Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (27)

26.

Остин прелисти последната страница от внушителното досие на компанията „Пирамид Трейдинг“, облегна се на стола и разтърка очите си. Картината, която досието представи, беше на огромна корпорация, която не зачита човешкия живот. „Пирамид“ бе произвела над триста вредни продукта. Изнасяла е развалена риба, смъртоносна храна за домашни любимци и опасни автомобилни гуми. Също така отровни пасти за зъби, бонбони, витамини и лекарства. След силен международен натиск, китайското правителство трябвало да признае, че има проблем с „Пирамид“ и обещало да намери решение. Но нищо от това, което Остин прочете, не можеше да обясни защо „Пирамид“ ще се захване с Кейн и неговия проект.

Кърт се приближи до прозореца и загледа светлините на Вашингтон, сякаш щяха да се съберат в една кристална топка, която може да отговори на множеството въпроси в главата му. Телефонът звънна и Остин вдигна слушалката. От другата страна на линията се дочу гласът на адмирал Сандекър, който както винаги звучеше авторитетно и делово.

— Кърт! Искам те отпред след пет минути!

Сандекър затвори, без да дава повече обяснения.

Остин прибра папката на „Пирамид“ в чекмеджето на бюрото си, после изгаси лампите и се насочи към асансьора. Точно пет минути по-късно, той излезе през предната врата на главното управление на НАМПД. В същия момент тъмносин „Шевролет Събърбън“ спря до тротоара.

Млад мъж в униформа на офицер от флота излезе от колата и поздрави Остин. Беше лейтенант Чарли Кейси — изгряващ млад офицер, с когото Сандекър го беше запознал на прием в Белия Дом.

— Здравей, Кърт! — каза Кейси. — Качвай се!

Остин седна на задната седалка с Чарли, а автомобилът се гмурна в обичайното за Вашингтон задръстване.

— Радвам се да те видя отново, лейтенант. Какво става?

— Много съжалявам, Кърт, но адмиралът ме помоли засега да се въздържам да отговарям на въпросите ти.

— Добре. Тогава защо поне не ми кажеш къде отиваме?

— Не ние. Въпросът е къде отиваш ти. — Кейси посочи нещо. — Ето там.

Автомобилът беше изминал само няколко пресечки от Главното управление на НАМПД, преди отново да отбие до тротоара. Остин благодари на Кейси за возенето, излезе от машината и влезе през входа на един ресторант. На неоновата табела отпред пишеше: „Егейска пещера“.

Собственикът на ресторанта, жизнерадостен грък от Наксос, на име Ставрос, спря Остин, още докато прекрачваше прага.

— Добър вечер, господин Остин! Какво става в „Рибния дом“?

Ставрос използва прякора на главното управление на НАМПД, където много от неговите редовни клиенти работеха като учени, или техници.

— Нищо интересно — отвърна Остин с лека усмивка. — Имам среща с един човек.

— Приятелят ви пристигна преди няколко минути — уведоми го Ставрос. — Настаних го на масата на адмирала.

Той поведе Остин към една ниша в задната част на ресторанта. Адмирал Сандекър често вечеряше на това място, докато беше директор на НАМПД. То предоставяше известно усамотение, но и гледка към цялото помещение. Сините стени, ограждащи масата, бяха декорирани с изображения на сепии, октоподи и други създания от кухнята на Ставрос.

Мъжът, който седеше на масата, махна на Остин, за да му покаже, че го е видял.

Кърт дръпна един стол и седна срещу Макс Кейн.

— Здравей, Док! — каза той. — Много приятна изненада.

— Шокиран съм, че успя толкова лесно да ме познаеш с тази дегизировка.

— За момент ме заблуди, Док, но после забелязах, че линията на косата ти е наклонена към десния борд.

Кейн свали гъстата черна перука от главата си. С едно замахване на китката, той я запрати като космато фризби към най-близката маса, на която седяха двама мъже. Перуката за малко да кацне в купа със супа авголемоно. Мъжете погледнаха към Кейн, единият пъхна косматата топка под сакото на тъмния си костюм и после продължи да вечеря.

Кейн избуха в смях.

— Не гледай толкова притеснен, Кърт. Тези момчета са моите детегледачки. Те настояха да нося тази перука, когато излизам навън.

