Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (18)

17.

Пол Траут почти приключваше семинара за глобалното затопляне, който водеше, когато мобилният му телефон започна да вибрира. Без да губи нито миг, той бръкна в джоба на спортното си яке, изключи апарата и пусна следващата графика върху екрана, но зад гърба му се дочу слаб смях. Зачуди се какво може да е толкова смешно в една графика на солеността на океана.

Никой не гледаше графиката. Очите на всички в залата бяха вперени през прозореца към една привлекателна червенокоса дама в бански костюм от две части, която стоеше на тревата пред сградата. Тя подскачаше и махаше с мобилен телефон.

Траут сведе глава и погледна замислено над очилата си.

Един от участниците в семинара попита с насмешка:

— Коя е тази луда жена?

По устните на Траут се изписа лека усмивка.

— Боя се, че тази луда жена е съпругата ми. Моля да ме извините!

Тихо ахване изпроводи Траут до вратата, но подобни реакции вече не го учудваха. Той беше привлекателен млад мъж с големи кафяви очи и светлокестенява коса, прилежно оформена на път и сресана назад в стил „Великият Гетсби“. В своя костюм, ушит по поръчка, който идеално обгръщаше високата му фигура, той изглеждаше изключително стилно. Но въпреки че притежаваше закачливо чувство за хумор, хората често смятаха, че неговото сериозно поведение контрастира с това на по-жизнената му съпруга.

Траут излезе в коридора и погледна телефона си. Появи се съобщение.

„Можеш ли да говориш?“

Траут натисна копчето, за да върне обаждането.

— Доста добро представление сътвори на моя семинар за климатичните промени — каза Траут със сух тон. — Да не отиваш на конкурс за танцьорки?

Звънлив женски смях проехтя в слушалката.

— Опитах да ти се обадя, но ти не отговори, her^[1] професор — каза Гамей. — После започнах да махам с ръце пред прозореца ти, докато лицето ми не посиня. Носех банския си костюм от сутрешното гмуркане, затова от отчаяние си съблякох дрехите и направих малко шоу. Очевидно имаше ефект.

Пол се усмихна.

— Да, определено имаше — каза той. — Телесната температура на всички мъже в залата се покачи с шест градуса. Малкият ти стриптийз навярно е повишил глобалното затопляне.

— Съжалявам — каза Гамей, — но се обади Кърт. Той и Джо все още са на „Бийб“.

— Кърт? Защо не каза веднага? Как е минало спускането с батисферата?

— Казах му, че сме го гледали докато сигналът не прекъсна. Отговори ми, че спускането е било запомнящо се.

— Странен подбор на думи. Какво е имал предвид?

— Каза, че ще ми обясни друг път. Но очевидно нашият опит да преживеем отново началото на нашата любов тук, в „Скрипс“, приключи. Кърт има нужда от някой, който да отиде във Флорида, за да огледа Морския център на Боунфиш Кий.

— Защо точно там?

— Пак каза, че ще ми обясни друг път. Помоли да се поразходим из центъра и да му съобщим, ако нещо там ни се стори странно… Имаше предвид чудато.

— Ще ми е трудно да си разместя графика — каза Пол. — Чакат ме още два дни семинари и лекции.

— Аз приключих с моите изследователски гмуркания — каза Гамей. — Ти довърши своя семинар, а аз ще отида във Флорида. Можеш да дойдеш, когато свършиш тук.

Пол погледна часовника си.

— Да го обсъдим на обяд — каза той. — Ще те чакам в столовата, след като охладя страстите в моята група.

Той беше развеселен, но не и изненадан от ефективния, но нестандартен метод за привличане на вниманието, демонстриран от съпругата му. Това беше типично за нейната изобретателност. Тя беше широко скроена, за разлика от сдържания Траут, но двамата бяха привлечени един към друг още в мига, в който се запознаха в Института по океанография „Скрипс“ в Ла Хоя, Калифорния. Пол се готвеше да защити докторантура по морски науки, а Гамей беше сменила сферата си на интереси от подводна археология към морска биология и също работеше върху своя докторат.

