Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (20)

19.

Добронамереното равнодушие на главен детектив Рандолф беше подвеждащо. Той сякаш беше едновременно навсякъде. Остана малко с криминалните експерти, които фотографираха местопрестъплението и събираха доказателства, после изслуша свидетелските показания, за да види дали няма да открие разминаване и после внимателно огледа целия кораб.

Единственото, което липсваше, за да бъде пълна картината, беше шапката за лов на елени и лулата.

Главният детектив и неговият екип продължиха да работят до късно през нощта. Накрая умората ги надви и те се възползваха от временните спални помещения, които Генън им беше подготвил. На следващия ден, по молба на Рандолф, капитанът даде заповед корабът да акостира в пристанището. Труповете бяха откарани в лабораторията, за да им направят аутопсия.

След като Остин и Дзавала дадоха показания, отидоха да изчистят батисферата и да я проверят за повреди. С изключение на местата, където боята е била изтъркана от неочакваното падане на дъното, безстрашната малка водолазна камбана беше излязла от това преживяване в добро състояние.

На Остин му се искаше да може да каже същото и за „Хюмонгъс“. Той с тъга гледаше как местят останките от робота от палубата на „Бийб“ в камион на брега, който щеше да ги откара до някакъв гараж.

Удовлетворен, че това последно парче от физически доказателства е в ръцете на полицията, главен детектив Рандолф благодари на Генън и екипажа му за тяхното съдействие и каза, че корабът е свободен да отплава. Той добави, че ще отговори на въпросите на десетките журналисти, които се бяха събрали около участъка, след изтичане на информация за нападението.

Рандолф откара Остин и Дзавала с полицейска кола до летището. Там ги чакаше самолет на НАМПД, с който щяха да летят за Вашингтон. Дзавала беше опитен пилот с разрешително да управлява малки самолети и късно през деня той вече вкарваше летателния апарат в хангара на Националното летище „Рейгън“, запазен за самолети на НАМПД. Остин и Дзавала се разделиха, като се разбраха да се чуят на следващия ден.

Остин живееше в къща-лодка от викторианската епоха, част от по-голям имот, който беше купил, когато пътуваше всеки ден за работа до главния щаб на ЦРУ в близкия Лангли. По онова време той беше това, което брокерите наричат „собственик ентусиаст“. Къщата миришеше на плесен и застояло, но местоположението й на брега на река Потомак убеди Остин да отвори портфейла си и да посвети безбройни часове в стягането й.

Както обикновено Остин пусна сака си в преддверието, отиде в кухнята и извади студена бутилка бира от хладилника. После излезе на верандата, за да напълни дробовете си със застоялия и влажен аромат на Потомак. Той остави бирата, после отиде в кабинета си и седна пред компютъра. Това беше неговият оазис. Остин се оприличаваше с капитаните на кораби, на които им втръсва от морето и след пенсионирането си заживяват в Канзас или на някое друго място, далеч от океана. Морето беше капризна любовница и беше приятно да се отскубнеш за малко от силната й прегръдка. С изключение на няколко картини на кораби от художници-любители и снимки на малката му флотилия лодки, в къщата нямаше почти нищо, което да подсказва за връзката му с най-влиятелната агенция за изследване на океаните.

Стените бяха покрити с рафтове, на които беше подредил колекцията си от книги по философия. Остин обичаше да чете старите мислители заради тяхната мъдрост и защото текстовете им му даваха моралната котва, която му пречеше да се понесе по течението. Мъжете на „Бийб“ не бяха първите, които се наложи да убие. За жалост нямаше и да са последните.

Над камината имаше чифт пистолети за дуел, част от колекция, която той считаше за най-големия си порок. Остин се възхищаваше на пистолетите заради техническите нововъведения, но те му напомняха и за ролята, която късметът играе в ситуации на живот и смърт.

