Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (15)

14.

Няколко минути след един през нощта, един надуваем понтон се удари леко в корпуса на „Уилям Бийб“ и четири фигури в черно-зелени камуфлажни костюми, се качиха на палубата с помощта на въжени стълби, закачени за захващащи куки с омекотители. Един по един мъжете прескочиха перилата и затичаха по палубата тихи като сенки.

С изключение на нощния дежурен на мостика, всички членове на екипажа спяха в каютите си, възстановявайки силите си от изтощителното спускане и спасяването на батисферата. Остин обаче беше буден, и след като гледа известно време замислено в тавана, стана, облече се и отиде в работилницата.

Щом влезе включи осветлението и отиде да разгледа острието, захванато в челюстите на менгемето. Той взе една лупа, насочи настолна лампа към метала и проучи мъничката вдлъбнатина близо до дръжката. През лупата успя да види, че дефектът всъщност е отпечатък с формата на равностранен триъгълник, с по една точка над всеки връх.

Остин нарисува видяното върху лист хартия. Продължи да го гледа още малко, но знакът не му говореше нищо. Той остави листа и излезе на палубата с надежда свежият въздух да го разсъни. Пое дълбоко дъх, но внезапният прилив на кислород го накара да се прозее. Синапсите му явно се нуждаеха от по-мощен стимул.

Той погледна към светлината на мостика, струяща през прозореца на лоцманската кабина. Вахтеният офицер винаги имаше топло кафе. Остин се качи по външната стълба до дясното крило на мостика. През леко открехнатата врата дочу мъжки глас. Думите бяха по-скоро изръмжани, отколкото произнесени и с акцент, който Остин не успя да различи, но една дума се открои от останалите.

Кейн!

Изострените инстинкти на Остин се задействаха. Той се отдалечи от вратата, опря гръб на външната стена на мостика и спря до един прозорец. През него той видя третият помощник-капитан Марла Хейс, един от моряците и капитан Генън, които се бяха събрали в лоцманската кабина. Капитанът явно току-що се беше събудил, защото носеше яке върху пижамата си, а краката му бяха обути в пантофи.

Капитанът, третият помощник-капитан и морякът, бяха заобиколени от четири фигури в камуфлажни униформи. Трима от командосите бяха с черни качулки на главите, а четвъртият беше свалил своята и Остин успя да види азиатското му лице с нефритенозелени очи и гладко обръснатото му теме. И четиримата носеха автоматични оръжия с къса цев, пистолети и огромни ножове, които висяха на коланите им.

— Пак ще ви повторя: доктор Кейн вече не е на този кораб — каза Генън. — Преди няколко часа се качи на един хидроплан.

Командосът без качулка реагира с бързината да нападаща гърмяща змия. Дясната му ръка нанесе къс, пронизващ удар в слънчевия сплит на капитана.

— Не ме лъжете! — извика той.

Капитанът се преви на две, но успя да отговори.

— Кейн не е тук! — изхриптя той. — Ако не ми вярвате, претърсете проклетия кораб!

— Не, капитане — каза нападателят, — вие ще претърсите кораба! Кажете на всички да се качат на палубата!

Все още превит от болката, Генън неохотно взе предавателя, свързан с говорители из целия кораб. Той се поколеба с микрофона пред устата, но нападателят насочи дулото на пистолета си в слепоочието му, за да му покаже, че няма избор.

Генън потрепна, но упорито устоя на импулса да извика. Пое дълбоко дъх и заговори по микрофона.

— Говори капитанът. Внимание! Всички офицери и моряци да се съберат на задната палуба!

Нападателят излая някаква заповед и после той и двама от съучастниците му поведоха тримата пленници към вратата. Остин видя, че се движат и се изкачи по стълбата, която водеше към радио кулата върху покрива на лоцманската кабина. От своя пост, той наблюдаваше как групата слиза на главната палуба. Остин слезе отново и погледна през един прозорец. Един от нападателите беше останал, за да пази контролния център на кораба.

