Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (29)

28.

Няколко минути преди Остин да се обади на семейство Траут, той мина с колата си покрай корвета на Джо, паркиран до часовниковата кула на търговския център „Идън“ и си помисли, че Дзавала сигурно да е имал сериозна причина да остави своята гордост без надзор. Той зави по булевард „Уилсън“ и се включи в трафика, който се движеше с мъчително бавна скорост. Най-накрая градските молове и квартали постепенно свършиха и Остин навлезе в една индустриално-търговска зона.

Монтираният в колата GPS показваше, че се намира на една пресечка от целта. Преценявайки, че синият „Чероки“ може да привлече нежелано внимание, Остин го паркира в една уличка между две сгради. После стигна пеш до предния портал на фабриката за курабийки с късметче „Успех“. Паркингът беше празен и единствената светлина идваше от процепа над вратата на офиса.

Порталът беше заключен. Остин заобиколи металната ограда и стигна до задната врата. Той я отвори и се озова на товарна рампа на гърба на сградата. Мижава крушка разпръскваше тъмнината.

Кърт се стараеше да стои колкото се може повече в сенките.

Зачуди се дали е на правилното място, но съмненията му бързо изчезнаха, когато иззад един контейнер за боклук изникна фигура на човек и заслепи Остин с мощен фенер.

Чу се плътен глас:

— Не мърдай, войниче! Горе ръцете!

Остин спря и изпълни заповедта. Той по-скоро почувства, отколкото видя някой да се промъква зад гърба му и усети как пистолетът му излиза от кобура.

— Така е по-добре — каза гласът.

— Обърни се… много бавно! Ще ти дам един приятелски съвет. Тези момчета се наричат „Призрачните дяволи“ и не се шегуват. На твое място не бих се закачал с тях.

Шест други фигури изскочиха от сенките.

— Ти призрак ли си, или дявол? — попита Остин.

Мъжът се приближи.

— Аз съм просто човек, който си върши работата. Името ми е Пелпс. — Той насочи светлината от фенера към лицето си, а зловещата му усмивка наподоби маска за Хелоуин. — Това място е пълно с камери. Дори молец не би могъл да прехвръкне, без да бъде засечен. Следим те, откакто се приближи до предния вход. Благодаря ти, че улесни работата ми.

— За нищо. Но откъде знаеш, че не съм искал да бъда заловен?

— Не знам, затова много внимаваме с теб.

— Къде е Джо? — попита Остин.

Пелпс насочи светлината на фенера към вратата на рампата.

— Натам! — каза той.

Вратата се вдигна. Пелпс тръгна по стълбите на рампата и избута Остин в някакъв тъмен склад. После натисна една ръчка и пространството се изпълни със светлина. Голямото помещение беше празно, с изключение на купчина смачкани кашони до една стена и два стола, сложени един до друг, и обърнати към параван.

— Бизнесът с курабийки явно не върви — отбеляза Остин.

— Това е прикритие — отвърна Пелпс. — Мястото се използва предимно за настаняване на нелегални емигранти. Освен това се съмнявам, че искаш да знаеш какво те чака в бъдеще. Момчетата, с които работя, не са много доволни от теб.

Остин се съгласи, че вероятността да живее дълго и щастливо не беше голяма. Освен Пелпс, той беше пазен и от азиатци със сурови лица, всички между двайсет и трийсетгодишни, облечени в черни анцузи и маратонки. Около главите им бяха вързани ленти. Изглеждаха опасно непредсказуеми, но от самоуверения начин, по който подмятаха оръжията си, му се сториха и много недисциплинирани.

Пелпс беше висок мъж, наближаващ петдесетте. Беше облечен с дънки, ботуши „Док Мартенс“ и черна тениска, от която се подаваха мускулестите му ръце. На главата си носеше бейзболна шапка с надпис „Американски морски тюлени“. В ръцете си държеше револвера на Остин и го разглеждаше с възхита.

— Добър е! — каза той.

— Благодаря. Кога ще ми го върнеш?

