Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (39)

38.

Пол Траут спря взетия под наем джип до един празен паркинг на четириетажната фабрика, изоставена преди десетилетия, когато текстилният бизнес се оттеглил от Ню Бедфорд. На фона на нощното небе, силуетът на гранитната сграда можеше да мине за реликва от някоя древна цивилизация, ако не беше огромният надпис „Намалени мебели“. Слаба крушка над предната врата осветяваше малка дървена табела: „Антики Бримър, 4-и етаж“.

Фабриката беше потънала в мрак, с изключение на нощните лампи в изложбената зала и едно жълто сияние в прозореца на четвъртия етаж.

— Изглежда ли ти познато? — попита Гамей.

— Да — каза Пол. — Това е старата фабрика на Добс, мястото, което Рейчъл ни показа на картината.

Гамей посочи към последния етаж.

— Или Бримър е там горе — каза тя, — или духът на капитан Добс работи извънредно.

Пол извади мобилния телефон и набра номера на Бримър.

— Странно — каза той, — горе свети, но той не отговаря. Не се включва дори гласовата поща. И твоята антена ли долавя същите вълни в стил „нещо не е наред“?

Гамей сбърчи нос.

— По-скоро една ужасна миризма — каза тя и добави: — Бримър ни казва, че дневникът е изгубен, а после ни се обажда да ни съобщи, че знае къде е. След това ни кани да се срещнем в тази гигантска къща на духовете, вместо в неговия магазин или на някое обществено място. Защо е цялата тази тайнственост?

— В ума ми започва да се появява картина на капан за мишки — рече замислено Пол. — Но вместо кашкавал, примамката е стара книга. А ние сме мишките.

— Може би тази страшна стара сграда ни прави параноици — каза Гамей. — Бримър не е агресивен човек. Какво предлагаш?

— Не знам дали информацията в дневника на Добс ще помогне на Кърт и Джо да открият изчезналата лаборатория — започна Пол, — но щом става дума за човешки животи, мисля да действаме.

— Съгласен съм, че ползата оправдава риска. Но хайде да го намалим и да огледаме наоколо.

Пол паркира джипа на едно по-тъмно място и двамата внимателно се приближиха към входа.

— Отключено е — каза Пол. — В това няма нищо подозрително. Бримър ни очаква.

— Но не си вдига телефона — напомни Гамей. — Ако не е бил в кабинета си, нямаше да остави вратата отключена. А това е подозрително.

Двамата заобиколиха сто и петдесетметровата сграда и стигнаха до още една врата. Тази беше заключена. Като завиха зад ъгъла, съпрузите се натъкнаха на желязна аварийна стълба, която стигаше до най-горния етаж. Заизкачваха се по нея, проверявайки вратата на всяка една от площадките, но всички бяха заключени.

Пол промуши ключа от колата си в касата на последния етаж. Дървото беше меко и прогнило. Той направи крачка назад и натисна вратата с рамо. След като усети, че поддава, той удари още няколко пъти, докато вратата се откачи от касата. Гамей извади малко халогенно фенерче от чантата си и двамата влязоха вътре.

Звукът от стъпките им ехтеше, докато вървяха по прашния под. Обширното пространство, в което са работили стотици станове, беше по-тихо от гробница. Двамата се насочиха към задната част на помещението, където под процепа на една врата се виждаше светлина и стигнаха до преграда от гипсокартон. До нея бяха наредени кашони, върху които беше написано „БРИМЪР“.

Пол взе една летва от купчина строителни отпадъци, вдигна я като бейзболна бухалка и прошепна на Гамей да почука на вратата. Тя го направи, лекичко. След като не чу отговор, се отдръпна настрана и Пол повтори разбиването от преди малко. Вратата се отвори от първото бутване.

Подът беше обсипан с книги и документи, съборени от лавиците. Листове хартия висяха закачени на въжета, опънати из стаята. Светлината, която се виждаше през прозореца, идваше от настолната лампа върху бюро с компютър и малка дъска за чертане. Върху тях лежеше Бримър. Дилърът на антики беше паднал по очи, а едната му ръка беше протегната към мобилен телефон на няколко сантиметра от върха на пръстите му. В гърба му се виждаше една-единствена дупка от куршум и червено петно.

