Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (36)

35.

Доктор Лисандър Кодман посрещна семейство Траут във вестибюла на сграда, точно над тревистия площад на „Лонгууд Авеню“, където Медицинския факултет на Харвард делеше общ двор с един от най-престижните университети в страната. Професорът беше висок, енергичен мъж на около шейсет и пет. Имаше издължено лице и големи зъби, което сякаш потвърждаваше вероятността някои от старите жители на Нова Англия да са се чифтосвали с коне.

Кодман поведе гостите си по коридора и ги покани в просторния си кабинет. После им предложи да седнат и напълни три чаши с чай. Настани се зад бюрото и им зададе няколко въпроса за работата им в НАМПД. Накрая вдигна един подвързан доклад, за да могат да прочетат надписа върху тъмносинята му корица: „Нюбедфордска аномалия: изследване на имунния отговор сред екипажа на китоловния кораб «Принцес».“

Кодман отпи шумно от чашата си.

— Успях да прегледам отново доклада на доктор Лий — каза той. — Още по-любопитен е, отколкото си го спомням.

Пол попита:

— В какъв смисъл „любопитен“, професор Кодман?

— Ще разберете, щом го прочетете. Първата част от работата на доктор Лий се опира главно на статии от вестници. Журналистът е интервюирал пенсионирали се китоловци, желаещи да увековечат своите приключения и е осъзнал, че е надушил нещо. Забелязал е, че група китоловци на седемдесет и осемдесет години, почти не са боледували през голяма част от много дългия си живот.

— Днес посетихме „Сийменс Бетъл“ в Ню Бедфорд — каза Гамей. — По стените имаше плочи, на които бяха изобразени китоловци. Пол спомена, че според него те трябва да са били много корави хора.

— В този случай става дума за нещо повече от коравост — обясни Кодман. — Тези мъже никога не са боледували от нищо, дори и от обикновена настинка. Умрели са на преклонна възраст, повечето от старческа болест като конгестивна сърдечна недостатъчност, например.

— Написаното във вестниците може да е било преувеличено — усъмни се Гамей.

— Особено през деветнайсети век — добави Кодман. — Но историите са привлекли вниманието на един лекар имунолог на име Фулър, работещ тук, в медицинския факултет. Той събрал екип от лекари, които да изследват феномена. Разговаряли са с мъжете и лекарите, които са ги преглеждали. Това, което са открили, е още по-странно от написаното във вестниците. Всички мъже, които се радвали на крепко здраве, са служили на китоловния кораб „Принцес“ по време на плаването му през 1848 г. На въпросното пътуване се разболели от тропическа болест, засегнала по-голямата част от Тихоокеанската китоловна флотилия. Някои от членовете на екипажа след това тръгнали отново на път и загинали в китоловни злополуки, но четиринайсет от тях били все още живи. Сравнили ги с мъже от други кораби и статистическата разлика по отношение на здравословното им състояние била изумителна. Лекарите подкрепили своите открития с таблици, графики и т.н.

— Но въпреки това сте изразили съмнения към труда на доктор Лий — каза Гамей.

Професор Кодман се облегна на стола, сплете пръсти и се загледа в празното пространство.

— Не ме притесни толкова първоначалното излагане на фактите, колкото нейните заключения — каза той след малко. — Основата на доклада на доктор Лий е изградена върху емпирични доказателства, които трудно успях да приема: анекдоти, разказвани от мъжете, участвали в събитията. За нещастие, капитанът на кораба загинал, преди да започне по-сериозно разследване на случая, а бордовият дневник така и не е бил открит.

— Наблюденията на първия помощник-капитан нямат ли някаква тежест? — попита Пол.

— О, да, но се замислете: тези мъже са били болни по онова време, някои от тях са изпаднали в кома от треската, а спомените им са записани десетилетия след събитията.

— Какво точно се разказва в тези спомени? — заинтересува се Пол.

— Всичките са разказали едно и също: разболели се след напускане на пристанището, изпаднали в безсъзнание, и се събудили на следващия ден в отлично здраве.

— Възможно ли е да се е получила спонтанна ремисия? — попита Гамей.