Пелпс се захили, мушна пистолета в кобура и после го закачи на колана си. После погледна часовника си и повика двама от „Призрачните дяволи“. Те минаха през врата, водеща до предната част на сградата и след минута се върнаха с Дзавала. Накараха го да седне на един от столовете. Същото направиха и с Остин. После двамата мъже бяха завързани с белезници за облегалките.

Лицето на Дзавала беше изцапано със засъхнала кръв, но въпреки това успя да се усмихне на Остин.

— Здравей, Кърт, радвам се, че дойде неканен на купона. Време ли е да си ходим?

— Ще трябва да попиташ господин Пелпс. Добре ли си?

— Чарли Ю ме подмами тук и някои от тези момчета използваха лицето ми като боксова круша, но мисля, че нямам нищо счупено.

— Няма да забравим да им се отплатим за гостоприемството.

Дзавала се усмихна с разкървавените си устни.

— Точно това харесвам в теб, Кърт. Чашата винаги е наполовина пълна. Опа…

В този момент складът отново потъна в мрак. След няколко секунди, точно над главите им се включи прожектор и те се оказаха в центъра на кръг от ярка бяла светлина. Втори прожектор светна на около седем метра от мястото, на което се намираха.

Параванът беше изчезнал и сега се виждаше маса, покрита със зелено сукно. Зад нея седеше жена, която внимателно оглеждаше двамата мъже от НАМПД. Беше облечена в тъмновиолетов костюм от две части и мантия в същия цвят, наметната на раменете й. Тъмната й коса беше разделена по средата, а високите, извити вежди, очертаваха евразийското й лице.

Остин се загледа в жената, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Може да ти прозвучи откачено — прошепна той, — но аз я познавам! Това е Жената — дракон.

— Виждал съм и по-зле изглеждащи дракони. Защо не ме запознаеш с нея?

— Не съм убеден, че ще мога, Джо. Жената — дракон не съществува.

Дзавала се обърна към Остин и го погледна сякаш приятелят му беше откачил.

— Аз съм този, на когото му пораздрънкаха мозъка — заяви Дзавала. — Тя ми изглежда доста истинска.

— И на мен, Джо, но Жената — дракон е герой от комикс. „Тери и пиратите“… Типичната фатална жена. Баща ми често ми го четеше, когато бях малък. Тя винаги създава неприятности. Проклятие! Как ли се казваше?

Устните на жената се огънаха в усмивка.

— Името ми е Лай Чой Сан — каза тя с глас, който щеше да звучи прелъстително, ако не беше толкова лишен от емоция. — Браво, господин Остин! Малцина са хората, които знаят, че имам и друго име. Очаквах тази среща с нетърпение.

— Де да можех да кажа същото — отвърна Остин. — След като вече станахме добри приятели, може би ще ни кажеш защо ни покани тук.

Беше му трудно да повярва, че разговаря с герой от комикс. Следващата стъпка бе да си общува със Заека Роджър.

— Като начало, искам да ми кажете къде се намира доктор Кейн — започна тя.

Остин сви рамене.

— Кейн е под защита на правителството. Не мога да ти кажа къде го държат. Очевидно някой се опитва да го убие.

— Наистина ли? — измърка тя. — Кой би искал да причини това на гениалния доктор?

— Същите хора, които отвлякоха лабораторията, разработваща ваксина от отровата на една медуза.

Жената го погледна с изпепеляващия си поглед и лицето й почервеня от гняв. Остин прие, че това е някакъв ефект.

— Това, което не знаете — каза тя, — е, че „Пирамид“ създаде новия вирус. Наша фармацевтична компания правеше експерименти с ваксината за инфлуенца, предназначена за световния пазар и по невнимание създаде по-опасния и адаптивен щам. Те искаха да го унищожат, но по-умните глави надделяха.

— Защо умните глави не са попречили на вируса да се разпространи?