Пол допря пръсти до артерията на врата му.

— Сега вече знаем защо не е вдигнал телефона — каза той.

Гамей се наведе над дъската за чертане, на която имаше наполовина завършен документ, написан с богато украсен шрифт. До нея лежаха няколко старинни калиграфски писалки и мастилница. Тя прочете на глас написаната на ръка бележка върху лист хартия до отворена книга:

— „Наричайте ме Ишмаел…“

— Първото изречение от „Моби Дик“? — попита Пол.

Гамей кимна.

— Изглежда, че нашият господин Бримър е подправял страници от ръкописа на Мелвил — каза тя.

— Възможно ли е да са го убили заради това? — попита Пол.

— Най-вероятно някой не е искал да използва телефона.

Пол пъхна парче хартия под мобилния на Бримър и го обърна, за да се види екрана.

— Набирал е полицията — каза той. — Стигнал е до „91…“

— Мисля, че Бримър е бил принуден да дойде тук — каза Гамей. — Той никога не би пуснал някого в работилницата си за фалшификати. И съдейки по бъркотията на пода, бих казала, че са търсили нещо.

— Дневникът от 1848 г.?

— Както би казал Холмс: „Когато елиминираш невъзможното, каквото и да остане, колкото и невероятно да е, трябва да е истината“.

— Тялото му е още топло, госпожо Холмс. Това какво ви говори?

— Че е най-добре да бъдем нащрек — каза тя. — А и убийците са знаели, че идваме да се срещнем с Бримър.

— Това не е ли пресилено? — попита Пол.

Гамей посочи трупа.

— Кажи го на господин Бримър.

— Добре — каза Пол с лека усмивка. — Убеди ме.

Пол долепи пръст до устните си и отвори вратата срещу тази, през която влязоха. Озова се на една площадка, наведе се през перилото и погледна надолу по стълбите. Видя слаб оранжев проблясък и надуши цигарен дим. Траут се върна заднешком в кабинета, затвори тихичко вратата и заключи.

Пол вдигна мобилния на Бримър и натисна втората единица, за да довърши номера. Когато полицейският диспечер отговори, той каза, че се казва Бримър, остави адреса и обясни, че някой се навърта в сградата и че подозира, че са въоръжени и опасни.

Пол затвори и постави телефона в безжизнените пръсти на Бримър.

Двамата с Гамей се измъкнаха от кабинета на Бримър и бързо прекосиха просторната тъкачница. Пол остави летвата до стената и излязох навън, но след първата крачка замръзнаха на място.

Старата разнебитена стълба трепереше и се чуваха звуци от приближаващи се по железните стъпала стъпки. Съпрузите се скриха обратно вътре и Пол взе летвата, която остави преди малко. Долепиха се до стената от двете страни на вратата. Пол стисна още по-здраво дървото.

Отвън се чуха тихи мъжки гласове, а после възклицание. Мъжете бяха открили разбитата врата. Гласовете замлъкнаха.

Вратата се отвори бавно. Една фигура влезе в помещението, последвана от втора. Първият мъж светна със запалка. Пол изчисли, че има една секунда да реагира и стовари летвата върху главата на втория. Мъжът дочу звука от удара и се обърна. В другата си ръка държеше револвер. Пол го удари в корема с единия край на летвата и след като човекът се присви, продължи с удар в главата.

Съпрузите се втурнаха към вратата, спряха за секунда, за да се уверят, че никой друг не се качва по аварийната стълба, затичаха надолу и скочиха в джипа. Докато се отдалечаваха от фабриката, се разминаха с две полицейски коли, които караха с бясна скорост към сградата.

Светлините им бяха включени, но не и сирените.

Гамей си пое дъх и каза:

— Къде си се научил да размахваш бухалка като Тед Уилямс?

