Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (41)

40.

Капитанът на туристическото корабче не беше сигурен какво да мисли за хората, които извади от канала в Нан Мадол. Почти удавената азиатка изглеждаше безобидно, но не можеше да се каже същото за мускулестия водолаз в огненочервените бермуди.

Гледайки предпазливо Остин, капитанът попита:

— Какво ти се е случило, човече?

Остин посочи лодката под наем, която потъваше. Само около трийсет сантиметра от надупченият й от куршуми нос се подаваше над водата.

— Лодката пропускаше вода — каза той.

— Чух доста шум — каза капитанът. — Стори ми се, че се стреля.

Остин хвана капитана за рамото и го обърна.

— Виждате ли онази торба във водата? — попита Кърт, сочейки напред. — Моя е. Можем ли да я вземем?

Колебливото изражение върху лицето на капитана показваше, че е започнал да съжалява за решението си да извади двамата от водата, но почувства, че Остин не би приел отказ. Той приближи лодката и Кърт успя да се наведе през борда и да вземе торбата си. Остин я отвори, измъкна портфейла си и извади една петдесетачка.

— Това трябва да покрие билетите за разходката с лодката. — Той даде на капитана още една петдесетдоларова банкнота и каза: — Това е, за да не задавате повече въпроси. — Държейки трета петдесетачка той обгърна с ръка раменете на капитана и каза с тих глас, за да не го чуят другите пътници: — Колко остава от обиколката?

— Не знам… час и половина, може би — отговори мъжът.

— Тези пари ще са ваши, ако намалите това време наполовина.

Капитанът се усмихна и прибра третата банкнота в джоба си при другите две.

— Ти току-що нае лодката, човече — каза той. — Ти и дамата. Сядайте!

Остин и Сонг Лий не обърнаха внимание на любопитните погледи на другите пътници и потърсиха място, на което да седнат. Лодката разполагаше с навес, който пазеше от слънцето, но нямаше свободни седалки и пътниците седяха върху купчина спасителни жилетки. Двама млади от Япония, дошли на меден месец, направиха място на новодошлите.

Капитанът на туристическото корабче удържа на думата си. Петнайсет минути след като Остин и Лий се качиха на борда, той съобщи на пътниците, че е време да погледнат за последен път загадъчните руини. Използвайки кожуха на един от двата вътрешнобордови двигателя като столче, той запали и двата мотора и не след дълго корабът вече спираше на кея в Колониа.

Лий отиде до тоалетната да се освежи, а Остин реши да се отбие до водолазния магазин, върна взетата под наем екипировка в добро състояние, но попита унилия собственик колко ще му струва потъналата лодка и моторът. Въпреки че цената беше прекомерно висока, Остин извади кредитна карта на НАМПД и му каза да изтегли колкото е нужно. Счетоводителите в НАМПД, които следяха финансите, бяха свикнали със странните покупки на Кърт. Въпреки това той помоли да му издадат касова бележка.

Докато собственикът на лодката попълваше квитанцията, попита Остин:

— Вашият приятел настигна ли ви?

— Какъв приятел? — попита Кърт.

— Един азиатец. Караше пикап. Не си каза името. Дойде няколко минути след като тръгнахте с лодката. Казах му, че ще разглеждате руините.

Остин умело прикри изненадата си. Той благодари на собственика и отиде до мъжката тоалетна, за да облече сухи дрехи. После хвърли бермудите в кошчето за боклук и извади мобилния си телефон от торбата. Кърт с радост откри, че все още работи. Забеляза, че семейство Траут и капитанът на „Конкорд“ са му звънели. Най-напред върна обаждането на Диксън.

— Обажда се Остин — каза той. — Видях, че сте се опитвали да ме откриете, капитан Диксън. Телефонът ми не беше в мен.

— Радвам се да те чуя, Кърт. Имам лоши новини. Джо изчезна. Взе един хеликоптер на НАМПД от кораба на агенцията и отлетя на север от тук, за да огледа един атол. Вече не го виждаме на радара.

— Изпратил ли е съобщение за помощ? — попита Остин.

— Нито думичка — отговори Диксън. — Каквото и да се е случило, явно е станало бързо.

— Кога можете да изпратите хеликоптер да ме вземе? — попита Кърт.

— Вече лети.

Остин затвори и беше решил да се обади на семейство Траут, но Лий се приближаваше и той прибра телефона, за да махне на едно такси.