— Стана случайно. Щяхме да изчакаме, докато не разработим антидота, който щяхме да раздадем първо на членовете на моята организация. Разбирате ли, вирусът се вписваше в нашия по-мащабен план за дестабилизиране на правителството. Епидемията от ТОРС почти свали китайските лидери от власт. Замислете се как щеше да реагира обществото на тяхната безпомощност да се справят с още по-смъртоносен вирус. Тогава „Пирамид“ щеше да се намеси и да спаси народа. В замяна, ние щяхме да се сдобием с власт и богатство. Можехме дори да заемем мястото на китайското правителство.

— Знаеш ли, че до няколко дни вирусът ще достигне до големите ви градове?

— Беше въпрос на време, каквото и да предприеме правителството. Колкото повече хора, толкова по-весело.

Остин се загледа в призрака.

— Готови сте да унищожите хиляди от вашите сънародници, за да създадете неприятности на правителството? — попита удивено той.

— Вие знаете много, а в същото време малко — каза тя. — Какво ако убием няколкостотин, а дори и няколко милиона китайци? Ние сме повече от един милиард. Една епидемия би била по-ефикасно средство за контрол на населението, отколкото правилото „всяка двойка само с по едно дете“.

— Няма да можете да удържите вируса, дори и с ваксината, която разработват в лабораторията. Ще се разпространи прекалено бързо. До седмица ще е във всяка страна.

— Не мислите ли, че смъртта на милиони души ще бъде най-убедителната причина хората да си купят нашата ваксина? — попита тя. — Търсенето определя предлагането.

— Трябва да си побъркана, за да си помислиш, че такава схема ще проработи.

— Нашите лидери са побъркани. „Пирамид“ принадлежи на рода ни от поколения. И предишни правителства са се опитвали да разрушат организацията, но са си платили скъпо за това. Били сме тук много преди днешните така наречени лидери да бъдат родени. Няма да позволим да бъдем изхвърлени в кошчето на историята.

Фигурата на масата започна да блести още по-ярко, докато обвиняваше разпалено китайското комунистическо управление за това, че има наглостта да обяви война на една организация, съществуваща от стотици години.

Дзавала гледаше запленено жената.

— Кърт — прошепна той, — мога да погледна през нея. Виж й дясната ръка, тази, с която ръкомаха.

Остин се загледа в ръката на китайката. През плата на широкия копринен ръкав, успя да зърне за миг тухлената стена зад нея.

— Прав си — каза той. — Тя е проекция, също като Макс. — Остин имаше предвид прякора, който Ирам Йейгър беше дал на една холографска персонификация, създадена от неговия интерактивен компютър.

Жената — дракон забеляза усмивката на Остин и прекъсна тирадата си.

— Вие сте странен човек, господин Остин. Не се ли страхувате от смъртта?

— Не и от някой, който не е по-истински от нарисуван герой.

— Достатъчно! — изръмжа тя. — Ще ви покажа колко съм истинска. Брат ми, Чанг, очаква вашето пристигане. Той ще се погрижи смъртта ви да е дълга и болезнена.

Тя заповяда нещо на китайски и охранителите се раздвижиха.

— Чакай малко! — извика Остин. — Ами ако успея да ви доведа доктор Кейн?

Тя издаде втора заповед и мъжете замръзнаха на място.

— Вие казахте, че Кейн е под защита на правителството напомни тя, — и не може да бъде открит.

— Излъгах… Често го правя.

— Вярно е — намеси се Дзавала. — Кърт е един от най-големите лъжци, които познавам.

Остин погледна Джо укорително и той веднага разбра, че малко е прекалил.

— Разрешете ми да се обадя по телефона — каза Остин, поглеждайки към Жената — дракон, — и ще го имате.

Остин се опитваше да спечели време, надявайки се да убеди похитителите да го освободят от стола. Неговият план беше да се добере до оръжие. Шансът не беше голям, но не разполагаше с други възможности.

— Усилията ви са безплодни, господин Остин — каза тя. — Вече не ме интересува дали Кейн ще живее или ще умре. Неговият проект е почти завършен и повече не се нуждаем от услугите му… Сбогом!

Остин помисли, че „Призрачните дяволи“ отново ще тръгнат към тях, но вместо това те вдигнаха оръжията на нивото на гърдите си и се загледаха в задната част на склада.

Холограмата затрептя.