— В лятната лига по софтбол „Уудс Хол“. Играх първа база за отбора на океанографите. Само за удоволствие. Дори не следях резултата.

— Този път ще ти пиша две точки, заради техничен двоен удар — каза Гамей.

— Благодаря! Предполагам, че стигнахме до задънена улица с дневника на Добс — каза Пол.

Гамей стисна устни замислено.

— Капитан Добс не е единственият, който е написал своите спомени — каза тя.

— Кейлъб Най? — попита Пол. — Но всички негови записки са изгорели.

— Рейчъл Добс спомена диорамата. Това не е ли един вид писмен документ?

Пол изведнъж се изпълни с енергия и каза:

— Струва си да опитаме.

Той натисна педала на газта и подкара джипа към имението на Добс.

Рейчъл Добс изпращаше екипа, който беше почистил след джаз концерта и се канеше да заключи сградата. Тя изглеждаше по-спокойна, отколкото им се стори преди няколко часа.

— Опасявам се, че пропуснахте концерта — каза тя. — Предполагам сте открили магазина на господин Бримър.

— Да, благодарим ви — каза Гамей. — Той не можа да ни помогне, но с Пол си спомнихме за диорамата, която споменахте. Дали е удобно да ни я покажете?

— Ако дойдете утре, с радост ще го направя — отвърна Рейчъл.

— Тогава вече ще сме се върнали във Вашингтон — каза Гамей. — Ако има някаква възможност…

— Е, все пак, вашето щедро дарение ви направи членове на „Общество Добс“ — каза Рейчъл. — Да слезем долу.

Мазето на къщата на Добс беше просторно и влажно. Тримата се провираха на зигзаг покрай различните антики и спряха пред висок до тавана шкаф, за който Рейчъл обясни, че е херметизиран сейф с контрол на температурата.

Тя отвори двойните му врати. Вътре се виждаха метални лавици, върху които бяха поставени пластмасови кутии, всяка от които беше надписана. Един предмет с цилиндрична форма, дълъг около метър и осемдесет, и опакован в найлон, заемаше най-ниския рафт.

— Това е диорамата на Най — обясни Рейчъл. — Опасявам се, че е доста тежка, затова никой досега не я е измъквал, за да я разгледа.

Пол клекна и повдигна единия край на цилиндъра.

— Не е невъзможно — каза той.

През годините в колежа, Пол беше помагал на риболовната лодка на баща си, а след това прекарваше часове във фитнеса, поддържайки се във форма. Гамей беше още по-пристрастена към тренировките и въпреки, че нейната дългокрака фигура можеше да е слязла от страниците на списание „Вог“, беше по-силна от който и да е мъж. Помагайки си, съпрузите с лекота вдигнаха рулото и го понесоха нагоре по стълбите.

По предложение на Рейчъл, те оставиха цилиндъра в палатката, където имаше достатъчно място да го разопаковат. Съпрузите махнаха найлона и развързаха връзките около диорамата. Тя беше плътно навита.

Бавно и внимателно, двамата развиха диорамата.

Показа се първата рисунка. Беше картина с маслени бои, висока около метър и половина и широка близо два, изобразяваща китоловен кораб, завързан за кей. Под картината имаше надпис: „Краят на пътуването“

— Навярно гледаме последната част от диорамата — предположи Рейчъл. — Тук се вижда кораб, който разтоварва улова си в Ню Бедфорд. Виждате ли как търкалят буретата по рампата към пристана?

Цветовете на морето и небето светлееха, но останалите нюанси бяха направо крещящи, в стила на цирковите плакати. Замахванията с четката бяха смели, сякаш художникът е бързал да нанесе боята. Перспективата беше сгрешена, очевидно видяна през очите на неопитен рисувач.

— Имате ли представа кой я е нарисувал? — попита Гамей. — Техниката е груба, но художникът е имал добър усет за детайлите. Вижда се дори името на кораба върху корпуса му: „Принцес“.