Остин се спусна по стълбите към долната палуба, тихичко отвори вратата на каютата на Дзавала, влезе вътре и бодна с пръст купчината под одеялата. Дзавала изпъшка, а после отмести завивките и седна на ръба на леглото.

— О, здравей, Кърт — каза той с прозявка. — Какво става?

— Не чу ли, че капитанът вика целия екипаж на палубата? — попита Остин.

Дзавала потърка сънено очи.

— Чух го — каза той, — но аз не съм част от екипажа, затова си останах в леглото.

— Твоето умение да спориш за дреболии може и да ти е спасило живота — отбеляза Остин.

Дзавала изведнъж живна.

— Какво става, Кърт?

— Неканени гости. Няколко тежковъоръжени господа в костюми на нинджи.

— Колко са?

— Доколкото видях, четирима, но може да има още. Търсят Кейн. Генън им каза, че Док вече не е на кораба, но те не му повярваха. Принудиха го да събере екипажа.

Дзавала промърмори нещо на испански, после скочи от леглото и извади чифт джинси и яке. После нахлупи своята късметлийска шапка.

— С какви оръжия разполагат? — попита той.

Остин му разказа за автоматите и пистолетите, които носеха командосите. Дзавала се намръщи. Никой от двамата не се беше сетил да донесе оръжие на мирна научна експедиция.

— Ще се наложи да импровизираме — заяви Остин.

Дзавала сви рамене.

— Нищо ново — отвърна той.

Остин огледа коридора. След като се увери, че е празен, тръгна към мостика, а Дзавала го последва. Командосът все още беше вътре. Палеше си цигара. Остин посочи към гърдите си и после към стълбичката към покрива. Дзавала допря върха на показалеца и палеца си, за да покаже, че е разбрал. Малко след като Остин се качи на покрива, Дзавала почука по прозореца и махна на командоса, който излетя от стаята, държейки автомата си на нивото на кръста.

— Buenas noches^[1] — каза Дзавала, усмихвайки се възможно най-приятелски.

Очарованието на латиноса удари на камък. Мъжът насочи оръжието си към гърдите му. Дзавала вдигна ръце. Командосът се опита да извади радиостанцията от колана, когато Остин се провикна от покрива:

— Ехооо! Тук съм!

Мъжът погледна нагоре и видя един гаргойл с посивели коси, който му се хилеше. Той вдигна оръжието си, но Остин скочи от покрива и падна с цялата си тежест върху раменете му. Мъжът се сгъна като парцалена кукла под тежестта на повече от деветдесетте килограма и падна на палубата.

Оръжието излетя от ръката му. Дзавала скочи след него и ловко го улови, преди да падне зад борда. След това го насочи към мъжа, който лежеше неподвижно.

— Наистина ли каза „Ехооо“? — попита Джо.

— Нямаше време да му се представя.

Остин бутна мъжа с крак и му нареди да се изправи. След като не получи отговор, той го обърна по гръб и свали маската, която скриваше лице с азиатски черти. От устата на мъжа потече кръв.

— Ще има нужда от добър зъболекар, когато се събуди — каза Дзавала.

Остин провери пулса на врата на командоса.

— Това е най-малкият му проблем — каза той. — Ще се нуждае от услугите на гробар.

Дзавала настъпи цигарата, която беше полетяла от устата на мъжа.

— Някой е трябвало да му каже, че пушенето вреди на здравето — каза той.

Двамата завлякоха тялото на мостика. Остин набързо изпрати сигнал за помощ, докато Дзавала взимаше пистолета на мъжа. После двамата се спуснаха на палубата. Движейки се приклекнали в укритието на сенките, те стигнаха до кърмата. Мощните прожектори, които по принцип се използваха за осветяване на нощни операции, бяха включени и къпеха задната палуба в светлина. Моряците и офицерите бяха събрани като стадо. Пазеха ги двама от командосите. С едната си ръка, гладко обръснатият мъж беше насочил автомата си към Генън, а с другата навираше снимка на Кейн в лицето му.