Той извади една плоча на Майлс Дейвис от също толкова голямата си колекция с джаз и я постави върху грамофона. После се отпусна стола си и се заслуша. След като се поотмори, той изпука пръстите си и започна да пише. Искаше да завърши първата част от доклада си за нападението върху „Б3“, докато детайлите бяха все още свежи в паметта му.

Малко след полунощ, Остин се пъхна в леглото, високо в кулата на къщата. Събуди се свеж около седем часа сутринта. Направи си кана ямайско кафе и изпече един замразен геврек, който откри в полупразния хладилник. Възстановил силите си, той се върна към доклада.

Направи изненадващо малко промени. След като го прочете набързо, той го изпрати по електронната поща до директора на НАМПД, Дърк Пит.

Остин реши да възнагради усиления си труд с гребане по река Потомак. Това беше основното упражнение, което правеше, когато си е у дома, и благодарение на което мускулната маса на и без това широките му рамене сериозно нарасна. Остин измъкна олекотения си спортен каяк от хангара под къщата.

Докато каякът се плъзгаше по повърхността на водата, отмерените силни загребвания и красотата на реката успокоиха мислите му. Щом подреди целия безпорядък в главата си саботажът над „Б3“, битката с робота и нощното нападение над „Бийб“ — Остин нямаше съмнение, че първоначалното му предположение, че някой иска да убие Макс Кейн и е готов на всичко, за да го направи, е абсолютно вярно.

След гребането, Остин прибра каяка, взе си душ, за да отмие потта от тялото си, обръсна се и се обади на Пол Траут.

Траут му каза, че Гамей е отпътувала за Боунфиш Кий преди ден и че е получил гласово съобщение от нея, потвърждаващо, че е пристигнала, но все още не са говорили.

Остин му разказа набързо за нападението над батисферата.

— Сега вече знам защо си казал на Гамей, че спускането е било запомнящо се — каза Траут. — Какво ще правим сега?

— Надявам се, че Гамей ще разбере нещо за доктор Кейн. Сега той е главната ни следа. Двамата с Джо ще се чуем, за да обсъдим следващите действия.

Остин увери Траут, че ще го държи в течение и после изпече още един геврек, за да си направи сандвич с риба тон. Изяде сандвича в кухнята, спомняйки си с копнеж за прекрасните ястия, които беше ял в различни столици по света. В този момент телефонът му започна да вибрира.

Той погледна екрана, за да види кой го търси. После натисна копчето на високоговорителя и каза:

— Здравей, Джо, тъкмо щях да ти се обадя.

Дзавала премина направо към въпроса.

— Можеш ли да дойдеш веднага? — попита той.

— В черното тефтерче на Дзавала има повече женски номера, отколкото в телефонния указател на града, така че съм сигурен, че не си самотен. Какво става?

— Искам да ти покажа нещо.

Остин отбеляза нотката на вълнение в гласа на Дзавала, който по принцип говореше спокойно.

— Ще се видим след час — каза Остин.

Когато работеше в морето, Кърт обикновено се обличаше с хавайска риза, къси панталони и сандали. Промяната от морско в земно същество винаги го шокираше. Струваше му се, че обувките са менгемета, захапали стъпалата му, краката му са затворници в памучните панталони, а яката на официалната му синя риза го души. Когато обличаше синьото ленено сако, той категорично отказваше да сложи вратовръзка. Имаше чувството, че тя е примка около мускулестия му врат.

За разлика от Дърк Пит, който колекционираше автомобили и изглежда, че имаше по един за всеки случай, Остин влагаше страстта си в своите старинни пистолети за дуел и караше тюркоазен „Джип Чероки“ от автопарка на НАМПД.

Градският трафик беше ужасен, но Остин познаваше преките пътища и по-малко от час след обаждането на Джо, той спря пред една малка сграда в Арлингтън.

