Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (3)

2.

Провинция Анхуй, Китайска народна република

Хеликоптерът се появи сякаш от нищото и закръжа над селото като огромно водно конче. Доктор Сонг Лий вдигна глава от превръзката, която слагаше върху ръката на едно момче и се загледа във висящата във въздуха машина, която започна бавно да се спуска над една нива в края на селото.

Лекарката погали момчето по главата и прие заплащането от дванайсет пресни яйца от благодарните му родители. Лий беше промила раната със сапун и гореща вода, беше сложила компрес и се надяваше, че ще заздравее добре. С малкото инструменти и лекарства, с които разполагаше, младата лекарка правеше каквото може.

Доктор Лий занесе яйцата в колибата си и след това се присъедини към шумната тълпа, която вървеше към нивата. Развълнуваните селяни, повечето от които никога не бяха виждали летяща машина от толкова близо, обградиха плътно хеликоптера. Лий забеляза правителствения знак върху корпуса и се зачуди кой от Министерството на здравеопазването би дошъл в това забутано селце.

Вратата на хеликоптера се отвори и нисък, набит мъж с костюм и вратовръзка скочи на земята. Той огледа развълнуваната тълпа и по широкото му лице се появи ужасена гримаса. Тъкмо щеше да се върне обратно в машината, когато Лий се промъкна напред, за да го посрещне.

— Добър ден, доктор Хуанг! — каза тя с достатъчно висок глас, за да я чуе мъжът. — Каква приятна изненада.

Мъжът огледа тревожно тълпата.

— Не очаквах такова посрещане.

Доктор Лий се засмя.

— Не се тревожете, докторе, повечето от тези хора са ми много близки — тя посочи няколко от покафенелите от слънцето лица, върху които сияеха усмивки. — Това са моите пациенти.

Тя хвана доктор Хуанг за ръка и го поведе през множеството. Селяните ги последваха, но тя се обърна към тях и мило им обясни, че желае да говори с господина насаме.

Лий отведе госта си в своята колиба и му предложи разклатения сгъваем стол, на който обикновено седеше, докато преглеждаше пациентите си. Хуанг избърса потта от плешивото си теме с носна кърпа и изчисти калта от лъскавите си кожени обувки. Лий кипна вода за чай върху един походен котлон и подаде изпускащата пара чаша на своя гост. Хуанг отпи колебливо, сякаш не бе сигурен дали чашата е достатъчно чиста.

Лий седна в закърпения стар стол за хранене, който беше запазен за пациентите й.

— Какво ще кажете за моята лечебница на открито? По-притеснителните пациенти преглеждам вътре в колибата, а домашните животни преглеждам там, където са си.

— Няма нищо общо с Медицинския факултет в Харвард — отбеляза Хуанг, оглеждайки колибата с погнуса.

Стените бяха направени от кал, а покривът — от слама.

— Няма нищо общо с каквото и да било — отвърна Лий, — но има някои предимства. Пациентите ми плащат със зеленчуци и яйца, така че никога не оставам гладна. Няма задръствания като на „Харвард Скуеър“, но пък за сметка на това е почти невъзможно да се намери добро карамелово кафе лате.

Хуанг и Лий се бяха запознали преди години на едно събиране на азиатски студенти в Харвардския университет. Той беше гостуващ професор от Китайската национална лаборатория по медицинска молекулярна биология, а тя всеки момент щеше да вземе дипломата си за вирусолог. Бързият ум и интелигентност на младата жена впечатлиха Хуанг и двамата продължиха да поддържат контакт и след завръщането им в Китай, където той се издигна до висок пост в министерството.

— Мина доста време, откакто говорихме за последно. Сигурно се питаш защо съм тук — каза Хуанг.

Доктор Лий харесваше и уважаваше Хуанг. За съжаление той работеше с доста високопоставени колеги, които загадъчно се изпокриваха, всеки път, когато тя имаше нужда да бъде чута в министерството.

— Съвсем не — каза Лий, с нотка на надменност в гласа. — Предполагам, че си тук да ми предадеш извиненията на управляващите за тяхното пренебрежително отношение към мен.

