Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (14)

13.

Катерът на бреговата охрана свали Кейн на сушата. Той се качи в една кола, която го откара до малък реактивен самолет на летището. Кейн наблюдаваше как светлините на Бермудите се стопяват в далечината, а после отвърна очи от прозореца на самолета и започна да прави равносметка на случилото се през последните двайсет и четири часа. Подводното изпитание го беше изтощило. Мислите в главата му се прескачаха, докато най-накрая той затвори очи и се унесе.

Разтрисането на самолета при кацането го събуди, а гласът на пилота по интеркома го осведоми, че са се приземили на националното летище „Рейгън“ във Вашингтон.

Самолетът спря на част от летището, запазена за много важни пътници. Едър млад мъж с военна пострижка посрещна Кейн веднага щом той стъпи на земята. Очите му бяха скрити от пилотски слънчеви очила, въпреки че беше нощ, а черният му костюм можеше да накара някой любител на конспиративните теории да припадне.

— Доктор Кейн? — попита мъжът, въпреки че не се съмняваше кой стои пред него.

Въпросът подразни Кейн, тъй като той беше единственият пътник в шестместният самолет.

— Да — отвърна той, — аз съм. Ами вие?

— Джоунс — отговори мъжът, без да промени изражението си. — Последвайте ме!

Джоунс го отведе до едно черно „Хъмви“, отвори задната врата, за да може Кейн да влезе, и после седна до шофьора, който също беше облечен като гробар. След като напусна летището, колата продължи с бясна скорост по Джордж Вашингтон Мемориал Паркуей, сякаш не съществува ограничение на скоростта. После заобиколиха града и се насочиха към Мериленд.

Джоунс мълчеше през целия път, но щом влязоха в Роквил, той извади радиостанцията и каза няколко думи. Кейн дочу нещо за някакъв пакет, който е доставен. Минути по-късно, хъмвито спря пред голяма офис сграда. Надписът отпред показваше, че това е главният офис на „Американската администрация за контрол върху храните и лекарствата“. Повечето прозорците бяха тъмни.

Джоунс съпроводи Кейн до един страничен вход. Двамата слязоха един етаж с асансьора и продължиха по празен коридор, който ги отведе до врата без надпис. Джоунс почука лекичко и отвори вратата. Озоваха се в невзрачна конферентна зала, подобна на стотици други безлични помещения, разпръснати в правителствени сгради из столицата. Подът на стаята беше покрит със зелен мокет, а стените й бяха украсени с евтини картини. Виждаше се малък подиум и голям екран за прожектор. Дванайсетина души седяха около голяма дъбова маса.

Кейн стисна ръцете на някои от тях и беше посрещнат с усмивка от всички, с изключение на един непознат, който се представи като Уилям Кумбс, представител на Белия Дом.

Кейн седна на единствения незает стол, до мъж с квадратна челюст, облечен в униформата на лейтенант от Американския флот.

— Здравей, Макс — каза той. — Как мина пътуването от Бермудите? — Казваше се Чарли Кейси.

— Кратко — отговори Кейн. — Трудно ми е да повярвам, че преди няколко часа бях на деветстотин метра под повърхността на океана.

— Гледах гмуркането по телевизията — каза Кейси. — Жалко, че загуби връзка с повърхността, точно когато започна да става интересно.

— Интересно не е точната дума — отвърна Кейн, — но е нищо в сравнение с това, което се е случило с лабораторията. Някакви новини?

Лейтенантът поклати глава.

— Все още се опитваме да се свържем — каза той, — но засега няма резултат.

— Възможно ли е да има повреда в системата за връзка?

Кейси погледна към Кумбс.

— Имаме основание да смятаме, че не става дума само за повреда в системата — каза той.

— Мисля, че е добре да споделите подробностите с доктор Кейн, лейтенант Кейси — каза Кумбс.

Лейтенантът кимна, отвори една папка и извади няколко листа хартия.

— Сглобихме картина на станалото, въз основа на разказите на очевидци. Ситуацията е объркана и все още получаваме доклади, но ето какво знаем досега. Вчера, приблизително в четиринайсет часа наше време, срещу „Прауд Мери“ — корабът, който поддържа и охранява лабораторията е била изстреляна крилата ракета.

Очите на Кейн се разшириха от удивление.

— Ракета? Това не може да е истина!