Остин се усмихна леко на Кейн, но не беше в настроение за празни приказки. През краткото време, което прекара с колоритния микробиолог, той за малко да загуби един член от своя екип, проектът „Б3“ се провали, и се сражава с подводен робот на дълбочина от деветстотин метра. Кърт очакваше отговори, а не подхвърляния на перуки. Той даде знак на Ставрос, вдигайки два пръста във въздуха, а после се обърна към Кейн и го прониза със своя коралово син поглед.

— Какво по дяволите става, Док? — попита той.

Кейн се сви на стола, сякаш някой му беше изпуснал въздуха.

— Съжалявам, Кърт, прекарах последните няколко дни с тези тъпаци в някаква тясна квартира и карах само на пица и китайска храна. Усещам, че след малко ще припадна.

Остин подаде на Кейн менюто.

— Ето го моят антидот за бързата храна. Препоръчвам ти псари плаки, риба приготвена по атински. А за разядка, дзадзики и тарамосалата.

Когато Ставрос донесе две чаши с узо, Остин поръча от вкусната риба. После вдигна чашата си и гледайки Кейн право в очите, каза:

— Да пием за откритието, което ще засегне всеки мъж, жена и дете на планетата.

— Явно Джо ти е преразказал моето предсмъртно признание.

— Спомена, че надвисналата опасност да бъдеш погребан на дъното, те е накарала да си развържеш езика.

Кейн стисна устни в хитра усмивка.

— Предполагам, че ти дължа обяснение — каза той.

— Предполагам, че да! — отвърна Остин.

Кейн отпи блажено от узото и остави чашата.

— От няколко години съм председател на една научноизследователска група, наречена Борд на морските биолози… На кратко, БМБ — започна Кейн. — Бордът включва някои от най-блестящите умове в областта на морската биомедицина. Ние работим с Националния съвет за изследвания и информираме правителството за най-новите и обещаващи научни открития.

— Какво беше твоето многообещаващо откритие, Док?

— Около година след като се прехвърлих в лабораторията на Боунфиш Кий, открихме рядък вид медуза, роднина на морската оса. Кръстихме я „синя медуза“, защото светеше изключително ярко, но това, което наистина ни изуми, беше отровата, която това същество отделяше.

— Защо, Док?

— Токсинът на медузата не убива, а обездвижва жертвите, за да ги изяде живи. Това не е изключение в природата. Паяците и осите обичат да имат винаги прясна закусчица.

Остин кимна в посока на аквариума с омари.

— Хората правят същото.

— Значи разбираш какво искам да кажа. Кравите и прасетата, които превръщаме в пържоли и свински котлети, получават по-добро медицинско обслужване от много хора. Дори тъпчем тези животни с антибиотици и други лекарства, за да бъдат възможно най-здрави, докато не дойде моментът да ги изядем.

— Не разбирам от животновъдство, Док. Накъде биеш?

— Отровата на синята медуза е най-сложното естествено произвеждано химическо вещество, което съм виждал. То изгражда стена, която държи патогените надалеч. Обречената жертва се радва на изключително добро здраве, докато чака да бъде погълната. — Кейн се надвеси над масата и снижи глас. — Представи си какво ще стане, ако успеем да разработим лекарство, което има същите защитни свойства.

Остин се замисли над думите на Кейн.

— Ще се получи универсално хапче — каза Кърт. — Едно време продавачите на змийско масло са го наричали панацея.

— Бинго! Само че този път не се добива от змии. Ние открихме чудотворно лекарство, което може да премахне едни от най-големите бичове на човечеството, болестите, причинени от вируси. Но то лекува не само настинки, но и рак.

— Тогава защо е цялата тази потайност? — попита Остин. — Ако хората разберат, че си открил панацея, ще издигнат статуи в твоя чест.

— По дяволите, Кърт, в началото решихме сами да се номинираме за Нобеловата награда за медицина. Но след първоначалната еуфория осъзнахме, че сме на път да отворим кутията на Пандора.

— Няма да получите любовни писма от фармацевтичните и застрахователните индустрии — каза Остин. — Но в дългосрочен план светът ще стане по-здрав.

— Точно тази дългосрочност ме притеснява — каза Кейн. — Да кажем, че дарим това хапче на света, без да искаме нищо в замяна и тази леснодостъпна панацея започне да се произвежда. Средната продължителност на живота ще се увеличи значително. Вместо шест милиарда души на планетата, ще имаме десет или дванайсет. Представи си как ще се отрази това на земята, водата, храната и енергийните ресурси.

— Ще започнат бунтове, войни, ще има свалени правителства и глад.