Срещнаха се на едно пътуване с учебна цел до Ла Пас в Мексико и само след година вече бяха женени. Бившият директор на НАМПД, Джеймс Сандекър, беше забелязал техния уникален талант и им предложи да се присъединят към Специалния екип под ръководството на Остин. След тяхната последна мисия, бяха поканени да се върнат в „Скрипс“ и веднага се възползваха от шанса. Между семинарите и гмурканията, те прекарваха времето си в обикаляне на познати места и разговори със стари приятели.

Траут не обърна внимание на насмешливите усмивки, които го посрещнаха в залата и продължи презентацията си. Когато приключи, той отиде в столовата, където го чакаше Гамей. С облекчение си отбеляза, че си е облякла ризата.

Гамей беше луда по фитнеса и вманиачена в яденето на полезни храни, но се беше отказала да се бори със слабостта си да хапва богатата на скорбяла храна в столовата. Тя потопи едно дълго пържено картофче в купичка с кетчуп и го пъхна в устата си.

— Добре че си тръгвам — оплака се тя. — Сигурно съм качила девет килограма, откакто пристигнахме. Ще се надуя като кърлеж.

Пол погледна отегчено нагоре. Гамей ставаше всеки ден в шест сутринта и тичаше по осем километра. Това със сигурност изгаряше всяка следа от евентуален кулинарен излишък. Въпреки че беше висока един и седемдесет и седем, не тежеше повече от шейсет килограма. Тялото й беше изградено предимно от изваяни мускули — резултат от активния й начин на живот.

Пол погледна към една висока чаша с ледена боровинкова напитка.

— Може би не трябваше да си купуваш фрапето — каза той.

Гамей отмести кичур тъмночервена коса от очите си и се усмихна закачливо, показвайки лекото разстояние между двата си предни зъба.

— Последното е… обещавам!

Докато отпиваше бавно и с наслада, очите й гледаха замечтано.

— Заминаваш, така че ще е лесно да изпълниш това обещание. Какво знаеш за Боунфиш Кий?

Гамей избърса с една салфетка розовия мустак от горната си устна.

— Само това, което съм чела в научните списания и в интернет. Намира се на западното крайбрежие на Флорида. Направили са някакви открития, довели до пробив в сферата на биомедицината. В момента интересът към откриване на субстанции от природата, които помагат да се лекуват редица болести е много голям.

— Помня био-златотърсачите, които срещнахме преди години в амазонските дъждовни гори.

Гамей кимна.

— Същата идея, но все повече се разпространява мнението, че потенциалът на океана като източник на фармацевтични и медицински открития, надминава този на дъждовните гори. От гледна точка на биологията, организмите, които живеят в океаните, са много по-динамични от живеещите на сушата.

Пол сбърчи вежди и каза:

— Щом Кърт се интересува от морския център, защо не помоли за помощ Кейн?

— И аз го попитах същото. Той каза да не очаквам помощ от Кейн. Че сме сами и че…

— … ще обясни друг път — довърши изречението й Пол.

Гамей го погледна с възхищение.

— Понякога си истински медиум.

Той постави показалец на слепоочието си.

— Моите магически способности ми подсказват, че ти ще ми предложиш остатъка от боровинковото си фрапе.

Гамей бутна чашата си към него.

— Как предлагаш да подходим, щом като не можем да разчитаме на Кейн?

— Можем да използваме твоите връзки в НАМПД, за да си издействаме една обиколка на мястото.

— И на мен ми хрумна същото. Агенцията може да ми помогне да стъпя на острова, но едва ли ще успея да получа достъп, който да ни свърши работа.

Пол кимна в знак на съгласие.

— Ще получиш първокласно обслужване, бърза обиколка с някой отговарящ за връзките с обществеността, сандвич с шунка и топло сбогуване. Очевидно Кърт иска да надникнем зад кулисите.

— Такова е и моето впечатление. Трябва ми помощ и мисля, че знам, откъде мога да я получа.

— Докато работиш върху това, ще опитам да ти намеря билет до Флорида.

Пол се отби в кабинета си, за да уреди подробностите около пътуването. Гамей отиде на пристанището, за да съобщи на екипа, помагащ й при гмурканията, че заминава. После занесе екипировката си в стаята в общежитието, която им бяха дали. Гамей се свърза с един колега океански химик от Центъра по морски биотехнологии и биомедицина в „Скрипс“. В своя добре познат стил, тя заговори направо по същество.