Капитанът поклати глава и посочи към небето. Той изглеждаше повече раздразнен, отколкото уплашен.

Мъжът гневно избута Генън настрани и се обърна към екипажа на „Бийб“, като вдигна високо снимката.

— Кажете ми къде се крие този мъж — каза той, — и ще ви пуснем.

След като никой нищо не каза, той се приближи до моряците, огледа изпитателно уплашените им лица, а после се пресегна и сграбчи ръката на Марла. Принуди я да застане на колене, погледна часовника си и каза:

— Ако Кейн не се появи до пет минути, ще убия тази жена. После ще ликвидирам по един от вас през минута, докато Кейн не се покаже.

Остин легна по корем на палубата до Дзавала, опитвайки се да хване на мушка командоса. Дори и да го убие с първия изстрел, можеше да не уцели другите двама, които щяха да прочистят палубата с няколко откоса. Остин свали пистолета и даде сигнал на Дзавала. Двамата запълзяха заднешком, докато не стигнаха до сянката на корабния хангар.

— Не мога да уцеля плешивеца — каза Остин, — а дори и да го направя, приятелчетата му ще започнат да стрелят безразборно.

— Това, от което се нуждаем, е танк — съгласи се Дзавала.

Остин погледна приятеля си и го удари с юмрук по рамото.

— Ти си гений, Джо! Точно от това имаме нужда!

— Така ли? А, да — каза той, сещайки се за нещо. — „Хюмонгъс“? Това е робот, Кърт, а не танк.

— По-добре е от нищо, а и в момента нямаме друг вариант — рече Остин и набързо му обясни плана си.

Дзавала козирува в знак, че е разбрал. После се обърна и затича към контролния център. Остин влезе през вратата на корабния хангар и включи лампите. „Хюмонгъс“ беше издърпан близо до вратата, тъй като на сутринта щяха да го използват за изваждането на потъналия робот.

„Хюмонгъс“ беше приблизително с големината на „Ленд Роувър“. Имаше вериги, които му позволяваха да пълзи по морското дъно. Освен това разполагаше с плавателен пакет, пълен с пяна, в който се държаха инструментите, фенерите и бутилките с баласт. Шест двигателя му осигуряваха пъргави, прецизни движения във водата. Имаше и най-различна фото и видео техника, хидролокатор, уреди за взимане на проби от водата и инструменти, които измерваха нейната чистота, пропускливост на светлина и температура.

Чифт механични манипулатори, които излизаха от предния край, можеха да бъдат управлявани с хирургическа точност. Техните щипки с лекота вдигаха и най-малките проби от дъното и ги поставяха в специална клетка, висяща от предницата на машината.

Зад робота беше навито няколкостотин метра въже. Остин застана пред машината и зачака. Изминаха няколко мъчително дълги секунди. После прожекторите на машината се включиха и електрическите двигатели забръмчаха.

Остин махна с ръце пред камерата. Дзавала го видя на екрана и махна с манипулаторите, за да покаже, че е поел управлението.

Остин мина зад робота и се качи отгоре му. Дзавала натисна газта. „Хюмонгъс“ литна напред и се заби в двойните врати, отваряйки ги широко. Докато роботът излизаше на палубата с неистово скърцане на веригите, Дзавала размаха манипулаторите и включи щипките, за по-голям драматизъм.

Потенциалният екзекутор на Марла се обърна към гаража и видя към него да се носи нещо, което приличаше на огромно ракообразно. Марла се възползва от моментното разсейване на нападателя, скочи на крака и побягна. Един от другите командоси видя как третият помощник-капитан се опитва да се измъкне и насочи оръжието си към бягащата фигура.

Остин даде газ и огромния корпус на машината направи няколко дупки в тялото на агресора. Гладко обръснатият мъж и другият командос се скриха зад един кран и обсипаха идващият „Хюмонгъс“ с дъжд от куршуми. Безмилостната стрелба счупи прожекторите и един случаен изстрел попадна в камерата.

