Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (48)

47.

Уен Ло излезе от любимия си нощен клуб с две прекрасни проститутки, които го бяха хванали под ръка. Той ходеше неуверено, но тризнакът от Триадата не беше чак толкова пиян, че да не види, че нещо не е както трябва. Охраната му я нямаше. Двата джипа, които придружаваха бронирания му „Мерцедес“ навсякъде, бяха изчезнали. Колата му също не се виждаше, а на мястото й до бордюра беше паркиран черен седан „Роеуе“^[1].

На тротоара до колата стоеше едър мъж с каменно изражение, облечен в тъмносин костюм. Той отвори задната врата на машината и прикани Уен Ло да влезе вътре.

Уен Ло погледна нагоре и после надолу по улицата, сякаш в опит да накара своите телохранители и колата да се появят чрез силата на мисълта му. И в двете посоки не се виждаха нито пешеходци, нито коли. Очевидно улицата е била заградена.

Уен Ло освободи проститутките да си вървят с побутване и груба дума и после се качи в колата. Едрият мъж затвори вратата и седна отпред до шофьора. Докато колата се отделяше от бордюра, слаб мъж във военна униформа, който седеше на задната седалка, каза:

— Добър вечер, Уен Ло. Прощавай, че ти провалихме вечерта.

— Добър вечер, полковник Минг. Няма нужда да се извинявате. Винаги се радвам да ви видя, приятелю.

В този случай беше по-скоро облекчение, отколкото радост. Полковник Минг беше връзката между армията и Триадата, а двете организации печелеха добре от стотиците бордеи, които държаха заедно в цялата страна.

— Чувството е взаимно, разбира се — каза полковникът, мъж със спокоен глас, чието изражение на патриций отиваше по-скоро на някой дипломат, отколкото на военен.

Уен Ло винаги внимаваше какво говори пред Минг. Той не забравяше факта, че другарите му го бяха кръстили „Полковник Кобра“.

— Трябва да призная, че се притесних, когато видях, че хората ми не са по местата си и колата ми я няма — каза Уен Ло.

— Не се безпокой, те са на сигурно място — успокои го Минг. — Реших, че е по-добре да не се разсейваш, докато обсъдим сериозния проблем, който изникна.

— Разбира се — каза Уен Ло. — Какъв проблем? Да не си търсите по-луксозен апартамент… или кола? А може би искате да отстраните някого?

— Въпросът не е личен — каза Минг. — Става дума за бизнес. Проблемът е във фармацевтичния отдел на „Пирамид“.

— Това ме озадачава, полковник. Заразените лекарства бяха унищожени. Отровното бебешко сухо мляко уби само неколкостотин деца.

— Вероятно това ще обясни проблема по-добре от мен — каза Минг.

Полковникът протегна ръка към един дивиди-плейър, вграден в седалката на шофьора и натисна копчето за включване.

Лицето на Уен Ло се появи на екрана. Той видя запис на обиколката на тайната лаборатория с доктор Ву, чиито глас обясняваше какво се прави в лабораторията, както и близки кадри на пациентите и техните обезобразени от болестта лица.

— Откъде имате това? — попита Уен Ло, след като записът свърши.

— Това не е важно — отговори Минг. — Но се питам що за дейност развива вашата организация в тази сграда.

Полковникът не беше искрен. Кадрите бяха повече от красноречиви.

Уен Ло погледна мъжете на предните седалки. Говорейки заговорнически тихо, той прошепна:

— Ще ви се доверя, полковник. Тайната, която ще ви разкрия, е пазена от мен и някои от най-влиятелните хора в държавата. В лабораторията се разработваше революционна ваксина, която не само може да спре нова епидемия от ТОРС, но и да излекува десетки други заболявания, предизвикани от вируси.

Полковник Минг плесна леко с длани.

— Това е чудесна новина, Уен Ло! Поздравления!

— Благодаря, полковник. Пътят, който изминахме, беше много дълъг и труден, но успехът на Китай ще влезе в историята на медицината. Това е благодат за човечеството. И за армията също. Вие и вашите другари ще извлечете големи ползи от нашите открития.

— Прекрасно! — Полковникът млъкна за секунда и после каза: — Аз не съм лекар, но след като спомена човечеството, се чудя дали е редно да се използват човешки същества като опитни мишки.

— Извинете ме, сър, но те биха се разстроили, ако можеха да чуят как говорите за тях. Всички са доброволци от гетата. Животът им и без това беше мизерен.

Полковникът кимна.

— Да, разбирам логиката ти, Уен Ло. Твоята лаборатория само е скъсявала мъката им. Възхищавам се на твоята хуманност и гениалност.

— Аз не правя нищо за собствена облага, полковник Минг. Винаги мисля за доброто на своята родина.

— И тя би искала да те награди за усиления труд и саможертвата — каза Минг. — Но това видео събужда някои притеснения. То лесно може да бъде копирано и излъчено. Опасявам се, че ще се появи на места, в които хората няма да бъдат толкова осветлени като теб и мен. Виждаш ли възможността за размирици?

