Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (2)

1.

Мурманск, Русия, наши дни

Като командир на най-страшната машина за убиване, създавана някога, Андрей Василиевич държеше в ръцете си силата да унищожава цели градове и милиони хора. Ако между Съветския съюз и Съединените щати беше избухнала война, подводницата клас „Тайфун“, която Василиевич командваше, щеше да изстреля двайсет балистични ракети с далечен обсег към САЩ и двеста ядрени бойни глави щяха да се изсипят върху американската територия.

През годините откакто се пенсионира от флота Василиевич често въздъхваше с облекчение, че никога не му се наложи да изстрелва ракети и да сее ядрена смърт и разрушение. Като капитан втори ранг той естествено щеше да изпълни заповедите на своето правителство, без да задава никакви въпроси. Заповедта си е заповед, без значение дали е правилна или не. Командирът на ядрена подводница е просто инструмент на властта и няма право на емоции. Но докато старият корав воин от Студената война се сбогуваше с „Мечока“, както нежно наричаха подводницата, той не успя да сдържи сълзите си и те се затъркаляха по закръглените му бузи.

Василиевич стоеше на кея в Мурманск. Очите му следяха подводницата, която се канеше да излезе от пристанището. Извади от вътрешния си джоб малко плоско шише водка, вдигна го като за наздравица и после отпи. Мислите му се върнаха в годините, когато кръстосваше Северния Атлантик с този чудовищен морски съд.

Със своите сто седемдесет и три метра дължина и двайсет и три метра ширина „Тайфун“ беше най-голямата подводница съществувала някога. Огромната палуба се простираше край огромната, висока тринайсет метра конусовидна рубка. На корпуса се виждаха отворите на двайсет и четири огромни ракетни шахти, подредени в две редици. Конструкцията на корпуса придаваше на „Тайфун“ специфичният му отличим профил.

Разпределението на вътрешното пространство също беше уникално. Вместо един херметизиран корпус, какъвто имат повечето подводници, „Тайфун“ имаше два успоредни корпуса. Това му осигуряваше водоизместимост от четиридесет и осем хиляди тона и за разкош дори място в десния корпус за малък фитнес и сауна. Най-горе във всеки от корпусите се намираха спасителните камери. Контролната зала на подводницата и центърът за контрол на нападението бяха разположени точно под рубката.

„Мечока“ беше една от шестте подводници от клас „Тайфун 941“, построени през осемдесетте години на двайсети век за Северния флот като част от първата флотилия ядрени подводници, базирани в Нерпичья. В една от речите си, Леонид Брежнев нарече новия модел „Тайфун“ и името така си и остана. Във флота на САЩ подводниците от този клас бяха категоризирани като руски клас „Акула“.

Въпреки огромния си размер, „Тайфунът“ развиваше повече от двайсет и пет възела под вода и близо половината от тази скорост на повърхността. Завърташе се бързо, спускаше се до океанските дълбини и оставаше потопен в продължение на осемдесет дни, постигайки тази маневреност с една от най-тихите системи за производство на енергия, създавани някога. Екипажът на подводницата се състоеше от повече от сто и шейсет души. Всеки от корпусите разполагаше с енергиен реактор, задвижващ парна турбина, която произвеждаше петдесет хиляди конски сили. Те бяха нужни за въртенето на двете огромни витла. Два странични двигателя позволяваха на подводницата да маневрира.

Подводниците „Тайфун“ постепенно загубиха военната си и политическа роля и бяха спрени от експлоатация през 90-те години. Дочу се предложение да бъдат превърнати в товарни съдове за пренасяне на стоки под арктическия лед, като на мястото на ракетните силози се направи товарен отсек. Заговори се, че „Тайфуните“ ще отидат при този, който плати най-много.

Капитанът предпочиташе да гледа как режат подводниците за старо желязо, отколкото да ги види превърнати в подводни товарни шлепове. Какъв позорен край за една съвършена бойна машина! Навремето за страховития „Тайфун“ се пишеха книги и се правеха филми. Капитанът не помнеше колко пъти е гледал „Ловът на Червения октомври“.

Централното конструкторско бюро за морска техника нае Василиевич да ръководи реконструкцията на подводниците.

След споразумение със САЩ ядрените ракети отдавна бяха извадени.

Реконструираха ракетните силози и създадоха един огромен товарен отсек. Запушиха шахтите и направиха промени, позволяващи лесното товарене и разтоварване на различни стоки. Екипаж, наполовина по-малък от военния, щеше да откара подводницата при новите й собственици.

Капитанът отпи още малко водка и прибра бутилката в джоба. Преди да напусне кея, той не издържа и се обърна назад, за да види за последен път подводницата. Тя беше излязла от пристанището и плаваше в открито море към неясното си бъдеще. Капитанът се загърна в палтото, за да се предпази от ледения морски бриз и тръгна към колата си.

Василиевич беше твърде опитен, за да приема всичко за чиста монета. Казаха му, че подводницата е купена от международна компания за пренос на товари със седалище в Хонконг, но подробностите бяха неясни, а сделката приличаше повече на кукла матрьошка, отколкото на ясно търговско споразумение.

Капитанът имаше своя теория за бъдещето на подводницата. Един подводен съд с огромната товаровместимост на „Тайфун“ е идеален за контрабанда на всякакъв вид стоки. Но Василиевич запази тези мисли за себе си. В съвременна Русия е опасно да знаеш твърде много. Не беше негова работа какво ще правят новите собственици с реликвата от Студената война. Сделката миришеше на гнило, но капитанът знаеше, че не е разумно да разпитва за тези неща и най-добре да не знае нищо.