Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (40)

39.

Като всеки добър детектив, Джо Дзавала започна своето търсене на „Селенията на Дейви Джоунс“ от местопрестъплението. Използвайки едноместен подводен апарат, взет на заем от кораба на НАМПД, той се спусна на дъното на океана и мина няколко пъти над овалните вдлъбнатини, оставени от основите на лабораторията. Не откри нищо ново, отдалечи се от мястото и започна да изследва района около него. Прожекторите на апарата внезапно осветиха парче метал.

Използвайки механичните ръце, Дзавала хвана парчето стомана от дъното и го огледа под светлината, преди да го прибере в една кошница, закачена под машината.

— Прибрах парче от „Прауд Мери“ — съобщи той на корабния мостик.

— Сигурен ли си, че не е парче от лабораторията? — попита капитан Кембъл, командващ кораба на НАМПД.

— Напълно! Металът е огънат и разтопен, както би се очаквало при попадение от ракета. По нищо не прилича на обектите, които видях на чертежа. Това, което открих досега, съвпада с нашата теория, че лабораторията е била вдигната и пренесена другаде.

— Провери ли каньона, в който са търсели медузи? — попита Кембъл.

— Да. Намира се на няколкостотин метра от мястото. Спуснах се до около шейсет метра. Каньонът стига до земните недра. Видях няколко сини медузи да плуват наоколо, но нищо повече. Можех да се гмурна още по-дълбоко, но знам, че определението за лудост е да повтаряше отново и отново едно и също безсмислено действие.

— Тогава се качи да си поемеш въздух — каза Кембъл — Ще се свържем с „Конкорд“, за да съобщим на капитан Диксън. Почакай, Джо. Има обаждане за теб през мрежата на НАМПД. Ще те свържа.

След няколко секунди, в слушалките на Джо се дочу женски глас.

— Как върви търсенето, Джо?

— Здравей, Гамей, радвам се да те чуя. Намерих парче от поддържащия кораб на дъното, но нищо повече. Нещо ново при вас?

— Мисля, че открихме нещо — каза тя. — Опитахме да се свържем с Кърт, но телефонът му е изключен, затова те потърсихме под повърхността. С Пол открихме координатите на място наречено „Остров Беда“. Намира се на около сто и шейсет километра от теб. Вероятно там екипажът на „Принцес“ е бил излекуван. Не знам дали това има връзка с изчезването на лабораторията, но може и да помогне.

— Предай информацията на капитана — каза той, — а аз ще я проверя, когато изляза.

— Ние поемаме към Вашингтон — каза тя. — Обади се, ако имаш нужда от нещо.

Дзавала благодари на Гамей и Пол, а после насочи носа на подводния апарат към повърхността и задейства двигателите. Един кран чакаше да го извади от водата и да го спусне на палубата на кораба.

Дзавала отвори люка, изскочи навън и отиде до мостика. Капитан Кембъл се беше надвесил над масата. Той посочи една малка точка върху картата на Микронезия.

— Този атол е най-близо до координатите, които приятелите ти ми дадоха — каза Кембъл. — Миниатюрен е, а и както виждаш, се намира в един червен правоъгълник, а това означава, че е бил претърсен от въздуха. Какво ще кажеш?

Дзавала помисли върху въпроса на капитана и после каза:

— Мисля, че трябва да попитаме един експерт.

Няколко минути по-късно, той вече говореше с навигационния екип на НАМПД, който снабдяваше експедициите на агенцията по целия свят с най-новата навигационна информация.

— Момент да видя дали съм разбрала — каза експертката, млада жена с благ глас, на име Бет. — Търсиш тихоокеански остров, който вече не е на картите и не знаеш дали въобще е съществувал.

Дзавала се захили тихичко.

— Съжалявам — каза той. — Това трябва да е като да търсиш невидима игла в много голяма купа сено.

— Не се отчайвай, Джо. Аз обичам предизвикателствата.

— Някакъв шанс островът да е бил отбелязан на картите на Британското адмиралтейство?

— Зависи — каза тя. — За времето си, техните карти са били доста точни, въпреки че по-ранните са били произвеждани от частни лица и имат много грешки. Адмиралтейството е одобрявало някои, които не е трябвало.