Кърт не се притесняваше много за Дзавала. Чаровният млад американец от мексикански произход имаше изключителен талант за оцеляване, а и в момента Остин не можеше да направи нищо. Повече го тревожеше фактът, че Чанг е знаел, че е на острова. Някой го беше проследил до пристанището, а това означава, че всяка негова крачка е била наблюдавана още от момента, в който „Ситейшънът“ е кацнал на летището.

Остин не можеше да проумее. Само няколко доверени хора знаеха, че са в Понпей. Той се ядоса, че е подценил Триадата.

Таксито ги остави на летището и двамата отидоха на пистата, за да чакат хеликоптера. Остин започна да разказва на Лий за изчезването на Дзавала, но тя не можеше да скрие вълнението си.

— Знаеш ли какво открихме на онова място? — попита тя. — Било е болница, или клиника, в която отровата на медузата е била използвана, за да се лекуват хора! Това е имунологичното откритие на века. То доказва, че древните хора са знаели колко полезна е инокулацията и са я използвали, за да лекуват болести. Нямам търпение да кажа на доктор Хуанг за това. Той много ще се зарадва.

— Кой е доктор Хуанг? — попита Остин.

— Той е мой приятел и ментор — каза Лий. — Работи в Министерството на здравеопазването. Той ме покани да участвам в проекта „Медуза“.

— Кога за последно говори с него?

— Хуанг ме помоли да го информирам всеки ден за случващото се с мен. Всяка нощ се качвах на водната кула на Боунфиш Кий, защото само там имаше покритие.

— За всяка подробност ли? — попита Остин.

— Да — отговори Лий. — Обадих му се и когато спряхме в Лос Анджелис, за да му кажа, че отиваме към Понпей.

— Това обяснява как Чанг и приятелчетата му са разбрали, че сме тук.

— О, не, нали не мислиш…

Остин вдигна рамене.

— Нашата мисия е строго секретна — каза той. — Само няколко доверени хора знаеха къде ще бъдем. Но хората на Чанг са били по петите ни още от мига, в който кацнахме. Добре ли познаваш доктор Хуанг? — попита Кърт. — Възможно ли е да е информатор?

— Запознахме се в Харвард и той ми помогна да си намеря работа. — Тя си спомни как Хуанг не направи нищо, за да спре депортирането й и измамния начин, по който я включи в изследването на медузите. — Доктор Хуанг е блестящ, но страхлив мъж. Каквато и да е заплаха би го накарала да се огъне пред волята на някого.

— Или нещо като Триадата.

Настроението й се помрачи.

— Да — каза тя. — Но вината е моя, че му позволих да ме подлъже.

— Направила си услуга на човек, когото си смятала за стар приятел — каза Кърт. — Препоръчвам ти отсега нататък да държиш доктор Хуанг в неведение.

Далечният шум на витла над лагуната извести за пристигането на хеликоптера от „Конкорд“. „Сийхоукът“ кацна няколко минути по-късно. Остин и Лий се качиха и машината се издигна. Мина по-малко от час, въпреки че на Остин му се сториха като няколко дни, преди хеликоптерът да кацне на горната палуба на „Конкорд“.

Капитан Диксън помогна на Лий да слезе и каза:

— Добре дошли на „Конкорд“, доктор Лий. Вашето правителство се опитва да се свърже с вас.

— Забавихме се малко на Понпей — каза тя.

— Няма проблем — отвърна капитанът. — Казах на хората ви, че пътувате насам. Имаме зала за телеконферентна връзка, която можете да използвате. Моят офицер по комуникациите ще ви покаже къде се намира.

Диксън се дръпна настрана, за да използва своята радиостанция, а Лий се обърна към Остин.

— Ще трябва да ме извиниш, Кърт. Благодаря ти за интересния ден.

— Удоволствието беше изцяло мое — отвърна той. — Може по време на следващото ни пътешествие до Нан Мадол да прекараме повече време над водата.

— Това определено ще е нещо различно — каза тя с усмивка.

Офицерът по комуникациите пристигна няколко минути по-късно и отведе Лий до конферентната зала. Диксън поздрави Остин с добре дошъл на крайцера и каза, че ще му покаже на картата мястото, на което е изчезнал Дзавала. По пътя към мостика, капитанът спомена, че един самолет е направил няколко кръгчета над атола, но е нямало и следа от Джо и хеликоптера.