— Какво е това? — попита тя.

В отговор се дочу един силен глас.

— Говори ФБР! Хвърлете оръжията и излезте с вдигнати ръце.

Гласът беше на жена, говореща през мегафон.

Гордън Пелпс стоеше настрана и наблюдаваше диалога между Остин и холограмата. Изведнъж излезе от сенките и застана под светлината на прожектора. Той заповяда на „Призрачните дяволи“ нещо на китайски, а след това се обърна към Остин и Дзавала на английски:

— Не се отдалечавайте, момчета!

Пелпс и охранителите се затичаха към вратата към задната рампа.

Остин и Дзавала се спогледаха.

— Сега е моментът! — каза Остин.

Той изви китката си в белезниците, стана от стола и започна да го влачи след себе си, приближавайки се към Жената — дракон. След няколко стъпки, вдигна стола до гърдите си, така че краката му да сочат право напред.

Дзавала го следваше плътно и направи същото със своя стол.

Двамата щурмуваха масата.

Един истински човек би залегнал, или побягнал. Но системата от камери, прожектори, микрофони и компютри, представляваща същността на холографската проекция, не притежаваше човешки инстинкти.

Фигурата сякаш замръзна. Само чертите на лицето й се промениха и двамата се стъписаха, когато Жената — дракон се превърна в мъж с разярен поглед, носещ ален копринен шал, а после в поредица от страшни мъжки и женски лица. Накрая последното лице се разми и се разпадна на облак от въртящи се искрящи прашинки.

Когато Остин и Дзавала се удариха в масата и я преобърнаха, на мястото на фигурата вече имаше само празно пространство. Двамата мъже се изправиха на крака и видяха Пелпс да стои под светлината на прожектора, където се намираха преди секунда. Револверът му сочеше към тях.

— На шефа това няма да му се хареса — каза той провлачено.

— Да, предполагам — отвърна Остин. — Много жалко!

Ъгълчето на устата на Пелпс се повдигна лекичко.

— Какво казваше за ваксината и вируса? — попита той.

— Правителствата на Китай и САЩ работеха тайно за създаването на ваксина, която ще спре смъртоносния вирус, но хората на твоя шеф откраднаха лабораторията.

— Знам всичко за нея — каза Пелпс. — Аз съм този, който отвлече проклетото нещо.

— Ако това е истина — каза Остин, — значи знаеш къде се намира. Помогни ни да си я вземем обратно от тези клоуни.

— Не се шегуваше, когато каза, че вирусът ще достигне до Съединените щати, нали?

Остин го погледна право в очите.

— Ти как мислиш, Пелпс? Кажи ми!

— Не е важно какво мисля, а какво знам — каза той. — Семейството ми е тук — добави той след кратка пауза.

— Нищо не може да ги предпази от болестта — обясни Остин. — Не трябва да допуснеш това да се случи.

— Няма, но трябва да го направя по моя начин. Аз винаги работя сам.

Пелпс дочу още изстрели и викове в далечината и обърна глава в посоката, от която идваха.

Той бръкна в джоба на ризата си, извади ключовете за белезниците и ги остави на пода. После откачи кобура от колана си, пъхна револвера вътре и навеждайки се към пода, го плъзна към един ъгъл. Секунда по-късно, изчезна в сенките.

Когато миг по-късно лампите в склада светнаха, от Пелпс нямаше и следа. Кейт Лайънс държеше в една ръка ръчката за включване на светлините, а в другата пистолет. Щом видя Остин и Дзавала, тя се затича към тях.

— Добре ли сте, момчета? За Бога, Джо, изглеждаш ужасно! Съжалявам, че закъснях. Чаках подкрепление. В момента претърсват сградата, но мисля, че всички са се измъкнали. Някой ще ми каже ли какво става?

Остин вдигна ключовете от пода, отключи белезниците си и направи същото с тези на Дзавала. После прибра своя безценен „Боуен“.

— Ще ти разкажем каквото знаем, докато пътуваме към Вашингтон — каза Остин и закачи кобура на колана си. — После искаме да си поговорим с агент Ю.