Кърт застана на предната врата на бившата библиотека, въведе кода в електронното табло и влезе в главното жилищно ниво. Пространството, в което навремето е имало лавици с книги, сега приличаше на вътрешността на кирпичена сграда в Санта Фе. Подовете бяха покрити с червени мексикански плочки, вратите бяха сводести, а в ниши в стените бяха изложени цветни предмети на художествените занаяти, които Дзавала беше събирал по време на пътуванията си до своя наследствен дом в Моралес. Неговият баща, който беше опитен дърводелец, му беше изработил мебели с прекрасни орнаменти.

Остин повика Дзавала.

— В лабораторията на Франкенщайн съм — чу се гласа на Джо от мазето, където прекарваше свободното си време, когато не лежеше под своя „Корвет“.

Остин се спусна по стълбите към ярко осветената работилница. Дзавала беше използвал всеки квадратен сантиметър от складовото помещение на бившата библиотека, за да побере своята зашеметяваща колекция от стругове, бормашини и фрези. Метални части със странна форма, чиято функция беше ясна само на Дзавала, висяха по стените до черно-бели плакати на стари двигатели.

В стъклени кубове се виждаха умалени модели на най-съвременните подводни апарати, които Дзавала беше създал за НАМПД. Един парен двигател модел „Стюарт“, който той реставрираше, беше поставен на масата. Дзавала не се колебаеше да си изцапа ръцете, когато ставаше дума да си поиграе с механични приспособления или да създава нови, но днес той се беше вторачил в екрана на компютъра.

Кърт огледа смущаващия храм на движещите се части, който Дзавала бе създал.

— Мислил ли си да продължиш оттам, откъдето доктор Франкенщайн беше спрял? — попита той.

Дзавала се завъртя на стола си, а по устните му се изписа обичайната лека усмивка.

— Създаването на чудовища от ненужни части е в историята, Кърт. Бъдещето е в роботиката. Нали така, Юри?

Един тиранозавър рекс, висок около двайсет и пет сантиметра, с пластмасова кожа, с цвета и текстурата на авокадо, стоеше до компютъра. Животното размаха опашка, размърда крака, завъртя очи, отвори пълната си със зъби уста и каза:

— Si, senor Zavala^[1].

Остин си дръпна един стол.

— Кой е зеленият ти приятел?

— Юри, на кратко от „Юрски парк“. Купих го по интернет. Програмиран е да изпълнява около двайсет функции. Поиграх си с вътрешностите му, за да го накарам да говори и на испански.

— Двуезичен Т-рекс — каза Остин, — впечатлен съм.

— Не беше толкова трудно — поясни Дзавала. — Електрониката му е относително проста. Може да се движи, да хапе и да реагира на външни стимули. Дай му малко повече мускули, по-големи зъби, оптични датчици, сложи го във водонепромокаем костюм, и ще получиш нещо подобно на механичната акула, която беше решила, че Остинбургерът е нещо много вкусно.

Дзавала се плъзна със стола си настрани, за да може Остин да погледне монитора. На черен фон се виждаше въртяща се триизмерна анимация на апарата-манта, който беше скъсал кабела на батисферата и после нападна Остин.

Кърт подсвирна тихичко.

— Същото е. Къде го намери това нещо?

— Използвах първия видеозапис от камерата на костюма.

Дзавала натисна копчето на мишката, за да пусне отново битката с опасния АПА. Появи се кратка поредица от изображения, вихрушка от мехурчета и самият апарат.

— Не ти дадох много материал, с който да продължиш — каза Остин.

— Даде ми достатъчно. Забавих скоростта на видеото и избрах някои детайли от тук и там. Използвах ги, за да създам приблизително изображение на въпросния АПА, което по-късно сравних с автоматизираните подводни апарати от моята база данни. Имам информация за всичко със собствено задвижване, създавано някога, но в началото не успях да открия нищо за този апарат.

— Първото ми впечатление беше, че прилича на „Манта“ — подводницата, която флотът разработи за откриване и унищожаване на мини.