— Много сте наблюдателна — каза Рейчъл Добс. — Сет Франклин е бил самоук и е продавал картини на кораби на техните собственици и капитани. Преди да започне да рисува, той е бил корабен дърводелец. Най-вероятно Най е стоял пред диорамата, докато са я развивали от рисунка на рисунка и е допълвал подробностите със собствения си разказ. Осветлението навярно е било драматично, а вероятно е имало и звукови ефекти. Както знаете, някой зад диорамата е трябвало да извика: „Показа се!“

На следващата картина се виждаше как „Принцес“ заобикаля парче земя, което надписът отдолу определяше като „Носът на Африка“. На една друга рисунка, корабът стоеше закотвен на фона на зелен вулканичен остров. Тъмни фигури, навярно туземци, стояха на палубата, окъпана в синьо сияние. Надписът отдолу гласеше: „Остров Беда — последната Тихоокеанска спирка“

На следващата картина се виждаше още един вулканичен остров, очевидно много по-голям, с около дванадесет кораба, закотвени в пристанището. Надписът отдолу обясняваше, че това е Понпей.

Пол продължи да развива диорамата. Следващите картини изобразяваха в обратен ред разфасоването на един кашалот и варенето на маста му, за да се добие масло. Особено интересен беше мъж се бели коси, лежащ на палубата над надписа: „Съвременният Йона“

— Това е Призракът — каза Рейчъл. — Изумително! Явно така е изглеждал Кейлъб Най, след като е бил изваден от стомаха на кита.

Твърдото платно на диорамата беше трудно за държане, но докато Пол развиваше, Гамей го прибираше и така китоловната сага продължи да се развива в обратен ред.

Картината пред тях показваше класическа сцена на китоловна лодка, нападаща кашалот, в бурни води. От устата на кита се подаваха два крака. Надписът отдолу гласеше: „Кейлъб Най — погълнат от кит“

Рейчъл Добс трудно скриваше вълнението си. Тя започна да говори за благотворително събитие, на което да събере пари за реставрацията на диорамата и намирането на място, на което да я изложи. Пол и Гамей Траут намираха платното за много интересно, но безполезно. Въпреки това продължиха да развиват, докато не стигнаха до последната картина, почти огледален образ на кораба от първата сцена. В тази картина, на кея имаше множество хора и моряците разгъваха платната. Надписът отдолу гласеше: „Отплаване“

Пол се изправи, за да се разтъпче, но острото око на Гамей забеляза, че има още няколко метра от платното. Тя го помоли да продължи да разгъва, очаквайки да види някакво заглавие. Вместо това, пред тях се разкри карта на Южния Тих океан. По цялата й повърхност бяха нарисувани криволичещи линии и навсякъде се виждаха опашки на китове. До всяка опашка беше изписана географска широчина и дължина.

— Това е карта на пътуването на кораба „Принцес“ през 1848 г. — каза Рейчъл. — Тези координати посочват местата, на които са били хванати китовете. Капитаните често са рисували в дневниците си, за да отбелязват добрите зони за улов. Картата е давала на публиката представа колко продължително е било това пътуване и къде са се случили въпросните приключения.

Гамей застана на четири крака и проследи с показалец линията от Понпей, до една точка, наречена „Остров Беда“. Координатите на острова бяха отбелязани отстрани.

Съпрузите ги записаха, навиха диорамата и я занесоха в кухнята. Въпреки протеста на Рейчъл, те й дадоха значителна сума, с която да започне да търси място, на което да изложи платното.

Докато жената отиде да заключи музея, двамата излязоха в градината.

— Какво ще кажеш? — попита Гамей.

— Не знам дали това ще ни помогне да открием лабораторията — каза Пол, — но мисля, че всичко е свързано: миналото и настоящето, синята медуза, както и невероятното излекуване на мъжете от екипажа на „Принцес“.

— Не забравяй, че за някого дневникът е толкова важен, че е готов да убие Бримър — каза Гамей. — Трябва да съобщим на Кърт и Джо какво сме открили.

Пол вече държеше в ръка мобилния си телефон и избираше номер от списъка с контактите.