— Намекваш, че островът може да е бил отбелязан на някои карти, а на други не?

— Точно така! Картите и атласите през деветнайсети век са показвали повече от двеста острова, които не са съществували.

— Как е могло да стане това?

— По много начини. Един жадуващ за дома моряк, може да обърка купчина облаци с остров и да отбележи координатите му. Определянето на географската дължина също е представлявало проблем. Отбелязвали са острови на грешното място. Измамници са създавали измислени острови, за да задействат своите схеми за лесно забогатяване. Следващият човек, минаващ наблизо, поглежда картата и вижда море там, където би трябвало да има земя… Сега ми кажи какво знаеш за твоя призрачен остров.

— Знам, че е съществувал — каза Дзавала. — Един американски китоловен кораб е спрял там през 1848 г. Но островът не е отбелязан на нито една съвременна карта, въпреки че наблизо има атол.

— Ще поотърся карта от 1848 г. или от някоя по-близка дата — каза тя. — Препоръчвам ти след това да я сравниш с „Тихоокеанска карта 2683“.

— Какво й е толкова специалното?

— Това е златният стандарт на картите. Кралската хидрографска служба е знаела, че тези на адмиралтейството са пълни с грешки. Точните карти са били от жизненоважно значение за флота и търговията. Затова през 1875 г. адмиралтейството е поканило един главен хидрограф, на име капитан Фредерик Евънс, да изтрие островите фантоми от техните карти. Той е премахнал повече от двеста острова само в Тихия океан. Поправената карта е била означена с номер „2683“.

— Значи е възможно този остров никога да не е съществувал? — попита Джо.

— Да, точно така. Но се е случвало да изчезват острови. Твоят може да е потънал на дъното след изригване на вулкан, земетресение или наводнение. Има и един исторически прецедент: твърди се, че остров Туана е потънал заедно със своите обитатели. Има и други подобни случаи. Възможно е сега да представлява риф или скала под повърхността. Така дори сателитите няма да могат да го засекат. Ще трябва да се спуснете, за да огледате отблизо.

— Откъде да започнем? — попита Дзавала.

— Голяма част от информацията може да се открие в интернет — отговори Бет. — Британската библиотека притежава най-голямата колекция от адмиралтейски карти. Ще проверя първо там, а после в Националния архив на Обединеното кралство. Повече време ще ми отнеме да отида до Британското кралско географско дружество и Морския музей в Гринуич. За кога ти трябва тази информация?

— За вчера — каза Дзавала. — Живота на много хора зависи от това, което открием.

— Шегуваш ли се, Джо?

— Не, за съжаление.

След кратка пауза от другата страна на линията, Бет каза:

— Вече ти казах, обичам предизвикателствата.

Дзавала се зачуди дали не е бил твърде мрачен и опита да разведри настроението.

— Случайно да си омъжена или сгодена, Бет?

— Не. Защо?

— В такъв случай бих искал да те изведа на вечеря, за да ти се отблагодаря.

— Еха! Кой казва, че не можеш да срещнеш подходящ мъж в картографския отдел. Трябва да затварям. Чао!

Дзавала изключи телефона си и отиде до хеликоптерната площадка на НАМПД. Вертолетът беше оборудван с понтони, които му позволяваха да каца на вода. Дзавала се загледа в машината, потънал в мисли, и после се върна на мостика.

— Трябва да ви помоля за още една услуга — каза той.

— Ще направим всичко по силите си — рече капитан Кембъл.

— Един наш експерт по картите проучва историята на атола, чиито координати са открили съпрузите Траут. Ако успее да изрови нещо, бих искал да взема хеликоптера, за да огледам.

— Ще се погрижа да е зареден с гориво и да е в готовност да те откара, докъдето поискаш.

Дзавала благодари на Кембъл и слезе до склада на главната палуба. Там той остави настрана един спасителен сал и се зачуди дали ще му трябва нещо друго. В този момент телефонът му започна да вибрира. Беше Бет.

— Успях! — каза тя.

— Много бързо — учуди се той.

— Извадих късмет. Открих това, което търсим, в Националния архив на Обединеното кралство. Всичко, с което разполагат, е вкарано в база данни организирани по времеви периоди. Какъв ти е имейла?