Кейн разтвори широко ръце.

— А сега си представи какво би станало, ако бяхме запазили откритието в тайна.

— Нищо не може да се пази вечно в тайна. Информацията ще изтече. Тези, които не са имали достъп до лекарството, ще намразят тези, които са имали. Хора с животозастрашаващи заболявания ще започнат да тропат по вратите на градския съвет. Отново хаос!

— Научният борд стигна до същото заключение — каза Кейн. — Намираме се в безизходица. Затова изготвихме доклад, който предадохме на правителството. После се намеси съдбата. В Китай избухна епидемия от вирус тип инфлуенца, имащ потенциала да предизвика световна пандемия, която би убила милиони. И познай какво? Нашата откачена малка лаборатория държи ключа към лекарството.

— Синята медуза?

— Да.

— Това ли имаше предвид, когато каза, че изследването може да засегне всеки човек на тази планета?

Кейн кимна.

— Оказва се, че нашите усилия са единствената надежда в борбата с това нещо — продължи той. — Правителството пое контрола над лабораторията, заключи вратите и започна да работи с китайските ръководители, за да държи изследването под похлупак, докато успеем да разработим синтезирана форма на веществото. Дори измислиха история за прикритие, а именно, че новият вирус е просто още една епидемия от ТОРС и следователно може да се контролира. Но не е. Това е мутирал щам, който е още по-смъртоносен от вируса, предизвикал пандемията от 1918 г. Тогава само за една година, той е убил милиони хора.

Остин подсвирна тихичко.

— Като се има предвид колко лесно се пътува днес от единия край на планетата до другия — каза той, — загиналите през 1918 г. ще са само капка в морето.

— Този път ще бъде цялото море, Кърт. Правителството засекрети откритията ни и направи всички работници в лабораторията държавни служители. Така, ако някой проговори, ще може да бъде съден за държавна измяна. Включиха в борда и хора от Белия дом и армията. После преместиха апаратурата и учените в една тайна подводна лаборатория.

— Защо не останахте на Боунфиш Кий? — попита Остин.

— Най-вече, защото е твърде близо до цивилизацията. Но имаше и практически причини. Искахме да бъдем близо до източника. Преди синята медуза обитаваше обширен район, но сега се намира главно в един изолиран дълбоководен каньон. А и беше важно да работим под карантина. Разработвахме усъвършенстван организъм, нещо като супер медуза — опасен хищник, който не би искал да откриеш в басейна си.

— Да не искаш да кажеш, че сте работили с опасни и мутирали форми на живот, Док?

— Горе-долу, да…

— Какво би станало, ако попаднат на свобода?

— Не се тревожи, няма опасност да изтребят океанската биомаса. Те не могат да се размножават и постепенно биха умрели. Взехме всички предпазни мерки по време на генетичните разработки, за да предотвратим възможна пролиферация.

— Въпреки това си играете с огъня, Док. Майката природа не обича да бъде засенчвана.

— Знам, знам! — рече Кейн припряно. — Но правителството оказа огромен натиск върху нас. Трябваше да извлечем по-големи количества от токсина, за да можем да проведем експериментите по синтезирането. Затова просто създадохме по-големи медузи. Усъвършенстваните създания се оказаха по-агресивни, а отровата, която произвеждаха, не можеше да се сравни с нищо.

— Преди да дойдеш на „Бийб“, ти си бил в Тихия океан — припомни Остин. — Там ли са разположили лабораторията?

— Да. По-точно в Микронезия. Правителството използва една подводна обсерватория, която се строеше по поръчка на флота. Наричаме я „Селенията на Дейви Джоунс“. Работих там, когато чух, че съм избран да се спусна с „Б3“. Проектът беше във финалната си фаза, затова оставих своята помощничка, доктор Луис Мичъл, да ръководи лабораторията и си взех отпуск. Останалото го знаеш.

— Само до момента, в който Бреговата охрана те взе от палубата на „Бийб“.

— С обаждането, което получих на кораба, ми съобщиха, че тайната лаборатория е изчезнала по същото време, в което беше нападната батисферата. Охранителният кораб, който я пазеше, е пострадал сериозно от ракета, изстреляна вероятно от подводница. Целият подводен комплекс от лаборатории и жилищни помещения, е изчезнал от дъното заедно с екипа от учени.

Остин погледна Кейн, сякаш го вижда за първи път.