— Някакви останки или петно от гориво? — попита Остин.

— Нищо — отговори Диксън, — но ще продължим да търсим.

— Благодаря, капитане, но не можете да губите повече време в търсене на Джо. Лабораторията е основният ни приоритет. — Забелязвайки отчаяното изражение на капитана, той добави: — Не се притеснявайте за Джо. Той се появява там, където най-малко го очакват.

Остин огледа местоположението на атола, чудейки се какво ли е привлякло Дзавала върху това малко парче земя и после набра номера на семейство Траут. Отговори му Гамей.

— Кърт! Слава Богу, че се обади! Притеснихме се. Какво става?

— Засякохме се с един от лидерите на Триадата в Нан Мадол. Казва се Чанг. Триадата е имала информатор. Вече сме на „Конкорд“, но сега Джо липсва. Капитан Диксън каза, че е взел хеликоптер и е отишъл да провери някакъв атол.

— Ние му дадохме координатите — каза Гамей. — Намира се близо до остров Беда, мястото, на което капитан Добс е спрял със своя китоловен кораб преди сто и петдесет години.

— Открили сте бордовия дневник? — попита Остин.

— Не — каза тя. — Не само ти си разбрал, че ръцете на Триадата са дълги. Свързахме се с един антиквар, който каза, че знае къде се намира дневникът, но някой го уби и се опита да направи същото и с нас. Измъкнахме се на косъм.

— Радвам се да го чуя — каза Остин облекчено. — Но недоумявам.

Ако не сте открили дневника, как сте се добрали до информацията за атола?

Гамей разказа на Остин за Перлмутер, за Кейлъб Най, за посещението им в къщата на Добс и магазина на Бримър, както и за трупа в старата фабрика. Остин кипеше докато слушаше детайлите около убийството на Бримър и как са се опитали да устроят засада на семейство Траут. Дори и без доктор Хуанг, огромната престъпна организация изглежда имаше очи и уши навсякъде. Той помоли да му продиктуват координатите от диорамата на Най и каза, че веднага ще ги провери.

— Какво искаш да правим през това време? — попита Гамей.

— Обадете се на Сандекър и го информирайте за случилото се — отговори Остин. — Ще ви звънна, когато науча нещо повече.

Кърт приключи разговора с едно бързо „благодаря“, после седна пред един компютър и откри сателитна снимка, отговаряща на координатите на диорамата на Най. Навигацията през деветнайсети век не е била много точна и атолът, който Остин видя на екрана, не съвпадаше с позицията на картата.

Записът от радара на траекторията на Джо показваше, че той се е насочил право към атола. Остин приближи образа на малкото парче земя. На екрана се появи покрито с палми островче, обградено от коралов риф. Нищо необичайно, с изключение на една тъмна ивица, близо до единия край на лагуната. Кърт обмисли възможностите: стадо риби, корали, подводна растителност, сенки… Нищо не съвпадаше. Той огледа предишни снимки на острова: тогава ивицата е била по-голяма. Той продължи да връща назад, час по час.

Докато се ровеше в сателитните снимки, видя, че ивицата е изчезнала. Продължи да връща назад и изведнъж спря. На мястото на ивицата имаше обект с формата на пура. Кулата, издигаща се от обекта, издаваше, че е подводница. Той увеличи снимката и направи бързо търсене в интернет на подводниците клас „Акула“. Откри поредица от снимки, копира една, на която кулата беше в сравнително същата позиция и съпостави двете изображения. Подводниците бяха напълно еднакви.

Вълнението на Остин растеше и той продължи да връща назад във времето. Сега вече в лагуната нямаше подводница. Беше изчезнала и тъмната ивица. Но Кърт откри черна точка и след като я увеличи, разпозна силуета на хеликоптер. Започна с тази снимка и бързо прехвърли изображенията напред, като в тетрадка с поредни нарисувани страници: празна лагуна, хеликоптер, подводница, никакъв хеликоптер, черна ивица, намаляваща по дължина.

— Благодаря ти, Кейлъб Най! — каза Остин на глас, достатъчно силно, за да го чуе Диксън, който се наведе над рамото му и се взря в компютърния екран.

— Кой? — попита капитанът.

— Бил е китоловец от деветнайсети век и току-що ми помогна да открия Джо.

Остин прехвърли поредицата сателитни снимки.