— Властта никога няма да признае, че е сгрешила, доктор Лий, но ти нямаш представа колко пъти съм съжалявал, че не надигах глас в твоя защита.

— Разбирам склонността на правителството да обвинява всички други, освен себе си, доктор Хуанг, но нямаш представа колко пъти съм съжалявала, че нито един от колегите ми не ме защити.

Хуанг закърши ръце от неудобство.

— Не те виня — каза накрая той. — Моето мълчание си беше чиста страхливост. Не мога да говоря от името на своите колеги, а само да ти предложа моите най-искрени извинения за това, че не те защитих публично. Но се опитах да направя каквото мога, за да не влезеш в затвора.

Доктор Лий устоя на изкушението да разведе доктора из селото и да му покаже при какви условия живееха хората тук. Един затвор не е задължително да има решетки. Тя се отказа от намерението си и реши, че не е честно да се заяжда с Хуанг. Той не можеше да направи нищо, за да промени станалото.

Доктор Лий се усмихна с неохота.

— Приемам извинението ти, доктор Хуанг. Наистина се радвам да те видя. След като не идваш да ми предадеш благодарностите на правителството и нацията за моите услуги, какво правиш тук?

— Опасявам се, че нося лоши новини. — Въпреки че бяха сами, той сниши глас. — Завърна се! — каза той, почти шепнешком.

Лий усети ледена топка в стомаха си.

— Къде? — попита тя.

— На север. — Той изговори името на една отдалечена провинция.

— Имало ли е други случаи?

— Засега не. Слава Богу това е доста изолиран район.

— Изолирахте ли вируса, за да установите щама му?

Той кимна.

— Коронавирус, както преди.

— Кога е бил засечен за пръв път и открихте ли източника?

— Преди около три седмици. Източникът все още не е ясен. Правителството незабавно изолира заболелите и постави селата под карантина, за да ограничи разпространението. Този път не поемат никакви рискове. Работим със Световната здравна организация и Американските центрове за контрол и превенция на заболяванията.

— Този път действате доста по-организирано.

— Правителството си е взело поука — каза Хуанг. — Мълчанието му по отношение на епидемията от ТОРС^[1] урони авторитета на Китай като световна сила. Нашите лидери разбраха, че този път не могат да пазят епидемията в тайна.

Китайското правителство беше подложено на сериозна критика от международната общност, защото не съобщи на света за първата епидемия от ТОРС. Това доведе до забавяне на лечението и до стотици смъртни случаи. Сонг Лий работеше в една Пекинска болница, когато избухна епидемията. Тя предположи, че заплахата е сериозна и опита да събере повече информация, за да убеди колегите си. Когато прикани началниците си да вземат мерки, те й наредиха да си мълчи, но системата за контрол на епидемиите на Световната здравна организация алармира обществеността. Международна мрежа от лаборатории успя да изолира вирус, който до този момент не беше поразявал хора. Болестта беше наречена ТОРС, или тежък остър респираторен синдром. Вирусът се разпространи в повече от двайсет и четири държави на няколко континента и зарази над осем хиляди души. Близо хиляда от тях умряха и за малко беше избегната пандемия с непредвидими последици. Китайското правителство вкара в затвора лекаря, казал на света, че случаите са погрешно докладвани и пациентите са били пренасяни с линейки, за да бъдат скрити от Световната здравна организация. Други хора, които се опитаха да разкрият истината, също се превърнаха в мишени. Една от тях беше доктор Сонг Лий.

— И тогава можеха да не пазят епидемията в тайна — напомни тя на доктор Хуанг, без дори да се опитва да скрие яростта в гласа си. — Все още не си ми казал какво общо има това с мен.

— Събираме изследователски екип и искаме да се включиш в него — каза Хуанг.

Лий избухна.

— Какво мога да направя аз!? — попита тя. — Аз съм просто един селски лекар, който лекува животозастрашаващи болести с билки и вуду-магия!