— Близо си — каза Дзавала. — Това е „Манта“. Виждаш някои от детайлите, които се препокриват на този компютърно създаден модел. Но твоят приятел е нямал крилата, върху които се монтират миниатюрните детектори за мини, нито пък торпеда, като при модела на флота.

— И по-добре. Сега нямаше да сме тук, ако малкият ни приятел беше въоръжен с тези неща.

— След като прегледах военните модели, се прехвърлих на научните разработки. Повечето АПА-та, които открих, са с формата на торпедо, като АБИ-то на Океанографския институт в Уудс Хол, или „Роувър“-ът на „Скрипс“. След като изключих военните и учените, проверих и индустриалците. Но ударих на камък с нефта, газа и комуникациите. Затова проверих индустриалния риболов.

Той отвори една статия от списание за търговски риболов.

Остин погледна снимката към статията и се усмихна.

— Право в десетката — каза той.

— Апаратът от списанието е използван, за да се снимат експериментални рибарски мрежи — поясни Дзавала.

— Това обяснява формата на манта — отбеляза Остин. — Ако искаш нещо да мине под мрежите, то трябва да е плоско и гладко, без стърчащи перки, които да се закачат.

— Челюстите позволяват на АПА да прегризе въжетата, ако случайно се заплете — каза Дзавала. — Използван е от китайската компания „Пирамид Сий-фуд Експортс“.

— Китайска? Това е следа. Мъжете, които нападнаха кораба, бяха азиатци. Оръжията, които носеха, бяха китайски.

— Проверих името в „Гугъл“ — продължи Дзавала. — Главният офис на „Пирамид“ е в Шанхай, но това е международна компания.

Остин каза:

— Защо една законна компания за риболов ще се замесва в нападения срещу „Бийб“ и батисферата?

— Може и да успея да отговоря на този въпрос, след като се видя днес с моята приятелка Кейтлин Лайънс от азиатския криминален отдел на ФБР — каза Дзавала.

Остин трябваше да признае, че широката мрежа от приятелки на Дзавала понякога беше много полезна.

— Откри ли как е било организирано нападението срещу „Б3“? — попита Остин.

— Апаратът може да е бил пуснат от всяка една от лодките за забавление, или от тези на пресата, които наблюдаваха гмуркането — отвърна Дзавала.

— Може някой да е видял как го потапят — предположи Остин. — Предлагам да помолим главен детектив Рандолф и Бреговата охрана на Бермуда да поразпитат.

— Това не е лоша идея, но предполагам, че апаратът е бил потопен часове преди спускането на батисферата и е работил в „спящ“ режим. Вероятно е бил програмиран да се събуди след определено време и да започне лова. Може да е бил засечен на повърхността в района около „Бийб“.

— А как е открил мишената?

— Хидролокатор, комбиниран с оптични датчици, би могъл да търси въже във вертикала. АПА се насочва към кабела на „Б3“ и щрак-щрак. Батисферата отива на дъното.

— А също и доктор Кейн и загадъчният изследователски проект, който би засегнал всички на тази планета.

— Някакви новини от Кейн, откакто се изгуби в необятната синя водна шир? — попита Дзавала.

— Опитах няколко официални и неофициални канала — отвърна Остин. — Боунфиш Кий е единствената ни следа.

— Съмнявам се, че е там. Някой искаше той да умре от мъчителна смърт на дъното. Боунфиш Кий е първото място, на което биха го потърсили, след като разбраха, че не е на „Бийб“.

По лицето на Остин се изписа тревога.

Той извади телефона от джоба си и се обади на Пол Траут.

— Чувал ли си се с Гамей? — попита го той.

— Опитвам се да се свържа, но телефонът й е извън обхват — отговори Траут.

— Продължавай да опитваш — каза Остин. — В къщата на Дзавала съм. Вероятно съм бил прекалено нехаен, когато ви помолих да проучите лабораторията на Кейн. Гамей трябва да знае, че може да се окаже под заплахата на хора, които искат да убият доктора.

— Не се безпокой, Кърт, Гамей може да се грижи за себе си — успокои го Траут.

