Метаданни
Данни
- Серия
- Архивите на НАМПД: Приключенията на Кърт Остин (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Medusa, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Владовски, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Клайв Къслър, Пол Кемпрекос. Медуза
Американска. Първо издание
ИК „Pro book“, София, 2013
Редактор: Албена Раленкова
Коректор: Марко Кънчев
ISBN: 978-954-2928-44-7
История
- — Добавяне
30.
В три часа сутринта син джип спря пред хангар на Националното летище „Рейгън“ и паркира до изящен реактивен самолет „Чесна Ситейшън Х“, с черен надпис „НАМПД“ върху синия корпус. Остин и Кейси слязоха от джипа и лейтенантът му подаде един голям найлонов плик.
— Този пакет съдържа всички детайли за мисията, за която говорихме дотук — каза Кейси. — Успех, Кърт! И си отваряй очите на четири за акули.
— Благодаря, лейтенант — отвърна Остин, докато си стискаха ръцете, — но предпочитам човекоядците с гръбна перка пред политиците с остри зъби и правителствените бюрократи.
Кейси му се усмихна разбиращо.
— Ще държа средството против акули под ръка, Кърт.
— Мисля, че във Вашингтон ще е по-подходящо едно по-различно средство, но все пак успех.
Остин извади багажа си от джипа и го подаде на мъжа, който товареше самолета. Тръгна към стълбичката за качване и замръзна. Зад гърба му чифт фарове блеснаха в корпуса на самолета и се разнесе оглушителна салса. Червеният корвет на Дзавала летеше по пистата със свален гюрук.
Колата наби рязко спирачки до хангара и Дзавала им махна отвътре. Остин поклати глава. Сякаш за да балансира мекия си маниер на говорене, приятелят му никога просто не пристигаше на дадено място, а се появяваше с гръм и трясък. Остин му махна, качи се в луксозната кабина на самолета и сложи плика на Кейси на масата за кафе. След това отиде в пилотската кабина, за да поговори с пилота. В това време Дзавала вдигна гюрука на кабриолета, взе си раницата и се качи на борда. Тъкмо се бе настанил удобно, когато Остин се подаде от пилотската кабина.
— Движим се по график — информира го той.
Седалките в самолета и мекият диван бяха покрити с бежова кожа и можеха да се превръщат в легла. Дзавала се опъна в едно луксозно кресло, прозя се и попита:
— Някаква идея къде отиваме?
Остин се просна на дивана и взе плика от масата. После го вдигна, за да може Дзавала да прочете надписа „Строго секретно“ върху него.
— Ето ги заповедите — обяви той.
Кърт счупи печата и извади отвътре дебел куп листове. Взе първата страница, която беше пълна с чертежи и я подаде на Дзавала. Той ги погледна и прочете написаното с дебели черни букви:
„ПОДВОДЕН ХАБИТАТ И ОБСЕРВАТОРИЯ НА АМЕРИКАНСКИЯ ФЛОТ“
Дзавала вдигна очи от чертежите.
— Това е планът на „Селенията на Дейви Джоунс“ — каза той, а тъмните му очи блестяха от вълнение.
Остин кимна.
Много внимателно, Дзавала разгърна чертежите върху масата. Той разгледа съсредоточено всеки детайл от сферите и свързващите ги коридори, така както някои мъже попиват снимка на разсъблечена жена. Като гениален конструктор на десетки подводни апарати за НАМПД, той обърна особено внимание на плановете на транспортната совалка и подводниците за събиране на проби от дъното. След няколко минути вече имаше изградено мнение, от гледна точна на морски инженер, който много пъти се е сблъсквал с предизвикателствата на теченията, дълбочината, налягането и солената вода.
— Гениално! — каза Дзавала с нескрито възхищение. Той повдигна вежди. — Трудно е да повярвам, че нещо толкова голямо може да изчезне.
— Конструкцията на лабораторията е направила отвличането възможно — отвърна Остин. — Както виждаш, тя е проектирана като мобилна подводна обсерватория. Лейтенант Кейси каза, че инженерите на флота са построили отделните части на сушата, пренесли ги навътре в морето чрез специално проектирани шлепове, после сглобили детайлите и ги спуснали на дъното. Внедрили са специална плавателна система, а сферите и коридорите са подсилени, за да може лабораторията да се премества, без да се разпадне. Комплексът разполага и със стабилизираща система, за да остава в хоризонтално положение по време на преместването.