— Опитвам да си уредя една нощувка на Боунфиш Кий. Помня как веднъж спомена, че твоят център е работил с тях върху морски лекове за астма и артрит.

— Точно така — отвърна Сту Симпсън, морски биолог. — Повечето от институциите, работещи върху тези неща, споделят информацията си. Но достъпът до Боунфиш Кий е крайно ограничен. Свърза ли се с техния директор, доктор Кейн?

— Много е трудно да бъде открит.

— Чух, че често работи извън лабораторията и го замества доктор Мейхю. Срещали сме се на конференции. Не е много общителен, но може и да помогне. Кейн работеше с Океанографския институт „Харбър Бренч“ във Форт Пиърс, Флорида, преди да намери пари и да създаде лабораторията на Боунфиш Кий. Имам един приятел там, който е близък с Мейхю. Длъжник ми е. Ще видя дали ще успея да уредя нещо.

Докато Гамей чакаше Симпсън да й се обади, тя включи лаптопа и потърси информация за Боунфиш Кий. Четеше едва от няколко минути, когато се обади доктор Мейхю. Гамей му обясни, че се интересува от Боунфиш Кий. Каза му, че в момента е в „Скрипс“, но ще ходи на гости при приятели във Флорида и че би желала да посети лабораторията. Той й отговори, че оценява интереса на човек от НАМПД към работата на морския център, но графикът за посещения бил препълнен.

— Много жалко — каза Гамей. — НАМПД без проблем осигури условия за престоя на вашия директор, докато работеше върху проекта „Б3“. Защо не говорите с господин Кейн? Убедена съм, че ако го попитате, той с радост ще отвърне на гостоприемството ни.

— Това не е възможно. — Кратко мълчание. — Имаме една свободна стая за гости, но само за утре вечер. Жалко, че се намирате в другата част на страната.

Гамей видя възможността и нападна със скоростта на кобра.

— Утре ще бъда при вас — каза тя.

— Не бих искал да биете целия този път само за една нощ.

— Няма проблем, ще променя графика си. Нека тогава бъдат две нощи. Как да стигна до острова?

Човекът от другата страна на линията мълчеше стъписано.

— Когато пристигнете във Форт Майерс, се свържете с мъж, на име Дули Грийн. Той работи за центъра и има лодка, с която ще ви докара.

Мейхю за малко да затвори, без да й даде телефонния номер на Грийн. „Мило“, помисли си тя, докато си записваше информацията. Когато Пол се върна няколко минути по-късно, тя вече приготвяше багажа си.

— Успя ли? — попита той.

— На косъм.

Тя му разказа как е извила ръцете на Мейхю.

— Ловко! — възхити й се Пол. — Между другото, извади късмет. Пътническото бюро към НАМПД ти е резервирало сутрешен полет до Форт Майерс. И аз ще дойда щом приключа със семинара.

Двамата прекараха останалата част от следобеда в разходки из института, посещавайки местата, които са обичали като студенти. След вечеря, Гамей приключи с опаковането на багажа и двамата си легнаха рано. На следващата сутрин, Пол откара съпругата си до летището, целуна я за довиждане и каза, че ще се видят след няколко дни.

 

 

Самолетът се отлепи от пистата и се изравни на десет хиляди метра височина. Гамей се отпусна в стола си и започна да чете на лаптопа информацията, с която разполагаше за Боунфиш Кий. Това беше тънка ивица земя близо до остров Пайн в Мексиканския залив. Населяван от индианци, преди испанците да го превърнат в нещо средно между търговски пост и форт. Години по-късно, островът се превърнал в риболовен център, кръстен на рибите боунфиш, които се намират в изобилие във водите около него.

Около хиляда и деветстотната година, един предприемчив нюйоркчанин построил хотел, но той бил разрушен от ураган. След това островът сменил няколко собственици. След като друг ураган провалил опитите да се построи нов хотел, собственикът продал Боунфиш Кий на някаква фондация и така парчето земя станало център за изследване на морските организми с фармацевтичен потенциал.

Полетът беше безпроблемен и Гамей използва част от времето, за да довърши доклада за работата си в „Скрипс“. Когато самолетът кацна късно следобед на летище Форт Майерс, пътническото бюро на НАМПД вече й беше уредило микробус, който да я откара до ферибота за остров Пайн.