— Знам, че може — отговори Остин. — Просто й кажи да бъде внимателна и да не поема излишни рискове.

След като направи всичко възможно, за да предупреди семейство Траут, Остин се свърза с НАМПД и поиска информация за търговската компания „Пирамид“. Компютърният център на агенцията, ръководен от кибер-гения Ирам Йейгър, беше едно от най-големите хранилища на специализирана информация в света. Мощните компютри на НАМПД бяха свързани с бази данни по целия свят и мигновено можеха да намерят информация за всичко, което има нещо общо със световния океан.

Остин каза, че ще говори с Дзавала, след като разгледа резултатите от компютърното търсене. Той се качи в джипа си и пое към главното управление на НАМПД — трийсететажната кула от зелено стъкло, извисяваща се над река Потомак. Паркира в подземния гараж и се качи с асансьора до своя скромно обзаведен кабинет.

На бюрото му беше оставена дебела папка с бележка от Йейгър, на която пишеше: „Приятно четене!“

Остин отвори папката. Тъкмо довършваше първата страница, когато телефонът му звънна. На екранчето не се изписа кой го търси.

Той разбра защо, след като вдигна слушалката и чу ясния глас на Джеймс Сандекър, основателят и дългогодишен директор на НАМПД, преди да бъде избран за вицепрезидент на САЩ. Типично в негов стил, Сандекър заговори направо по същество.

— Пит ми препрати твоя доклад за произшествието с „Б3“. Какво по дяволите става, Кърт?

Остин си представи изумително сините очи на Сандекър и огненочервената му „вандайкска“ брада, които от години бяха неизменна част от НАМПД.

— И аз бих искал да знам, адмирале — отвърна Остин, използвайки спечеленото с много усилия звание на Сандекър, вместо по-новата му политическа титла.

— Как се чувства Дзавала след преживяното?

— Джо е добре, адмирале.

— Радвам се. Ако Дзавала беше гушнал букета, половината от жените във Вашингтон щяха да потънат в траур и щеше да се наложи да затворим целия проклет град… А и това нападение над „Бийб“… Шокиращо! Цяло чудо е, че никой не е пострадал. Някакъв напредък?

— Мислим, че има китайска връзка — каза Остин. — Апаратът, който нападна мен и „Б3“, е от същия модел, използван от една китайска риболовна фирма. Тя, от своя страна, е част от международна търговска компания, наречена „Пирамид Трейдинг“. Мъжете, които нападнаха кораба, носеха китайски оръжия и бяха азиатци. Дзавала ще провери възможна връзка с организираната престъпност. Аз пък ще говоря с полицията в Бермуда, за да видя дали тяхното разследване не е открило нещо, което да ни бъде от полза. Смятаме, че работата на доктор Кейн е ключът към всичко. Гамей отиде на Боунфиш Кий, за да провери лабораторията.

Сандекър се засмя тихичко.

— Не знам как е успяла да проникне там, но едва ли ще научи нещо. Работата им е строго секретна.

— Изглежда знаете какво се върши на острова.

— Повече, отколкото ми се иска. Това е само част от нещо голямо, Кърт, и ние трябва да действаме бързо. Ситуацията достигна критичната си точка. В момента уреждам среща, на която ще ви обясним всичко. Ще ти се обадя след час, така че бъди готов. Междувременно си приготви багажа.

— Все още не съм го разопаковал.

— Чудесно! Двамата с Джо ще трябва да тръгнете възможно най-скоро. Все още изглаждам детайлите, но сега нямам време да ти обяснявам. Не вярвай на никого, който ти казва, че работата на вицепрезидента е само да ходи по коктейли.

Сандекър затвори, без да каже нито дума повече. Остин гледа в слушалката в ръката си известно време. Но после загърби спекулативните мисли и се потопи в папката на бюрото си. Не му отне много време да научи, че „Пирамид“ не е обикновена корпорация.