Дзавала извади химикалка от джоба на ризата си и я постави върху чертежа.
— Представи си, че това е подводница или голям подводен апарат — каза той. — Закачат лабораторията, задействат системата до неутрална плаваемост и я отнасят.
— Великите умове мислят еднакво — каза Остин. — Руското правителство се опитва да продаде своята флотилия „Тайфун“-и, които да бъдат използвани за транспортиране на големи товари в Арктика. Може да са си намерили купувач.
— Това решава само част от загадката — каза Дзавала. — Щом това е толкова голяма тайна, как похитителите на „Селенията на Дейви Джоунс“ са разбрали къде се е намирала лабораторията?
— Охраната на лабораторията е била поверена на частен подизпълнител — обясни Остин. — Това може да е било слабото звено. Флотът е разговарял с началниците на поддържащия кораб. Лейтенант Кейси каза, че екипът бил помолен от охранителната компания да изпрати свой представител в лабораторията малко преди нападението. Казаха, че бил приятен мъж с южняшки акцент. Пелпс, разбира се.
— Той призна, че е отвлякъл лабораторията — продължи Остин. — Но това, което ни спести, беше, че представителят на компанията, който е дал разрешение за неговото посещение, е бил убит в автомобилна катастрофа. Предполагам, че е бил принуден да снабди Пелпс с карта за достъп и после е бил отстранен.
— Много удобно съвпадение — каза Дзавала. — Какво е било последното местонахождение на лабораторията?
Остин извади карта от плика и я разгъна на масичката. Зона от Тихия океан, близо до микронезийския остров Понпей, беше очертана с черен молив.
Дзавала се облегна назад и скръсти ръце зад тила си.
— Чудно, това много ни помага — отбеляза той с кисела физиономия. — Ще минат месеци, преди да открием лабораторията.
— Сандекър предупреди, че трябва да приключим за по-малко от седемдесет и два часа — напомни Остин.
— Учудвам се, че старият морски вълк не е поискал междувременно да решим проблема със световния глад и енергийната криза.
— Не му вкарвай идеи в главата — засмя се Остин. — В почивката ни за кафе ще ни накара да почистим океаните.
Звукът от приближаващи реактивни двигатели наруши сутрешната тишина. Остин се изправи и отиде до вратата. Самолет на НАМПД се движеше бавно по пистата към хангара. Двигателите заглъхнаха и на стълбичката се появиха три фигури. Остин разпозна високата дългуреста фигура на Пол Траут и червената коса на Гамей, но не беше виждал азиатката, която вървеше до семейство Траут.
Остин посрещна двамата съпрузи и предупреди Пол да наведе глава, когато влиза в кабината. Той поздрави азиатката с дружелюбна усмивка.
— Вие трябва да сте доктор Сонг Лий — каза Кърт. — Аз съм Кърт Остин. Това е Джо Дзавала. Със семейство Траут сме колеги в НАМПД. Благодаря ви, че дойдохте във Вашингтон.
— А аз ви благодаря, че изпратихте Пол и Гамей в Боунфиш Кий, господин Остин — отвърна Лий. — Ако не бяха пристигнали навреме, сега щях да съм мъртва.
Очите на Кърт потънаха в естествената красота на Сонг.
— Щеше да е голяма загуба, доктор Лий — каза той. — Моля, седнете! Нямаме много време. Сигурно имате доста въпроси.
Сонг Лий се настани на дивана и огледа вътрешността на самолета с възхита. С впечатляващите си физически умения, ненатрапчива компетентност и умение да се присмиват в лицето на опасността, семейство Траут изглеждаха по-големи от живота. Но този среброкос мъж, с широките си рамене и сякаш изваяна от бронз фигура, беше още по-интригуващ. Изтънчените обноски на Остин не можеха да скрият смелостта и авантюризма му. А мургавият Дзавала имаше надъханото излъчване на принц на пиратите.
— Семейство Траут ми разказаха за нападението над батисферата — каза Лий. — Знаете ли къде се намира доктор Кейн?
— В безопасност, под закрилата на правителството. Снощи говорих с него и той ми разказа за работата на Боунфиш Кий и подводната лаборатория, която наричат „Селенията на Дейви Джоунс“.
Лий зяпна.
— Знаех, че има тайна лаборатория, разбира се — каза тя, — но не предполагах, че е под водата!
— Намира се в Тихия океан, в микронезийски води, на деветдесет метра под повърхността.