Уен Ло знаеше добре, че правителството се бои от бунтове. С помощта на сплашвания и убийства, той и неговите разбойници често посичаха всеки опит да се надигне глас, в моментите, в които правителството решеше, че иска да се подходи радикално.

— Да, разбира се — каза Уен Ло, — но правителството контролира медиите и интернет. Можем да обявим, че видеото е фалшифицирано. Организацията ми може да се справи с тези, които решат да направят проблем от ситуацията.

— Вярно е — каза Минг, — но ние не можем да контролираме чуждите медии, а и правителството не желае да бъде свързвано, дори и косвено, с това, което се вижда на записа. Тъй като ти си официалното лице на „Пирамид“, решихме, че ще е най-добре да изчезнеш.

— Да изчезна? — изграчи Уен Ло.

Минг го потупа по коляното.

— Не се притеснявай — каза той, — ние сме стари приятели, а също и колеги. Уредихме тихичко да напуснеш Китай. Правителството е готово да работи с „Пирамид“, докато ти отсъстваш от страната.

— Предполагам, че няма да има проблем — каза Уен Ло с неохота.

— Ще трябва да ни кажеш къде и как можем да се свържем с човек номер едно във вашата компания — каза Минг.

— Невъзможно! Ние никога не се срещаме очи в очи. Комуникираме по електронен път чрез холограми.

По лицето на полковника се изписа тъга.

— Много жалко! — каза той. — Опасявам се, че бремето ще падне изцяло на твоите плещи. Ще бъдеш изправен пред съда и мисля, че присъдата ще бъде предопределена. Ще те използват за назидание.

Уен Ло знаеше много добре какви са последствията от това да те използват за назидание. Познаваше няколко човека, които бяха осъдени и екзекутирани за порочни бизнес практики.

— Добре — каза Уен Ло с тежка въздишка. — Ние използваме обикновен телефонен номер, за да уговорим холографските си срещи.

Полковникът бръкна в джоба си, извади химикалка и малък тефтер, и ги подаде на Уен Ло. След няколко секунди колебание, той записа телефонния номер и върна тефтера и химикалката.

— Благодаря ти — каза Минг, поглеждайки номера, за да се увери, че е истински. Той прибра химикалката и тефтера обратно в джоба си. — Сега можем да помислим за твоето бъдеще. Как ти се струва Лондон като начало? Ако се наложи, можем да те преместим в Париж или Ню Йорк. А когато стане безопасно, ще те върнем у дома.

Настроението на Уен Ло се оправи.

— Лондон звучи добре. Имам голяма къща в Сохо.

— Твърде е очебийно. Правителството ще ти осигури нещо не толкова показно. Все още ли играеш тенис?

— Всеки ден. Това е моята страст.

— Прекрасно! Ще имаш безкрайно много време да работиш върху бекхенда си.

Минг си запали цигара, дръпна от нея и почука по стъклото, което ги разделяше от шофьора. Колата отби до един бордюр и полковникът каза на Уен Ло:

— Ще се видим в Париж.

Едрият мъж слезе от колата, отвори задната врата и придружи Минг до втори седан, който беше спрял зад първия. Докато полковникът се качваше във втората кола, каза на мъжа:

— Погрижи се да стане чисто.

Докато автомобилът на Минг се отделяше от бордюра, той набра един телефонен номер. След няколко позвънявания, отговори мъжки глас.

— Господин Остин? — каза Минг.

— Да — отвърна Кърт.

— Имам информация за вас.

Докато полковникът говореше по телефона в колата си, едрият мъж се приближи до първата кола и седна до шофьора. Той почука по стъклото зад себе си и го отвори.

Уен Ло погледна право в лицето му. Това осигури на мъжа чудесна видимост, докато застрелваше Уен Ло в дясното око с пистолет двайсет и втори калибър.

Стрелецът вдигна стъклото и заповяда нещо на шофьора. Те закараха още топлото тяло на Уен Ло в едно погребално бюро, където вече чакаха да го балсамират. Стъклено око замени това, което куршумът беше раздробил. Балсамираният труп беше предаден на полицията. Надписът върху картончето, закачено на палеца му, гласеше, че е загинал, докато е излежавал присъда в китайски затвор.

Полицаите отбелязаха смъртта в документи, които бързо бяха унищожени. Тялото беше изпратено в един склад, където получателят се оплака от качеството на стоката. Трупът беше изкормен, потопен в ацетон, за да се отстранят всички следи от влага и после потопен във вана с полимери. Мускулите и костите бяха покрити с боя, а тялото огънато в изправена позиция, ръцете извити и сякаш готови да ударят тенис топка.

Щом преобразеният труп пристигна в Лондон, за да се присъедини към останалите тела в една изложба, която щеше да бъде представена в Париж и Ню Йорк, в ръцете му беше поставена тенис ракета.

С течение на времето, одраното тяло на Уен Ло щеше да бъде изобразявано върху тениски, ключодържатели, магнити за хладилник и дори корицата на каталога, продаван в пътуващата изложба.

И както полковник Минг беше обещал, Уен Ло щеше да има безкрайно много време да работи върху своя бекхенд.