Дзавала даде на Бет имейл адреса си и преди да затвори, си записа нейния личен телефон, за да може да й се обади за вечерята.

Дзавала отиде в комуникационния център на кораба и седна пред един компютър. После влезе в пощата си и няколко секунди по-късно картата от 1850 г. на Британското адмиралтейство изпълни екрана. Той се загледа в нея и откри точка, обозначена като „Остров Беда“. После натисна копчето на мишката. Появи се Тихоокеанска карта „2683“.

Джо постави по-ранната карта до коригираната. Кръгчетата върху правилната изобразяха местата на несъществуващите острови, които картографите на адмиралтейството бяха премахнали. Остров Беда не беше очертан, но името беше махнато и точката показваше, че там има атол. Някъде между 1850 и 1875 г., остров Беда се е превърнал в атол.

Дзавала се свърза с един свой колега от НАМПД, който беше специалист по стари ветроходи и получи приблизителната скорост на един натоварен до горе китоловен кораб. След това се облегна на стола, сплете пръсти зад тила си и се постави на мястото на капитана.

Сонг Лий беше казала, че болестта убива няколко дни след заразяването. Екипажът е бил в добра форма след напускането на Понпей. Той предположи, че платната на кораба са били изпънати от попътен вятър.

Дзавала отбеляза с „Х“ мястото западно от Понпей, където „Принцес“ би трябвало да се намира в края на първия ден. На втория, треската навярно е започнала да поваля мъжете. Корабът е забавил скоростта си. Той постави още един „Х“, за да отбележи координатите на кораба в края на втория ден.

През третия ден на кораба вероятно е царял хаос. По-голяма част от екипажа и офицерите би трябвало да са на легло или почти мъртви. Корабът едва е кретал. Той постави трети „Х“ по-близо до втория.

„Добре, капитан Дзавала“, каза той почти на глас, „имаш пълен трюм с ценно китово масло, твоите офицери и моряци умират, а и ти си болен. Какво би направил?“

„Бих слязъл на сушата“, помисли си той. „Но не и на Понпей. Островът е източникът на заразата. А и без това е твърде далеч.“

Дзавала свърза компютъра с един шпионски сателит и приближи картината до въпросното парче земя. Възможно ли е този безименен атол някога да е бил остров? Бет каза, че когато някой остров потъва, на негово място може да остане атол. Жителите на съседните острови биха усетили земетресение или изригване на вулкан, но Джо нямаше време да проверява историческите записки.

Той приближи образа от камерата на сателита. Типичен тихоокеански атол: миниатюрен остров с няколко палмови дървета, обграден от лагуна и пръстеновиден коралов риф, в който нямаше достатъчно голяма пролука, за да мине огромната подводница клас Тайфун, теглеща лабораторията. В прозрачните води на лагуната не се виждаше нищо Дзавала се свърза с кораба, от който се ръководеше търсенето и оттам потвърдиха, че над острова са прелитали самолети и са се приближавали кораби, за да огледат, но бил твърде малък, за да си заслужава да продължат да го проучват.

Въпреки съмненията си и фактите, Дзавала продължи да размишлява върху името: „Остров Беда“. Някой беше определил острова като източник на неприятности. Какви ли са били те?

Дзавала се опита да се свърже с Остин, но без успех. Загледа се с празен поглед и започна да планира своите действия. Можеше да остане на кораба на НАМПД и да скучае, докато чака флотилията да открие нещо, или пък да се присъедини към търсенето, въпреки че това щеше да бъде загуба на време и гориво.

Джо мразеше да бездейства. Той вдигна слушалката на интеркома, свърза се с мостика и каза на капитана, че ще му трябва хеликоптера, за да огледа атола отблизо.

Няколко моряци от екипажа помогнаха на Дзавала да натовари спасителния сал от склада в хеликоптера. После Джо седна в кабината и няколко секунди по-късно, машината се издигна от площадката, направи кръг около кораба и пое на север.

Дзавала поддържаше височина от сто и петдесет метра и скорост от двеста и четирийсет километра в час. От толкова високо, океанът изглеждаше като окъпана от слънцето синьо-зелена мантия. Той прелетя над няколко кораба от флотилията, но повечето от тях претърсваха в други зони. Заслепяващият блясък на океана му пречеше да види атола, докато не застана точно над него.