— Ти си пълен с изненади, Док! — Ставрос се зададе от кухнята с две чинии в ръцете си. — Защо не ми разкажеш повече, докато опитваме разядките?

Докато хапваше от една питка, Кейн разказа на Остин за нападението над охраняващия кораб и описа следите, оставени на морското дъно. После го попита дали има някаква представа как може да бъде преместена подобна лаборатория. Остин обеща да се допита до Дзавала. После на свой ред зададе един въпрос.

— Докъде беше стигнало изследването, когато изчезна лабораторията?

— Успяхме да идентифицираме микроорганизмите, които произвеждат веществото в медузата. След този успех, бяхме на крачка от това да произведем големи количества от синтезираната версия. Щяхме да прескочим клиничните опити и да разчитаме на лабораторни тестове, и дори компютърни модели, докато го разпространяваме. Нямахме никакво време. Трябваше да осигурим лекарство, преди вирусът да излезе от границите на Китай и да се разпространи в други държави.

— Замислял ли си се кой може да стои зад изчезването на лабораторията? — попита Остин.

— От няколко дни не спирам да си задавам този въпрос. Единственото, което успях да постигна, е да получа главоболие.

— Спомена, че охранителният кораб е бил улучен от ракета, която най-вероятно е била изстреляна от подводница. Само правителство или голяма организация, биха могли да нападнат батисферата и да преместят лабораторията — каза Остин.

— И аз си мислех същото. А и изглежда, че само някое правителство може да оправи тази каша. Без лабораторията, ние сме беззащитни срещу пандемията. Вирусът се разпростира в Китай. След като достигне до градските зони, ще излезе извън пределите на страната.

— Флотът сигурно е изпратила кораби да я търсят — предположи Остин.

— Да, претърсват района. Но хората, които са извършили това, най-вероятно очакват този ход и ще направят нещо, за да им попречат. Човек от Белия дом каза на една от срещите на борда, че чул вицепрезидента Сандекър да те хвали и е видял какво си направил, когато батисферата паднала на дъното. Затова казах, че искам да те видя. И ето, че сме тук.

— Ето я и нашата вечеря — каза Остин.

Той поръча сухо бяло вино „Санторини“ с рибата. През следващия половин час, Остин забавляваше Кейн с разкази за гмурканията си около гръцките острови и теории как Санторини всъщност е легендарната Атлантида. После бутна празната си чиния и поръча крем карамел и гъсто гръцко кафе.

— Е? — попита неочаквано Кейн.

— Ще направя каквото мога, но ще трябва да бъдеш напълно искрен с мен, Док. Никакви тайни! А и искам да имам постоянна връзка с теб.

— Разчитай на пълното ми съдействие, Кърт! — Докторът погледна към телохранителите си. — Моите бавачки ми дават знак. Трябва да тръгвам. Те мислят, че има цяла армия от убийци, които чакат отвън, за да ме очистят.

— Не ги съди прекалено строго, те просто се опитват да запазят живота ти. Аз ще платя сметката.

Кейн написа един номер, на който може да бъде открит. Остин не отлепи очи от Кейн, докато той напускаше ресторанта, следван от двамата си телохранители. После махна на Ставрос да донесе сметката.

Лейтенант Кейси чакаше пред ресторанта. Този път Остин се качи, без да чака покана.

— Радвам се да те видя отново, лейтенант.

Кейси му подаде един телефон и Кърт чу гласа на Сандекър.

— Доктор Кейн обясни ли ти каква е ситуацията, Кърт?

— Разказа ми за синята медуза и за изчезналата лаборатория.

— Чудесно! Ще стане много страшно, ако не открием лабораторията и не произведем ваксината. Трябва да намериш „Селенията на Дейви Джоунс“. Ще ти осигуря подкрепата на целия проклет флот.

— С колко време разполагаме, адмирале?

— Според компютрите на Центровете за контрол и превенция на заболяванията вирусът ще достигне големите градове в Китай след седемдесет и два часа, считано от полунощ. До няколко седмици ще бушува из целия свят.

— Значи все още имаме време?

— Не съвсем. След като напусне границите на Китай, заразата ще стане неудържима. Президентът събира Националната гвардия, за да може, ако се наложи, да обяви, че страната е в ситуация на тревога.

— В такъв случай, ще приема всяка помощ, която можете да ми предоставите, сър.

— Ако ти трябва нещо, незабавно се свържи с мен или Кейси. Не си губи времето да минаваш през посредници. — Гласът му омекна. — Успех, Кърт! И поздрави онзи твой похотлив мексикански приятел.