— Опасявам се, че е, Макс. Ракетата ударила кораба в лявата му страна. Никой не е убит, но има поне десетина ранени. „Мери“ е кораво момиче. Задържа се над водата и подаде сигнал за помощ. Кръстосвачът „Конкорд“ от Американския флот, пристигнал в рамките на часове и спасил всички на борда. Няколко пъти се опитахме да се свържем със „Селенията“, но безуспешно.

— Може взривната вълна да е повредила комуникационната шамандура — предположи Кейн.

— Не е. Кръстосвачът провери шамандурата и откри, че е непокътната.

— Къде е била совалката през това време?

— Малко преди нападението, подводният апарат се е спуснал до лабораторията, за да откара един представител на компанията, отговаряща за сигурността на „Селенията“. Апаратът все още беше под вода, когато ракетата удари.

— Ами миниподводниците на „Селенията“? — попита Кейн. — Те могат да послужат за евакуация в случай на авария. В краен случай лабораторията разполага и със спасителни капсули.

— Никакви подводници и капсули, Макс. Предполагаме, че се е случило нещо внезапно и катастрофално.

Главата на Кейн се завъртя. Той се отпусна в стола и се опита да осмисли последните думи на Кейси. Сети се за Луис Мичъл и другите членове на екипа от лабораторията на Боунфиш Кий, които се бяха събрали, за да го изпратят. След малко се окопити, напомняйки си, че е учен, който работи с факти, а не с предположения.

Кейн се изправи на стола си и каза:

— Кога ще можем да огледаме самата лаборатория?

— „Конкорд“ изпрати апарати с дистанционно управление — отговори Кейси. — Сега можем само да чакаме да ни докладват.

— Надявам се, че момчетата от флота не седят със скръстени ръце — намеси се Кумбс. — Проследихте ли откъде е изстреляна ракетата?

Лейтенантът повдигна вежди. Кумбс беше от онзи тип млади помощници, които можеш да срещнеш във всяко учреждение и които приличаха на отрязани от тесто с формичка за курабийки. Беше късо подстриган, подобно на курсантите в Уест Пойнт, но единствената униформа, която някога бе носил, беше тази на скаут. Той беше усвоил до съвършенство едно универсално изражение на тиха компетентност, което не успяваше да скрие трудно сдържаната му арогантност. През своята морска кариера, Кейси често бе срещал клонинги на мъжа от Белия Дом и се беше научил да скрива презрението си към тях с вежлива усмивка.

— Флотът не кръсти ръце, господин Кумбс. Възстановихме предполагаемата траектория на ракетата и сме изпратили кораби и самолети, които да проверят позицията на изстрелване.

— Белият дом не се интересува от траектории и позиции, лейтенант. Проследен ли е обектът, от който е изстреляна? Ако е дело на чужда сила, то това може да има сериозен международен отзвук.

— Ракетата може да е дошла от кораб, подводница или самолет, сър. Това е всичко, което знаем. В момента само предполагаме. Отворени сме към всякакви предложения как да процедираме, сър.

Кумбс беше прекалено опитен в изкуството на прехвърлянето на отговорност, за да се хване на въдицата.

— Ще оставя решението на флота — каза той, — но ще ви кажа едно: по всичко личи, че това е един много добре организиран и сериозно финансиран план.

— Не мога да не се съглася с вашето предположение — отвърна любезно Кейн. — По същото време, в което „Прауд Мери“ беше ударен с ракета, е бил направен опит да се саботира спускането на батисферата.

Кейн изчака да стихне шумната реакция после разказа подробностите около нападението срещу сферата.

Когато Кумбс чу за спасителното гмуркане на Остин, каза:

— Чувал съм вицепрезидентът Сандекър да говори за Кърт Остин. Май е някакъв авариен монтьор на НАМПД, нали? От малкото, което знам за неговите подвизи, вие все още щяхте да бъдете на дъното на океана, ако той не се е намирал на борда на „Бийб“. Тази история с лабораторията започва да ми се изяснява. Някой иска да саботира нашия проект.

— Аз също мисля така — каза Кейн. — Хората, които стоят зад това нападение над лабораторията, навярно са мислели, че в батисферата съм готов да бъда откъснат като зрял плод.

Доктор Софи Папас, единствената жена сред учените в залата, попита:

— Защо хората, отговорни за случилото се, не са изчакали да се върнете в лабораторията? Вместо две едновременни нападения, можеше да има само едно.

— Добър въпрос. — Кумбс се обърна към Кейн: — Лабораторията може ли да продължи работата си без вас?

Кейн кимна.