Джо остави машината да виси във въздуха и погледна надолу към голямата колкото носна кърпа купчина пясък и няколкото палми. Атолът изглеждаше точно като на снимката от сателита. Той се увери, че в рифа няма достатъчно голяма пролука, за да може да премине каквато и да е лодка. Дзавала намали височината, за да огледа по-отблизо и приземи машината на няколкостотин метра от острова, който странно защо се намираше в единия край на лагуната, вместо в центъра.

Докато витлата спираха да се въртят, Дзавала откопча колана и стъпи върху единия от понтоните. Наоколо цареше пълна тишина. Чуваше се само шепотът на вълните, разбиващи се в брега. Като погледна надолу към кристалночистата вода, той видя един рак да пълзи по дъното.

Салът се намираше в оранжев пластмасов куфар, който Джо измъкна от кабината. Той пусна сала във водата и дръпна шнура за надуване. Чу се съскане от капсулата с въглероден диоксид и надуваемият съд придоби форма. Дзавала се качи в него и загреба към брега.

Щом стигна, издърпа сала на ослепително белия пясък и обиколи острова. Почувства се като корабокрушенец върху един от онези миниатюрни острови, които създателите на анимационни филми обичат да рисуват.

Тропическото слънце палеше като горелка непокритата му глава. Той потърси спасение в сянката на няколкото жалки палми. Джо се огледа наоколо, поглъщайки самотната красота на атола, с неговата неземна светлина и цвят.

Отново обиколи острова, като последва собствените си стъпки и се намръщи. Това не би могло да е остров Беда. Беше си един обикновен атол. Дзавала се върна до сала и се обърна да хвърли един последен поглед. Близо до върха на една от палмите се появи сноп светлина.

Дзавала се върна и застана под дървото. Той източи врат, но не успя да определи източника на отразяването. Джо обгърна ствола, който растеше под ъгъл и се изкачи до мястото, от което започваха широките листа. Той незабавно откри какво отразява слънчевата светлина. Лъчите отскачаха от обектива на миниатюрна видео камера, закачена за ствола на дървото.

Докато гледаше в стъклото, Дзавала осъзна, че е възможно камерата да го снима. Той тръгна да слиза, но спря по средата. Дървото беше гладко и странно на допир. Джо извади ножа, висящ на колана му и заби острието в ствола, но то не потъна много. Джо обели част от кората и не повярва на очите си: изглежда, че кората беше направена от изплетена пластмасова тъкан, покриваща твърдо метално ядро.

Дзавала се пресегна и отряза част от листото. Сложи го между зъбите си и захапа: отново пластмаса. Той прибра ножа и скочи на пясъка. Джо направи няколко крачки вдясно, а после вляво. Камерата се завъртя и го последва.

По дяволите!

Дзавала се затича, избута сала във водата и загреба, колкото сили имаше. Трябваше да се добере до радиото в хеликоптера. Той погледна през рамо, очаквайки да види как го гонят всички демони от ада, но никой не се опитваше да го спре. Още няколко загребвания и щеше да е в хеликоптера.

Тогава се случи нещо наистина странно. Дъното на лагуната се издигна към него и прие формата на дълга, лъскава могила. Изведнъж тя се раздели и един огромен черен плавник се показа от дъното на лагуната, издигайки се докато не се извиси на повече от дванайсет метра над главата на Дзавала. Той гледаше право в кулата на гигантска подводница. Секунди по-късно палубата на машината повдигна сала във въздуха. В същия момент хеликоптерът се издигна към небето и се залюля за миг, преди да се плъзне под ъгъл по облата палуба. Щом вертолетът се удари в разпенената вода, кабината се наводни.

Салът се плъзна по заобления корпус на подводницата и се напълни с вода. Дзавала опита да се качи обратно на палубата, но пръстите му се хлъзнаха по гладкия, мокър метал и бързите течения го изтласкаха в лагуната.

Той се нагълта с морска вода и започна да се бори за глътка въздух като изхвърлена на брега риба. Тогава, нещо подобно на бейзболна бухалка го удари в слепоочието. Джо видя кратка експлозия от светлина пред очите си и почувства сковаваща болка. В този момент някой спусна завесите и Дзавала бе обгърнат от тъмнина.