— Доктор Лий представи данни за подобна на грипа зараза, която е вилняла из китоловната флотилия по същото време. Съдейки по скоростта на разпространение, както и по високата степен на смъртност при болестта инфлуенца, бих казал, че спонтанната ремисия е малко вероятна.

— Споменахте, че всички мъже от екипажа са разказали едно и също — каза Гамей. — Това не потвърждава ли истинността на случилото се?

— Китоловният кораб е бил едно малко затворено общество. Мисля, че са имали еднакво възприемане на събитията. — Той направи пауза. — Само първият помощник-капитан е разказал различна версия.

— Тя противоречи ли на версията, разказана от екипажа? — попита Гамей.

— Не. Всъщност, я допълва. Спомнил си как корабът е пуснал котва на един остров и дори, че слязъл на брега с капитана. Разказал и как видял сияеща синя светлина и почувствал как нещо опарва гърдите му. След като се събудил, сякаш никога не е бил болен.

— Това с паренето е много интересно — каза Гамей. — Мислите ли, че е била някаква примитивна инокулация^[1]?

— Изглежда, че разказът му е клонял в тази посока. Казал е, че оцелелите мъже от екипажа и офицерите имали червено петно на гърдите. Може светлините да са били халюцинации или електрически феномен, познат като „Огън на Свети Елмо“, а следите по кожата — ухапване от насекоми. Каквато и да е истината, инокулацията може да предотврати дадено заболяване, но не и да го излекува.

— Екипът от Харвард взел ли е кръвни проби от мъжете? — попита Гамей.

— Да. Пробите били изследвани под микроскоп. Очевидно е имало някаква необичайна антигенна активност, но вие трябва да разберете, че използваните оптически инструменти по онова време, по днешните стандарти са били много примитивни. Науката имунология е сравнително млада. Дженър и Пастьор все още не са били направили своите революционни открития, обясняващи защо хората, преживели дадено заболяване, рядко се разболяват отново от същото.

— Възможно ли е кръвните проби да бъдат анализирани днес? — попита Гамей.

— Разбира се, ако разполагахме с тях. Оказва се, че били изхвърлени, или просто загубени. — Той подаде доклада на Гамей. — При всички случаи четивото, ще ви се стори много интересно.

Съпрузите Траут се сбогуваха и тръгнаха към колата си. В този момент телефонът на Пол започна да вибрира.

Той слуша за момент, а после каза:

— Добре. — После изключи апарата и се обърна към Гамей: — Явно дължим едно извинение на нашия приятел Бримър.

— Открил е документи от пътуващото представление на Кейлъб Най? — попита Гамей.

— Нещо по-хубаво — каза Пол. — Намерил е бордовия дневник на „Принцес“ от 1848 г. Иска да се срещнем в магазина му, за да ни го даде.

Харви Бримър остави слушалката на телефона и загледа четиримата азиатци в кабинета си. Бяха на около двайсет и пет години, облечени еднакво в черни кожени якета и дънки, и всички бяха вързали ленти с китайски йероглифи на главите си. Бяха пристигнали в Ню Бедфорд скоро след като Бримър се обади за дневника. Водачът им, младеж с изпито лице и белег на дясната буза, беше същият, който посети антиквариата, за да пита за дневника. Той беше казал на Бримър да се обади на семейство Траут.

— Идват насам — обърна се към него Бримър. — Защо искате да ги видите?

Младежът извади пистолет изпод ризата си. Той се усмихна, показвайки зъб, инкрустиран със златна пирамида.

— Не искаме да ги виждаме, старче — каза той. — Искаме да ги убием.

Младежът изтръгна кабела на телефона от стената, а после заповяда на Бримър да си даде мобилния телефон и го прибра в джоба си.

Кръвта на Бримър изстина. Беше достатъчно умен да се досети, че като свидетел на двойно убийство, няма да му бъде позволено да живее. Бримър седна зад бюрото и се замисли за резервния мобилен телефон, който стоеше заключен в едно от чекмеджетата. Той прецени, че щом му се отдаде случай, трябва да го използва.