В контролната зала, екранът стана черен. Дзавала накара машината да се движи напред с пълна скорост, но без електронните й очи, му беше трудно да я контролира. „Хюмонгъс“ зави като пиян надясно, после изведнъж спря, а накрая се стрелна наляво. Повтори същите движения няколко пъти, като през цялото време беше обсипван от куршуми. Парчета пластмаса, пяна и метал хвърчаха във въздуха, докато най-накрая стрелбата предизвика пожар в електрическата система на машината.

На Остин му се догади от ужасния пушек, който изпълни ноздрите му. Усещаше как „Хюмонгъс“ се разпада под него. Той скочи от задната част на движещият се неконтролируемо робот и се скри в единия край на палубата. После се метна зад един отдушник, падна на палубата и се претърколи няколко метра. Накрая спря и започна да стреля над проблясъците от дула пред него. Беше ред на Остин да произведе точен изстрел. Едно от оръжията замлъкна. Кърт продължи да стреля, докато не остана без патрони.

Секунда по-късно, гладко обръснатият мъж се възползва от затишието и се затича към страничната част на кораба.

Остин излезе от укритието си, насочи празния пистолет към бягащия мъж и извика:

— Хей, плешивецо! Не си тръгвай толкова скоро. Веселбата тепърва започва! — Остин вдигна пистолета на нивото на раменете си.

Мъжът спря на около шест метра от Остин и се обърна с лице към него. „Хюмонгъс“ вече гореше и лицето на командоса, както и странните му зелени очи, можеха да се видят на светлината от пламъците. Той се усмихна зловещо.

— Блъфираш — каза той, — щеше да ме застреляш, ако можеше да го направиш.

— Изпробвай ме — заяде се Остин и присви едното си око, сякаш се прицелва.

Или мъжът не повярва на Остин, или не му пукаше. Той вдигна собствения си пистолет и Кърт си помисли, че ще стреля, но вместо това командосът изръмжа и се затича към перилата, докато стреляше от бедрото си. Остин залегна и когато се осмели да погледне отново, мъжът беше изчезнал. Той чу звука от запалването на двигател и изтича до перилата. Лодката вече беше потеглила и след секунди се изгуби в мрака.

Остин се загледа в бледата следа от пяна във водата и се заслуша в затихващия шум от мотора в далечината. В този миг нещо изтропа на палубата зад него.

Стъпки!

Остин се завъртя бързо и клекна, но се успокои, когато видя, че Дзавала идва към него. Двамата грабнаха пожарогасителите от стената и покриха „Хюмонгъс“ с пяна.

— Изглежда така сякаш тук се е разразила Третата световна война — каза Дзавала, след като потушиха пожара. — Радвам се, че все още си цял.

— Благодарение на твоята навременна поява — отговори Остин. — Де да можех да кажа същото за „Хюмонгъс“ — добави той с нотка на вина в гласа.

Дзавала се загледа в тлеещия робот, чиито части бяха пръснати по палубата.

— Сега разбирам защо образът умря — каза Дзавала.

— Това не е единственото, което умря — уточни Остин.

Той се приближи до телата, проснати на палубата и свали маската на мъжа, който се опита да убие Марла. Лицето му беше с груби, азиатски черти. Вторият мъж също беше азиатец. Остин огледа палубата, която беше обсипана с гилзи. В изпълнения с пушек въздух се носеше миризмата на барут.

— Вече знаем защо „Б3“ беше нападнат — каза той. — Доктор Кейн… Трябва да говорим с него.

— Успех! — каза Дзавала. — Док ни даде да разберем много ясно, че изследванията му не ни засягат.

Устните на Остин се свиха в усмивка, която според опита на Дзавала, винаги предвещава неприятности.

— Много жалко — каза Остин с равен тон, — защото ще направя така, че да ни засягат.