Остин върна телефона на Кейси.

— Кога ще тръгнем, лейтенант?

— Трябва да сме на летището в три сутринта. — Той направи пауза и после каза: — Исках да знаеш, че имам жена и две деца, Кърт. Разбрах, че няма да има начин да ги предпазя, ако заразата достигне САЩ.

— Това са три много добри причини да действаме бързо.

Остин каза, че ще се видят след няколко часа и слезе от колата пред сградата на НАМПД. Докато вървеше към кабинета си, за да вземе папката на „Пирамид“, набра номера на Дзавала, но никой не му вдигна. Не се изненада. Приятелят му се беше включил към разследващия екип и вероятно не можеше да говори. Остин му остави съобщение да му се обади веднага щом се освободи.

Кърт взе папката, после се качи на асансьора и слезе на петнайсетия етаж. Остин тръгна по един коридор, който го отведе до врата, на която пишеше „НАМПД САТ“. Той я отвори и се озова в просторно, слабо осветено помещение, в което имаше широка, извита стена с множество светещи екрани. Върху тях се виждаше информация от системите от сателити на НАМПД — сложна мрежа, събираща данни за световните океани за нуждите на учени и университети.

Ръководител на комуникационната мрежа беше един ексцентричен гений на име Джак Уилмът, който контролираше системата от сложно командно табло в центъра на стаята, заобиколено от компютри. От своя подиум, той можеше да следи всеки проект, кораб и служител на НАМПД. Джак видя Остин и по закръгленото му лице цъфна усмивка.

— Каква приятна изненада да те видя в Главното управление, Кърт.

Остин дръпна един стол и седна до таблото.

— Не ме занасяй, Джак, за секунда можеш да определиш къде се намирам. Имам нужда от услуга. Загубих контакт с Джо. Можеш ли да го откриеш?

Уилмът приглади перчема си.

— Навярно е в някой Вашингтонски будоар — каза той. Виждайки по сериозното лице на Остин, че не му е до шеги, добави: — Ще направя всичко по силите си. Какво носи?

— Като начало, предавател в корвета.

— Лесна работа! — каза Уилмът.

Той затрака по клавиатурата и секунди по-късно, екранът показа една мигаща червена звезда, върху картата на Фолс Чърч. Мястото беше изобразено в квадратче до звездата.

— Колата е в търговски център „Идън“. Вероятно е спрял да си купи виетнамска храна.

Център „Идън“ беше комплекс от магазини и ресторанти, обслужващи виетнамското население на Фолс Чърч.

— Той не обича виетнамска храна — каза Остин. — Опитай да откриеш телефона му.

Уилмът проследи мобилния на Дзавала чрез GPS чипа, инсталиран в него.

Втора мигаща звезда се появи в покрайнините на града, на няколко километра от първата. Уилмът увеличи картата и премина на сателитно изображение. Звездата блестеше върху дванайсетина правоъгълници, очевидно покриви на големи сгради. Той приближи още.

— Прилича на индустриален комплекс — каза Уилмът. — Всички сгради са горе-долу еднакви.

— Ще ми трябва адрес — заяви Остин.

Уилмът натисна едно копче и на екрана се появи надпис „Успех — Фабрика за курабийки с късметче“. Той се засмя и каза:

— Явно обича китайска храна.

Остин благодари на Уилмът и слезе с асансьора до подземния паркинг. Докато шофираше покрай река Потомак, той откри номера на Кейтлин в своя телефон. Тя незабавно позна гласа му.

— Явно това е най-щастливата ми седмица — каза тя. — Двамата най-красиви мъже в НАМПД ми се обадиха. Как си, Кърт?

— Малко се притеснявам за Джо. Знаеш ли нещо за акция на ФБР срещу азиатска банда, включваща Чарли Ю?

— Няма такова нещо, Кърт. Чарли е гост на бюрото. Той получава информация за операциите ни само когато преценим, но в момента не правим нищо подобно.

— Така си и помислих — каза Остин. — Благодаря ти за помощта, Кейтлин.

— Какво по дяволите…

Остин затвори и въпросът й остана недовършен. Като шофираше с една ръка, той бързо въведе адреса, който Уилмът му даде във вградения в таблото на колата GPS.

След това бръкна под седалката и извади един кобур, в който имаше револвер „Боуен“, сложи го на седалката до себе си и натисна газта.