— Разбира се! Като ръководител, моята задача е да контролирам проекта. Аз съм по-скоро научен координатор, отколкото изследовател. Луис Мичъл, моята помощничка, знае повече за детайлите на проекта.

— Значи смятате, че проектът може да продължи без вас, но не и без нея? — попита Кумбс.

Кейн отговори:

— Аз имам повече опит в работата с държавната бюрокрация, но тя спокойно може да завърши проекта до няколко дни и без мен. От друга страна, аз знам достатъчно, за да възобновя работата с учените, които останаха на Боунфиш Кий. Ще отнеме време, но мога да го направя.

— Не и ако сте мъртъв — отбеляза Кумбс. — Но лабораторията може да продължи да работи и без вас, което означава, че има вероятност и да не е унищожена.

— Теорията ви изглежда достоверна по един странен начин — отвърна му Кейн.

— Благодаря ви. По високите етажи на властта задължително трябва да разполагаш с непочтен ум. Осведомихме ли китайското правителство за нападенията?

— След срещата ще се свържа с полковник Минг, китайският ми колега в този проект — каза лейтенант Кейси. — Чувам, че е ужасно корумпиран, но има добри връзки. Може и да знае нещо, което да ни помогне.

— Надявам се. Този инцидент с лабораторията идва в най-лошия възможен момент — каза Кумбс. — Скоро ще падне и другата обувка.

Кумбс щракна с пръсти и неговият помощник отиде до един компютър с голям екран, в края на масата и показа карта на Китай.

— Червените точки бележат селата, от които е започнала епидемията. Тези три точки показват, че заразата е прескочила карантината и се разпространява извън областта. Смятаме, че вирусът се пренася чрез водата. Той скача от село в село. Скоро ще стигне и до големите градове. Ако пламнат Хонконг, Пекин и Шанхай, няма как да го спрем да не се разпространи по целия свят. До седмици ще достигне Северна Америка.

За момент около масата се възцари мълчание. Най-накрая Кейси го наруши:

— След колко време ще достигне някоя от градските зони?

— Компютърът показва седемдесет и два часа от полунощ нататък.

— Това все още ни дава време да го спрем с ваксината — каза Кейси. — Предполагам, че ще успеем да се свържем с лабораторията. След като получим културите, се надяваме, че ще можем да произведем достатъчно количество ваксина.

— Това са предположения — намеси се Кумбс. — Няма да узнаем какво се е случило с лабораторията, докато флотът не си свърши работата. — Кумбс се облегна на стола и сплете пръстите на ръцете си. — Да се върнем малко назад. Кой би спечелил от спирането на работата на лабораторията?

— Ще се въздържа от коментар, докато не научим повече — отвърна Кейн, а останалите кимнаха одобрително с глава.

— Добре тогава — каза Кумбс и сви рамене. — Някой може ли да ми отговори как нападателите са научили за съществуването и местонахождение на тази свръх секретна лаборатория?

— Изтичането на информация е неизбежно — отговори Кейн. — Когато този комитет предостави информацията за нашите открития на правителството и Чичо Сам създаде лабораторията на Боунфиш Кий като фасада, ние нямахме почти никакъв опит в пазенето на тайна. Инстинктът на учения е да споделя информацията, а не да я укрива.

— Ето защо лабораторията беше преместена от Боунфиш Кий в „Селенията“ — напомни Кумбс. — За да можем да държим ставащото в тайна и да бъдем по-близо до източника.

— Направихме го и заради безопасността — каза Кейн. — Работехме с пренасян по вода патоген и си играехме с изменени форми на живот. Лабораторията на Боунфиш Кий е близо до населени райони, които можеха да се окажат в опасност в последните етапи от нашето изследване. Кумбс се намръщи.

— Съществуването на „Селенията“ беше по-секретно от „Проекта Манхатън“^[1] — каза той. — Ами онази жена в лабораторията? Докторката, която китайците изпратиха да ви помага?

— Доктор Сонг Лий? Гарантирам за нея! Тя първа информира обществеността по време на епидемията от ТОРС, като по този начин рискува да я вкарат в затвора. Нейното участие в проекта беше от съществено значение.

— Както това на Опенхаймер в „Проекта Манхатън“ — каза Кумбс. — Но това не попречи лоялността му да бъде компрометирана.

— Преди да обвините доктор Лий, искам да ви напомня, че аз бях единственият на Боунфиш Кий, който знае къде точно се намира лабораторията. Информацията може да е дошла от външен източник. Ами охранителната компания?