— Проклятие! — възкликна капитанът. — Мисля, че си на прав път, Кърт!

— Трябва да се приближим, за да огледаме отблизо. Ще ми трябва помощта ви.

Диксън грабна микрофона, който беше свързан с интеркома на кораба.

— Веднага ще свикам корабните офицери — каза той.

Пет минути по-късно, Остин вече беше в каюткомпанията и показваше сателитните снимки на офицерите. Един артилерийски офицер предложи да обградят атола с всички кораби във флотилията, а после да атакуват.

Остин поклати глава.

— Изключено е да предприемем масирана морска атака — каза той. — Не разполагаме с достатъчно информация, за да извършим нападение. Едно погрешно движение и може да загубим екипа в лабораторията.

На офицера не му хареса как Кърт го отряза безцеремонно.

— Кой командва тук, капитане? — попита той. — Флотът на САЩ или НАМПД? Лабораторията е собственост на флота.

— Това е вярно — каза Диксън, — но получих заповед от Главното командване да оставя НАМПД да ръководи операцията.

— Тук не става дума за това кой разбира повече — каза офицерът. — Важно е кой е по-силен. Доколкото знам, НАМПД е изследователска агенция.

— Ние ще ги подкрепим, с каквото можем — каза Диксън, започваше да се изнервя.

Последното нещо, което Остин искаше, беше да слуша спорове за стратегията. Той се намеси, за да спаси честта на офицера.

— Той е прав за силата, капитане. Какво ще кажете да разположим няколко кораба в близост? Можете да дойдете да ме спасите, ако изпадна в затруднено положение.

— Разбира се — каза Диксън. — Можем да оставим няколко кораба наблизо, а другите да са в готовност да се включат, ако е необходимо.

— Доверявам се на вашата преценка и на тази на вашите офицери, капитане — каза Остин. — Основното ми притеснение е как да вляза в лагуната, без да бъда засечен. Някаква идея какво да очаквам там?

— Ще трябва да предположим, че атолът е защитен от система за наблюдение — каза Диксън. — Устройствата за нощно виждане и радарите ме притесняват, разбира се, но повече се тревожа за евентуални топлинни сензори.

— Как можем да заобиколим тези средства за защита? — попита Остин.

— Един нисколетящ хеликоптер може да успее да се слее с вълните върху екрана на радара каза Диксън. — Ако слезеш бързо, има шанс и да останеш незабелязан.

Остин не се нуждаеше от повече окуражаване.

— Значи се разбрахме — каза той. — Кога можем да тръгнем?

Капитанът погледна офицерите, давайки им последен шанс да се включат в обсъждането.

— Господа? — каза той.

След като не получи отговор, Диксън се пресегна към телефона, за да предаде заповедите си, а Остин вече тичаше към вратата.

Докато Кърт Остин обсъждаше стратегията за действие с Диксън и хората му, Сонг Лий беше в друга част на кораба. Тя седеше зад една маса и гледаше в черен екран.

— Просто говорете към камерата с нормален тон, сякаш разговаряте със стар приятел — каза офицерът по комуникациите. — Връзката ще започне след няколко секунди.

Лий закачи миниатюрния микрофон към яката си и оправи косата си, доколкото можа. Офицерът се обади, за да осведоми останалите участници в телеконферентната връзка, че всичко е готово и остави Лий сама в залата.

Екранът се замъгли за секунда и после се появиха шест души около дървена маса в стая с тъмни стени. Тя разпозна двама от тях, които бяха от Министерството на здравеопазването, но другите й бяха непознати. Един прошарен мъж със зеленикавокафява униформа на Народноосвободителната армия, попита Лий дали го вижда и чува.

След като му отговори утвърдително, той каза:

— Много добре, доктор Лий. Благодаря ви, че участвате в тази среща. Името ми е полковник Минг. Тъй като времето ни е ограничено, ще прескочим предисловието и ще преминем направо към въпроса. Този комитет е копие на една подобна група от Съединените щати, с която си сътрудничим. Бях помолен да бъда говорител, защото армията е на фронтовата линия в борбата да се удържи епидемията.

— Бях много ангажирана — каза Лий, — така че знам само, че районът, в който започна епидемията, е поставен под карантина.

— Точно така — каза Минг. — Армията успя да ограничи заразата за известно време, но тя е враг, с който не сме обучени да се справим. Вирусът печели.