— Умолявам те да оставиш чувствата си настрана! — започна Хуанг. — Ти беше една от първите, които засече епидемията от ТОРС. В Пекин се нуждаем от теб. Твоите познания по вирусология и епидемиология са безценни. — Хуанг долепи длани сякаш за молитва. — Ако искаш ще ти падна на колене!

Тя се взря в измъченото му лице. Хуанг беше гениален. Не очакваше да бъде и доблестен. Лий смекчи гласа си и каза:

— Няма нужда да ме молиш, доктор Хуанг. Ще направя каквото мога.

Лицето му грейна.

— Запомни ми думите — каза той, — няма да съжаляваш за решението си.

— Знам, че няма — отвърна Лий, — особено след като изпълниш исканията ми.

— Какво имаш предвид? — попита предпазливо Хуанг.

— Искам да доставиш в селото медикаменти, достатъчни за следващите шест месеца… Не, нека да са дванайсет и включи селата, които са близо до това.

— Ще го направя! — съгласи се с облекчение Хунаг.

— Организирала съм мрежа от акушерки, но те се нуждаят от обучен професионалист, който да ги ръководи. Искам още тази седмица да докарате един семеен лекар, който да поеме пациентите ми.

— И това ще бъде направено! — повтори Хуанг.

Лий се упрекна, че не поиска повече.

— Колко скоро ви трябвам? — попита тя.

— Веднага — отвърна Хуанг. — Хеликоптерът те чака. Искам да говориш на един симпозиум в Пекин.

Доктор Лий набързо провери наум с какво разполага. Колибата беше под наем. Вещите й можеха да се поберат в малка чанта. Трябваше само да уведоми старейшините в селото и набързо да се сбогува с възрастните си родители и пациентите. Тя протегна ръка, за да скрепят сделката.

— Добре, да тръгваме! — каза тя.

 

 

Три дни по-късно, доктор Лий стоеше на трибуната в Министерството на здравеопазването в Пекин и се готвеше да изнесе реч пред повече от двеста експерти от цял свят. Жената на подиума по нищо не приличаше на провинциалната лекарка, която израждаше бебета и прасенца на светлина от свещи. Беше облечена в раиран костюм, червена като китайското знаме блуза и розов копринен шал около врата. Едва забележим грим прикриваше кехлибарения й тен, получен от живота на открито. Тя се радваше, че никой не може да види грубите й ръце.

Веднага след като пристигна в Пекин, Лий направи една обиколка по магазините за сметка на Китайската народна република. В първия магазин, тя изхвърли памучните си дрехи на боклука. С всяка следваща покупка в някои от най-модните бутици в Пекин, тя възвръщаше част от загубеното си самочувствие.

Сонг Лий беше почти на трийсет и пет, но изглеждаше по-млада. Беше стройна, с нежни бедра и гърди, и дълги крака. Макар че фигурата й бе съразмерна, не беше нещо особено, за разлика от лицето й, което неизбежно караше хората да се обръщат, за да я погледнат отново. Дълги, тъмни мигли ограждаха будните й очи, а сочните й устни преминаваха от приятелска усмивка в леко намръщване, когато мислеше за нещо сериозно. Докато работеше в провинцията, тя връзваше гарвановочерната си коса на конска опашка и я скриваше под шапка, която вероятно е принадлежала на някой от войниците на Мао по време на Великия поход. Но сега беше подстригана късо в елегантна прическа.

Откакто пристигна в Пекин Лий присъства на огромен брой срещи и остана впечатлена от бързата реакция на правителството спрямо новата епидемия. За разлика от бавните действия преди няколко години, сега бяха мобилизирани стотици учени и специалисти.

Китай беше поел водещата роля в борбата с епидемията и беше поканил експерти в Пекин, за да демонстрира твърдата си решимост да се справи с проблема. Бързата реакция разкри връзката и с една по-сериозна ситуация — всеки, с когото доктор Лий говори през тези няколко дни, изглеждаше убеден, че основните хигиенни норми са достатъчни, за да се ограничи разпространението на заразата, макар изследователите да продължаваха да търсят нейния източник и да разработват тестове и подходяща ваксина.

