Тихия океан? — попита Дзавала.

— Работим по един проект, който може да засегне всеки мъж, жена и дете на тази планета.

— Сега вече наистина събуди любопитството ми. Разкажи ми повече.

— Не мога — каза Кейн, — строго секретно е. А и вече казах твърде много. Ако ти споделя още нещо, ще трябва да те убия.

Той осъзна абсурдността на тази заплаха, предвид обстоятелства, в които се намираха, и се закикоти. Дзавала потисна смеха си.

— Смехът хаби твърде много кислород — каза той.

Кейн отново стана сериозен.

— Наистина ли мислиш, че Остин ще дойде да ни спаси?

— Досега винаги го е правил.

Кейн направи знак, сякаш затваря устата си с цип.

— Значи естеството на нашата работа ще трябва да остане секретна, в случай, че има и най-малкият шанс да се измъкнем от тази проклета стоманена топка.

Дзавала се засмя сдържано.

— Предполагам, че твоят флирт със света на Бийб е приключил.

Кейн успя да пусне лека усмивка.

— Твой ред е, Джо. Разкажи ми как попадна в НАМПД.

— Адмирал Сандекър ме нае веднага след колежа. Трябваше му добър механик.

Дзавала беше скромен както обикновено. Син на емигранти от Мексико, той бе завършил Морския колеж на Нюйоркския държавен университет с диплома по морско инженерство. Притежаваше блестящ технически ум и опит с всякакъв вид движещи се машини. Можеше да поправи, измени или реставрира всеки двигател — на автомобил, кораб или самолет — независимо дали е парен, дизелов или електрически.

Сандекър беше чувал за будния млад студент и го нае още преди младежът да получи дипломата си. Той се превърна в най-добрия конструктор на подводни апарати — и дистанционни, и управлявани от хора — на НАМПД. А на всичкото отгоре Дзавала беше и много опитен пилот.

— Оставяш впечатлението, че НАМПД те е наела да сменяш гуми в гаража на агенцията — каза Кейн. Той огледа вътрешността на батисферата. — Сега нямаше да сме живи, ако не бяха промените, които си направил по „Б3“.

Дзавала вдигна рамене. Въпреки че убеждаваше Кейн, той знаеше, че спасяването им е доста проблематично. Пестенето на кислород щеше само да забави неизбежното. Той погледна към екрана — оставаха им малко повече от два часа. Застоелият въздух започна да ги замайва и той затвори очи и се опита да не мисли за намаляващите запаси от кислород.