За кея беше вързана моторница с двоен корпус. Прошареният мъж на кормилото имаше бронзов тен, който само отчасти скриваше бръчките върху веселото му лице.

— Предполагам, че ще ходите на Боунфиш — каза той. — Аз съм Дули Грийн. Изпълнявам поръчки на морския център, което ме прави официалният посрещач.

Гамей метна сака си в лодката и се качи на борда със сигурността на човек, който прекарва много време в плавателни съдове.

— Аз съм доктор Морган-Траут — каза тя, стискайки ръката на Дули със сила, която го изненада. — Наричай ме Гамей.

— Благодаря, доктор Гамей — каза той, без да изпусне почтителното обръщение. Въпреки нейната непринуденост, царственото й излъчване всяваше респект. Окуражен от приятелското й отношение, той добави: — Красиво име. Не се среща често.

— Баща ми беше луд на тема вино. Кръстил ме е на любимия си сорт грозде.

— Любимото питие на баща ми беше евтиният джин — каза Дули. — Трябва да съм благодарен, че не ме е кръстил „Юпитер“.

Дули освободи въжето и избута лодката от дока. Докато излизаха от залива, той определено не изглеждаше, че бърза.

— Откога работиш за центъра? — попита Гамей.

— Грижех се за пристана на хотел „Боунфиш Кий“, когато всички рибари и собственици на кораби в района обичаха да киснат в бара. След като хотелът беше разрушен от урагана Чарли, собственикът фалира. Но когато морският център купи острова, възстанови и хотела. Доктор Кейн ме помоли да карам водното такси и да донасям провизии. Бях доста зает в пренасянето на служителите, но сега всичко замря.

— Като изключим работещите там, много посетители ли идват на острова?

— Не. Момчетата в лабораторията не са особено дружелюбни… Учени! — Той поклати глава. После, осъзнавайки грешката, която беше направил, добави: — По дяволите, и вие ли сте учен?

— Да, Дули, но от дружелюбните — каза тя с чаровна усмивка. — И знам какво имаш предвид. Говорих с доктор Мейхю по телефона.

— На мен ли го казвате — отвърна Дули с усмивка, подобна на разнебитена дървена ограда.

Той бръкна в джоба на ризата си, извади изтъркана визитка и я подаде на Гамей.

— Не живея на острова — каза той. — Обадете ми се, ако искате да го напуснете. Телефоните там не работят, освен ако не се качите на водната кула.

— Доктор Мейхю ми се обади от острова.

— Те разполагат с радиотелескоп, който се използва в спешни случаи и от надувковците.

Лодката се отправи към морето, преминавайки през зелен лабиринт от мангрови дървета. След известно време завиха и се насочиха към остров, който беше по-голям и висок от околните. Острият връх на бялата водна кула, за която беше споменал Дули, се издигаше над дърветата като виетнамска шапка. Той върза лодката към малкия кей и изключи мотора.

Тревист хълм се издигаше до верандата на една измазана в бяло постройка. Тя буквално беше скрита от окъпаните от слънце палми. Лекият бриз донасяше влажния им аромат до ноздрите на Гамей. Една бяла чапла газеше във водата близо до брега. Гледката беше достойна за картичка, но мястото й вдъхваше безпокойство. Може би беше от отдалечеността, изсъхналата растителност, или просто от неземното спокойствие.

— Толкова е тихо — каза тя, шепнейки неволно. — Почти плашещо!

Дули се захили.

— Лабораторията е построена върху индианска могила. Островът е принадлежал на племето калуса, преди белите хора да ги избият, или да ги заразят с болести. Хората все още усещат отрицателната енергия.

— Да не твърдиш, че островът е обитаван от духове, Дули?

— Не и на индианци, ако това имате предвид. Но всичко, което бива построено тук, след време отива по дяволите.

Гамей вдигна сака си и стъпи на кея.

— Да се надяваме, че това не включва моето кратко посещение, Дули.

Тя се опита да повдигне мрачното настроение с шегата си, но Дули не се усмихваше, докато я придружаваше по кея.

— Добре дошли в рая, доктор Гамей!