По деликатното лице на Лий се изписа изумление.
— Очаквах доктор Кейн да бъде оригинален — каза тя, — но не съм и подозирала, че ще е чак толкова оригинален.
Остин продължи.
— Работата на лабораторията и нейното местонахождение се пазеха в строга тайна, но въпреки това незнайно как е била отвлечена заедно с екипа и мисля, че изчезването й, нападението над батисферата и опитът да ви похитят, са свързани. Доктор Кейн ми разказа за проекта „Медуза“. Какво точно правехте в лабораторията във Флорида?
— Аз съм вирусолог, специализирала съм епидемиология — каза Лий. — На Боунфиш Кий работех върху прогнозиране на възможното разпространение на епидемията и как най-добре да разпределим ресурсите и лабораториите за производство на ваксината.
— Това ви прави много важна част от проекта.
— Да, предполагам. Ваксината би била безполезна без стратегия как да се доставя. Все едно генерал да изпраща войниците си в битка, без да има план.
— Какво би станало с проекта, ако ви бяха отвлекли?
— Щеше да продължи — вдигна тя рамене. — Планът е почти изцяло готов. Чакаме само да бъде синтезирана ваксината. Но след изчезването на лабораторията, шансът това да се случи, е нищожен.
— Не губете надежда, доктор Лий. Много хора са се заели с откриването й. Джо и аз сме тръгнали към Микронезия, за да помогнем в търсенето.
Лий се загледа в картата, която лежеше на масата.
— Ще ходите до Понпей? — попита тя.
— Така изглежда — каза Остин. — Били ли сте там?
— Не, но островът е бил епицентър на смъртоносна епидемия, покосила китоловната флотилия в средата на деветнайсети век. Това е значимо събитие.
— Защо, доктор Лий?
— В Медицинския факултет в Харвард под ръководството на професор Кодман писах доклад, който се основаваше на статия, която бях чела в едно старо списание за медицина. Лекарят, който беше написал статията, беше събрал информация за група китоловци от Ню Бедфорд, които не са боледували през по-голямата част от своя изключително продължителен живот.
Остин се опита да погледне часовника си без никой да забележи. Той не се интересуваше от странни медицински феномени. Звукът от загряващите двигатели на самолета му осигуриха удобно измъкване.
— Беше ми много приятно да се запознаем — каза той. — Скоро ще отлитаме, така че…
— Чуйте ме, господин Остин! — каза Лий, като се опитваше да надвика двигателите.
Кърт се усмихна от нейната неочаквана твърдост.
— Продължете, доктор Лий, но моля ви, бъдете кратка.
Тя кимна.
— Всички мъже от изследването са били от екипажа на китоловния кораб „Принцес“. Разболели са се, след като са спрели в Понпей.
— Все още не виждам връзката с лабораторията…
Беше ред на Сонг Лий да покаже нетърпеливост.
— Отговорът е пред вас, господин Остин! Всички на борда са оцелели! Ако това не може да ви привлече вниманието, може би следващия факт ще го направи. Симптомите на болестта са почти идентични със симптомите на последната епидемия. Моряците е трябвало да умрат, но вместо това са се радвали на крепко здраве до края на живота си. Някак си са били излекувани.
— Да не твърдите, че това, което е вдигнало китоловците на крака, може да се приложи и при новия вирус? — попита Остин.
— Именно!
Мислите на Остин запрепускаха. Група китоловци са доживели до дълбока старост след пътуване до Микронезия, районът, в който живее синята медуза. Той свърза всичко това с думите на Кейн, че отровата поддържа плячката в превъзходно здраве, докато медузата не е готова да ги изяде. Той погледна към своите колеги.
— Бордовият дневник на „Принцес“ би бил интересно четиво — предположи Пол Траут.
— Опитах да го открия чрез харвардската библиотека „Уайднър“ — каза Лий. — Търсенето ме отведе до Ню Бедфорд. Един местен антиквар на име Бримър каза, че може и да успее да открие книгата, но трябваше да се връщам и затова зарязах тази история.
От пилотската кабина долетя гласът на пилота.
— Имаме разрешение за излитане. Когато сте готови…
— Благодаря ви, доктор Лий — каза Остин. — Простете, че трябва да прекъснем разговора, но наистина трябва да тръгваме.
— Искам да дойда с вас! — заяви тихо, но твърдо тя.