Лейтенант Кейси каза:

— Охранителите не са знаели за какво е лабораторията, но бяха наясно къде се намира. А и предполагам, че не са умеели да пазят тайна толкова добре, колкото държавните агенти.

Лейтенантът не скри неодобрението си към наемането на външна охранителна компания и то цивилна.

— Използването на цивилни подизпълнители е широко разпространено — отвърна Кумбс, — особено след войната в Ирак.

— Което продължава да доказва ограничените способности на правителството да контролира техните действия — не се стърпя да отбележи Кейси. — Данъкоплатците плащат за професионален флот, а не за някакви океански каубои.

— Прекалявате, лейтенант! — отсече хладно Кумбс, а лицето му почервеня от гняв.

Телефонът на лейтенанта извибрира точно по средата на разгорещения спор за използването на частни воини. Той проведе кратък разговор и затвори.

— Роботът е на мястото — обяви той, поглеждайки към Кумбс. — Предава снимки от дъното.

Кейси се изправи и отиде до един компютър в края на масата, който беше свързан с прожектор за презентации. Той натисна копчето на мишката и на екрана се появи изображение на океанското дъно.

Нямаше и следа от лабораторията, нито останки, от които да се предположи, че „Селенията“ са били разрушени.

— Сигурен ли сте, че сте на правилното място? — попита Кумбс с раздразнение в гласа.

— Напълно! — отвърна Кейси. — Погледнете внимателно. Виждат се големите кръгли следи в пясъка. Оставени са от подпорите на лабораторията.

— Какво означава всичко това? — попита Кумбс.

Кейси се усмихна студено.

— Познайте, господин Кумбс. Аз смятам, че „Селенията на Дейви Джонс“ са били отвлечени.

Кейн все още не можеше да повярва.

— Как нещо толкова голямо може просто да изчезне? — попита той.

— Вие, момчета, разберете как лабораторията е била отмъкната под носа на Американския флот — каза Кумбс. — Аз ще се погрижа доктор Кейн да изчезне по подобен начин.

Той вдигна ръка, за да не позволи на Кейн да попита каквото и да било, бръкна в джоба на сакото си, извади мобилен телефон и припряно набра някакъв номер.

— Имаме проблем — каза той по телефона.

След кратък разговор, Кумбс затвори.

— Ще ви настаним в секретна квартира, доктор Кейн — съобщи той.

Кейн се опита да протестира, но Кумбс го прекъсна.

— Съжалявам за временното неудобство — рече той, — но някой иска да ви отстрани от играта. Тези нападения показват, че определени хора са разбрали за лабораторията, въпреки всички усилия, които положихме да я запазим в тайна. И без катастрофата, за която споменахте, политическите последствия ще бъдат сериозни в случай, че се разчуе за това изследване.

— Не виждам как ще се случи — каза Кейн. — Който и да се е опитал да саботира нашето проучване, очевидно също има тайни.

— Разликата е, че ние сме готови да се разкрием, веднага щом създадем ваксината — каза Кумбс.

На вратата се почука и Джоунс влезе в залата. Той все още носеше слънчеви очила. Кейн имаше чувството, че го поставят под домашен арест. Сбогува се с останалите и последва Джоунс в коридора.

След като Кейн излезе, Кумбс се обърна към хората.

— Ще препоръчам на президента да подготви страната за състояние на тревога — каза той. — Ще се свържем с Центровете за контрол на заболяванията и ще им кажем, че ситуацията е опасна.

— Аз лично ще информирам вицепрезидента Сандекър — каза Кейси. — Той поддържа връзка с НАМПД и ще я включи в търсенето на лабораторията.

— Добра идея — кимна Кумбс. — Може би онзи техен човек, Остин, ще успее да помогне на флота да си свърши работата.

Този хаплив коментар имаше за цел отново да обвини флота, но Кейси не му отговори, както направи и преди малко, по време на спора му с помощника от Белия Дом. Той се усмихна леко.

— Може и да успее — каза той.

Кейн се опита да измъкне нещо от мъжа в черно.

— Предполагам, че отиваме на война — каза той, докато вървяха към асансьора.

— Моля? — попита Джоунс.

— От „Кръстникът“… Мафиотски жаргон.

— Ние не сме в мафията, сър.

„Не, не си“, помисли си Кейн, докато вървеше след Джоунс, „но все едно си.“ Той не можа да устои да заимства още една реплика от филма.

— Да не забравиш канолите — каза той.