— Каква е ситуацията в момента, полковник?

Минг очакваше този въпрос и в горния ляв ъгъл на екрана се появи карта на северните китайски провинции. Около едно селище бяха разположени голям брой червени точки, като само няколко се намираха извън неговия периметър.

— Това показва епидемията преди карантината — каза той. — Точките показват местата, на които има заразени хора.

Появи се нова графика. Точките бяха концентрирани в един район, но отделните случаи вече бяха достигнали близките градове.

— И това ли показва заразата преди карантината? — попита Лий.

— Не — отговори Минг. — Тя продължава да е в сила, но вирусът успя да се разпространи въпреки опитите ни да го ограничим. Ще си спестя коментара на следващите няколко графики.

Докато на екрана една по една се сменяха различни карти, червените точки започнаха да се появяват в по-голямата част от територията на Китай. Те се струпваха и после метастазираха като ракови клетки. Още по-притеснително беше, че вирусът наближаваше Пекин, Шанхай, Хонконг и огромния град Чунцин.

— Какъв период от време обхващат тези графики? — попита Лий, а гърлото й беше толкова сухо, че едвам успя да изрече въпроса си.

— Една седмица — отговори Минг, — до днес. Министерството на здравеопазването предполага, че скоростта, с която вирусът се разпространява, се увеличава. Първо ще удари Пекин и за по-малко от две седмици вече ще е достигнал другите градове. Вие разбирате по-добре от мен какво означава това.

— Да, така е, полковник — каза Лий. — Ако трябва да използвам военна терминология, това е като да запалиш взривател, свързан с много различни складове за амуниции. Въглените, изхвърлени при тези експлозии, ще запалят други взриватели по целия свят.

Минг стисна устни в лека усмивка.

— Разбирам, че сте работили върху планирането на действия при евентуален лош развой на събитията. Мисля, че този момент настъпи — каза той.

— Точно така, полковник Минг. Изготвих планове за разполагане на центрове за производство на ваксината в места, от които лесно ще може да бъде разпределена.

— Разкажете ми за ваксината, която се е разработвала в изчезналата лаборатория.

— Последно чух, че са на последен етап от синтезирането й от токсина.

— Това е много добра новина — каза Минг.

— Така е — каза Лий, — но проблемът не е само в изолирането на веществото, което може да унищожи вируса, но и в производството на милиони дози достатъчно бързо, за да се справим с него. Старият метод на създаване на ваксини в яйца е твърде бавен и тромав: нужни са милиони яйца и създаването може да отнеме седмици. Съществува и проблемът с мутирането на вируса. Може да се наложи да се прави различна ваксина за различните щамове на инфлуенцата. Технологиите, при които се използват животински или човешки клетки, позволяват да се произвеждат триста милиона дози годишно.

— Цялото население на планетата може да бъде унищожено за по-малко време — каза Минг.

— Това е вярно — съгласи се Лий, — ето защо в лабораторията се експериментираше с генно инженерство. Вместо да произвеждаме ваксината, ние създаваме молекулата, която я кара да работи.

— И какви бяха резултатите от това изследване?

— Не знам. Междувременно лабораторията беше преместена на ново място. Нямах разрешение да продължа с последната фаза.

— Доктор Кейн би ли разбрал процедурата?

— Да, но няма как да види резултатите от последните тестове, преди да се върне в лабораторията.

— Ще ви попитам направо, доктор Лий, дори и да открием лабораторията и да произведем ваксината, пак ли ще е твърде късно?

— Ще ви отговоря направо, да.

Полковник Минг се обърна към другите.

— Някакви въпроси? Не? Е, благодаря ви за отделеното време, доктор Лий. Ще ви държим в течение.

Екранът отново стана черен. Сонг Лий не искаше да остава в стаята насаме със своите мисли. Тя излетя на палубата и се огледа трескаво, за да потърси утеха в спокойното лице на Кърт Остин. Имаше нужда от котва, която да й попречи да се понесе по течението. Лий се качи на мостика и попита Диксън дали не е виждал Остин.

— Здравейте, доктор Лий — каза капитанът. — Кърт не искаше да прекъсва срещата ви. Каза да ви предам, че вечерята се отлага. Напусна кораба.

— Напуснал? Къде е?

Диксън я заведе да погледне картата и посочи с пръст една голяма площ от морската шир.

— Мисля, че в момента е някъде тук.