— Не е възможно! — отвърна Остин. — Ще сме в непрекъснато движение и играта може да загрубее. Джо получи информация, според която една китайска Триада, на име „Пирамид“, може да е замесена във всичко това.
— Триада? — Лий бързо се съвзе от изненадата. — Защо една Триада би се интересувала от създаването на ваксина?
Дзавала отговори на въпроса.
— Защото тя е разработила вируса като част от план за дестабилизиране на китайското правителство — обясни той. — Вашата ваксина щеше да провали плановете им. Трябвало е да поемат контрол върху лабораторията, за да не позволят на друг да я прилага.
— Невероятно! — възкликна Сонг Лий. — Но се връзва със събитията. Правителството се бои до смърт от евентуално социално недоволство. Затова потушава всеки опит за протест. Това е още една причина да ме вземете с вас. Трябва да бъда част от всеки опит да се спре нещо, започнато от мои сънародници. Аз съм запозната отблизо с цялата изследователска програма, а и може да има някаква връзка с остров Понпей.
Остин погледна миришещите на пушек дрехи на Лий, които очевидно не беше сменяла, откакто е напуснала Боунфиш Кий.
— Ще пътувате без много багаж, доктор Лий. Можем да ви дадем четка за зъби, но нищо повече.
— Ще я приема, а и мога да си купя дрехи, щом пристигнем.
Остин се облегна и скръсти ръце. Въпреки строгото си изражение, той се наслаждаваше на смелостта на Сонг Лий.
— Добре, доктор Лий! Имате трийсет секунди да ни убедите.
Тя кимна.
— Сигурна съм, че синята медуза, която лабораторията използваше в своите изследвания, е била част от древен метод за лекуване, приложен върху екипажа на „Принцес“. Ако успеем да открием мястото, на което се е случило, ще намерим и лабораторията.
— Шансът е много малък, доктор Лий.
— Знам, господин Остин, но все пак е нещо. В момента нямаме нищо друго. Моля ви, не ми казвайте, че ще е по-опасно от мангровите гори на Флорида, където бях отвлечена и почти убита.
Джо се засмя тихичко.
— Дамата е права — каза той.
Остин се обърна към семейство Траут.
— Вие какво ще кажете? — попита той.
— Мислех да предложа на доктор Лий да отседне при леля Елизабет на остров Кътихънк, докато опасността премине — каза Пол.
Гамей се разсмя.
— Познавам леля Лизи! Тя ще побърка тази клета жена с нейните безкрайни приказки за сладко от морска слива.
— Гамей е права за Лизи — съгласи се Пол, — а доктор Лий е права, че опитът й в работата на лабораторията може да е от полза. Знам, че обичаш да се подсигуряваш.
Всички в НАМПД знаеха, че смелостта на Остин граничи с безразсъдството. Но тези, с които работеше, като семейство Траут, знаеха, че рисковете, които поема, винаги бяха премерени. Той приличаше на онези любители на хазарта от едно време, които са имали не един, а два пистолета в ръкавите си.
Остин вдигна ръце във въздуха.
— Добре, убедихте ме, доктор Лий! — Той се свърза по интеркома с пилотската кабина. — След пет минути ще сме готови да излетим — каза той на пилота.
Гамей попита:
— Какво искаш да правим, докато вие сте в Микронезия?
— Свържете се с лейтенант Кейси и му предайте, че доктор Лий е отлетяла с нас. Намерете и приятелката на Джо във ФБР и я осведомете. — Той направи кратка пауза и после каза: — Вижте дали ще успеете да откриете бордовия дневник на „Принцес“.
— Ще започнем с Перлмутер — отвърна Пол.
Семейство Траут пожелаха успех на приятелите си и слязоха от самолета. Те наблюдаваха как елегантният „Ситейшън Х“ поема своя път към небето.
Пол се загледа в оцветените в розово облаци.
— Червено небе сутрин — каза той, — моряците трябва да внимават.
— Хората спряха да вярват в подобни неща още с изстрелването на първия метеорологичен сателит, капитан Кураж — засмя се Гамей.
Пол беше трето поколение рибар и познаването на времето се предаваше в семейството му от баща на син. Гамей обаче се дразнеше, когато Пол се връщаше към миналото си аз.
Той се усмихна лекичко и каза:
— Бурята си е буря.
Тя го хвана за ръката и отвърна:
— Облечи си дъждобрана. Все още не си виждал буря, която може да се сравни с изкарването на Перлмутер от леглото.