Повечето учени бяха оптимисти, но доктор Лий не споделяше тяхната увереност, че ще се справят бързо с проблема. Притесняваше се, че все още не е открит източникът на заразата.

Цибетките^[2], които бяха преносители на първия щам на ТОРС, бяха изтребени, значи вирусът бе преминал към друг приемник — кучета, кокошки, насекоми… кой знае? Освен това я тревожеше нетипичната прозрачност в действията на китайското правителство. Горчивият й опит я беше научил, че властите много трудно издават своите тайни. Тя почти беше успяла да загърби опасенията си до момента, в който правителството й отказа да посети засегнатата провинция. Обясниха й, че е твърде опасно и че районът е поставен под най-строга карантина.

Доктор Лий отхвърли мрачните мисли и се концентрира върху предстоящото й появяване пред аудитория, състояща се предимно от експерти. Сърцето й биеше лудо. Притесняваше се да говори пред публика, след като бе прекарала години сред хора, чиято основна грижа бяха оризовите ниви. А и компютърните програми, с които се следеше разпространението на заразата, само я объркваха. Тя не беше сигурна в собствените си знания. Имаше чувството, че е човек от каменната ера, пренесен в един модерен свят.

От друга страна, последните години, в които бе принудена да практикува медицина на най-базово ниво, я дариха с инстинкт, който беше по-ценен от всички карти и таблици на света. Интуицията й подсказваше, че е твърде рано за празнуване. Като вирусолог, бе наясно колко бързо се приспособява и изменя един вирус. А като епидемиолог, знаеше от болезнен личен опит как една епидемия може светкавично да излезе от контрол. Но може би просто има сценична треска. Беше прегледала статистическите данни, които Хуанг й даде, и според тях епидемията можеше да бъде овладяна съвсем скоро.

Доктор Лий се прокашля и погледна към публиката. Част от хората в залата, знаеха, че е била в изгнание и най-вероятно бяха отговорни за случилото се с нея, но тя преглътна горчивината.

— Ще перифразирам думите на американския писател Марк Твен — „слуховете за моето професионално падение са силно преувеличени“ — започна тя с равен тон, без да обръща внимание на смеха в залата. — Трябва да призная, че се изправям пред вас смирена. Откакто започнах да работя в провинцията, в света на епидемиологията е бил постигнат значителен напредък. Впечатлена съм от начина, по който държавите по света са се обединили, за да се борят с новата епидемия. Горда съм, че моята страна има водеща роля в тези усилия.

Лий прие с усмивка ръкоплясканията. Беше научила правилата на играта. Тези, които са очаквали гневни упреци, щяха да останат разочаровани.

— В същото време, трябва да ви предупредя, че не бива да сме самоуверени. Всяка епидемия е потенциална пандемия. И преди сме били изправени пред различни пандемии, но човечеството винаги е успявало да се справи.

Тя продължи да говори за големите епидемии в историята, започвайки с първата регистрирана пандемия в Атина по време на войната й със Спарта. Римската пандемия от 251 г. пр.н.е. убила пет хиляди души за един ден. Константинополската епидемия през 452 г. погубила десет хиляди за един ден. Около 25 милиона загинали в Европа от „Черната смърт“ през 40-те години на 14 век и 40 до 50 милиона по целия свят по време на голямата епидемия от инфлуенца през 1918 г. Лий предупреди отново всички в залата, че не бива да са прекалено самоуверени и повтори колко е доволна от сплотения международен отговор на настоящата епидемия.

Доктор Лий остана изумена от аплодисментите, които последваха речта й. Тя не очакваше да я приемат отново в медицинските среди след годините изгнание и едва сдържаше вълнението си. Лий слезе от трибуната, но вместо да се върне на мястото си, се насочи към изхода. Очите й бяха пълни със сълзи и имаше нужда да остане малко сама. Тръгна по един коридор, без да знае накъде отива.

Някой я повика по име. Беше доктор Хуанг, който бързаше да я настигне.

— Речта ти беше блестяща! — каза той, останал без дъх.

— Благодаря, доктор Хуанг. След малко ще се върна в залата. Вероятно разбираш, че за мен това бе едно много емоционално събитие, но поне се успокоих като чух, че е малко вероятно да избухне световна пандемия.

— Напротив, доктор Лий, пандемията е сигурна. И ще убие милиони, преди да успеем да направим каквото и да било.

Доктор Лий погледна към вратата на залата.

— Не това чух вътре. Всички изглеждаха оптимисти, че епидемията ще бъде овладяна.

— Защото не знаят всички факти.

— Какви са фактите, доктор Хуанг? Защо тази епидемия от ТОРС е по различна от предишната?

— Трябва да ти кажа нещо… Тази история с ТОРС… е измама.

Лий погледна гневно Хуанг.

— Какво искаш да кажеш?

— Епидемията, която ни притеснява, е причинена от различен патоген, разновидност на вируса на инфлуенцата.

— Защо не ми каза? Защо ме остави да говоря за ТОРС?

— Моля те да ме разбереш! Не ми беше лесно да го направя, но речта ти трябваше да послужи като димна завеса, с която да се скрие факта, че патогенът, с който си имаме работа, е много по-опасен от ТОРС.

— Експертите, които се изказват в залата, не биха се съгласили…

— Защото им дадохме заблуждаваща информация. Когато ни помолиха да им изпратим проби от щама, за да го изследват, ние им дадохме стария ТОРС вирус. Опитваме се да предотвратим евентуална паника.

Устата на Лий пресъхна.

— Какъв е този нов патоген?

— Мутирала форма на стария щам на инфлуенцата. Разпространява се мигновено и е много по-смъртоносен. Смъртта настъпва много по-бързо и при много повече хора. Вирусът е невероятно приспособим.

Доктор Лий гледаше колегата си с широко отворени невярващи очи.

— Тази държава не се научи да не действа задкулисно?

— Напротив, научихме се — отвърна доктор Хуанг. — Китай работи със Съединените щати. Ние и американците се споразумяхме да пазим съществуването на този нов патоген в тайна… поне засега.

— Вече видяхме, че забавянето и скриването на информация струва човешки животи! — не се стърпя Лий.

— Видяхме и принудителна карантина — не й остана длъжен Хуанг. — Затворени болници, преустановяване на пътуванията и търговията, нападнати хора в китайски квартали по целия свят. Не можем да кажем истината, Лий! Невъзможно е да се спре този патоген, докато не разработим ваксина.

— Сигурен ли си?

— Ако искаш вярвай на думите ми. Американците имат много помощни компютри. Те създадоха модели, според които временно можем да ограничим отделни огнища на зараза, но не след дълго вирусът ще се разпространи и ще имаме световна пандемия.

— Защо не ми каза всичко това в селото? — попита гневно Лий.

— Опасявах се, че ще помислиш, че предишният път съм те предал и няма да ми повярваш — отвърна Хуанг.

— А защо да ти вярвам сега?

— Защото ти казвам истината… Кълна се!

Доктор Лий беше объркана и разгневена, но не се съмняваше, че Хуанг е искрен.

— Спомена някаква ваксина — каза тя.

— Няколко лаборатории работят върху нея — отвърна той. — Най-обещаващото лекарство се разработва в САЩ, в лаборатория на Боунфиш Кий във Флорида. Учените се надяват, че едно вещество, добито от морски организми, ще ни осигури ваксина, която да спре разпространението на вируса.

— Твърдиш, че една-единствена лаборатория разработва единственото надеждно оръжие? — Лий за малко да се засмее на този абсурд, въпреки сериозността на ситуацията.

Вратите на залата се отвориха и хората започнаха да изпълват коридора. Хуанг сниши глас.

— Все още се разработва — каза той, — но да, имаме големи надежди. Работата може да се ускори, ако ти си там като представител на Китайската народна република.

— Правителството иска да отида в Боунфиш Кий? — попита тя. — Изглежда, че съм реабилитирана. Готова съм да направя всичко по силите си, но да се залага всичко на тази единствена ваксина… е несериозно. Ами ако не проработи?

В очите на Хуанг се изписа тревога и гласът му спадна до шепот.

— Тогава Бог да ни е на помощ!