Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (11)

10.

„Б3“ бързо се превръщаше във фризер, защото работещата на батерии отоплителна система губеше битката с дълбоководния студ. Джо Дзавала и Макс Кейн се бяха увили с одеяла като индианци от племето навахо, и бяха опрели гръб в гръб, за да се топлят. Устните им бяха изтръпнали, а дробовете им се мъчеха да извлекат малкото количество кислород, останало във въздуха.

Дзавала се боеше, че всеки момент батериите ще се изтощят напълно. Не искаше да умре в тъмнина. Батисферата имаше резервна бутилка с кислород, но той се питаше дали си струва да удължава агонията. Все по-трудно удържаше импулса си да се предаде. Затвори очи и си спомни планините около Санта Фе. Представи си, че си почива след дълъг зимен преход, а не лежи затворен в куха стоманена топка на дъното на ледения океан.

Дрън!

Нещо се удари в батисферата. Дзавала долепи ухо до стената, забравяйки за студа, който проникваше през металната обшивка. Дочу се стържещ звук и след това повторно удряне, последвано от още няколко.

— Морзов код за буквата „К“ — досети се той.

След малко, след дълга пауза, той чу „О“.

Кърт Остин!

Кейн седеше, увесил глава и обгърнал коленете си с ръце. Той вдигна глава и погледна към Дзавала с влажни, невиждащи очи.

— Какво е това? — попита Кейн. Думите излязоха завалени като от устата на пияница.

Напуканите устни на Дзавала се разшириха в сянка от усмивка.

— Подкреплението пристигна!

Остин клечеше над батисферата подобно на паяк и почукваше по корпуса й с ръката — щипка. Размерът и формата на подводния костюм го правеха податлив на теченията и един подводен водовъртеж заплашваше да го избута надалеч. Остин закачи кабела върху сферата и после захвана един от манипулаторите си за въжето, за да не бъде отнесен от течението. След това нагласи двигателите на костюма да сочат надолу към калта около сферата.

Натисна педала и мигновено беше обгърнат от облак тиня, която след малко се уталожи. Изключи прожекторите на костюма. Слабата светлина, идваща от доскоро погребаните прозорци на „Б3“ показваше, че системите все още работят. Остин започна да включва и изключва светлините на костюма, за да привлече вниманието на Дзавала.

Дзавала видя мигащата светлина и умът му започна да работи по-бързо, въпреки студа.

Кейн също бе видял светлината.

— Какво ще правим? — попита той.

Дзавала жадуваше за възможността да направи нещо, каквото и да е, за да се измъкне от тази каша, но знаеше, че трябва да бъде търпелив.

— Ще чакаме — отвърна той.

Остин разкачи манипулатора от кабела и започна да почуква отново по батисферата. Успя да предаде само няколко букви, преди течението да го отнесе на няколко метра от сферата. Върна се и изпрати още няколко букви.

Камерата, монтирана върху костюма, предаваше случващото се на кораба.

— Какво става там долу? — дочу се гласът на Генън. — Картината изчезна, а сега е с много лошо качество.

— Изчакайте — отвърна Остин, а после приключи с изпращането на съобщението.

— Изчакваме — отговори капитана.

Усилията изтощиха Остин. В очите му се стичаше пот и той се бореше да си поеме дъх като изхвърлена на брега риба.

— Вдигайте! — извика той в микрофона на костюма.

Дзавала внимателно слушаше съобщението, идващо през обшивката на „Б3“. Той улови първите няколко букви. След кратка пауза, разпозна и останалите.

„Издигай!“

„По дяволите, Кърт, ако можех да се издигна, щях да го направя.“

Батисферата все още седеше заседнала в калта и Дзавала изпитваше ту гняв, ту отчаяние. Може би това е сън, породен от липсата на кислород. Може би всичко това беше само игра на гладния му за кислород мозък.

Рязък звън го върна в реалността.

Върху контролното табло мигаше червена лампичка. Той осъзна, че тя мига от доста време, но неговият бавен ум не беше възприел, че това е предупреждение, че кислородът е на свършване.

Дзавала се пресегна към резервната бутилка, едва я свали от стената и завъртя клапана.

Кислородът изпълни кабината и разсея мъглата от ума му. Отвори капака, покриващ ръчката за плавателната система и зачака нещо да се случи.

Остин висеше над дъното над океана, а прожекторите на костюма му бяха насочени към купола на „Б3“. Лебедката, намираща се на деветстотин метра над главата му, започна да се върти, кабелът се опъна, но батисферата не помръдна. През главата му минаха мрачни мисли: куката можеше да се откъсне всеки момент и сферата щеше да остане в капана на калта или пък Дзавала щеше да забрави да задейства плавателната система, или пък тя нямаше да заработи и най-страшното, двамата мъже са в безсъзнание.

— Кабелът е опънат — извика Генън. — При теб има ли промяна?

Остин забеляза, че намотката на въжето се разплита.

— Продължавайте да вдигате! — нареди той и стисна зъби, сякаш можеше да вдигне „Б3“ само със силата на ума си.

Батисферата не помръдваше. Кабелът продължи да се разплита.

— Мръдни, по дяволите! — извика той.

Облаци кал се издигнаха около батисферата. После тя се освободи, изскочи от тинята като тапа и застана хоризонтално. Гъст облак тиня обгърна сферата, секунда преди тя да се издигне до обсега на прожектора.

Триумфалният вик на Остин проехтя през системите от говорители на борда на кораба.

„Б3“ се намираше на три метра над дъното, а от двете й страни се стичаше кал. После шест метра. Но все още нямаше и следа от въздушните й възглавници. Какво чака Джо? Може би капаците са затлачени с кал.

Остин поддържаше темпото и се издигаше заедно с батисферата, като не сваляше очи от куката и кабела.

Последната нишка от телта поддаде и в същия миг капаците от двете страни на сферата се отвориха и разцъфнаха шест въздушни възглавници. Батисферата се разклати силно, после се стабилизира и започна да се издига.

Остин наблюдаваше „Б3“, докато се изгуби от погледа му.

— Идват към вас — съобщи той на Генън.

— Ти си следващият — отвърна капитанът. — Как си?

— Ще съм по-добре на палубата.

Остин нагласи двигателите, така че да е в приблизително вертикална позиция и беше готов за момента, в който кабелът ще започне да го дърпа нагоре. Изключи светлините и забеляза, че не е сам.

Остин беше обграден от светещи морски създания, които висяха наоколо неподвижно като звезди. От време на време, той виждаше нещо да се движи като светлините на самолет на фона на нощно небе. Нещо отляво привлече погледа му. Съзвездието, което висеше на ръба на периферното му зрение, сякаш ставаше по-голямо. Остин завъртя глава и забеляза да се приближава нещо — три кехлибарени очи.

В мозъка на Остин светна предупредителна лампичка. Той беше толкова съсредоточен в спасяването, че забрави за зловещата сянка, която обикаляше наоколо, преди да бъдат скъсани кабелите на „Б3“ и на робота.

Светлината от прожекторите на костюма се отрази от гладката, тъмна повърхност на нещо с формата на сплескана сълза. Беше някаква машина, най-вероятно автоматизиран подводен апарат, или АПА, защото не се виждаше въже. Светещите очи отпред най-вероятно бяха сензори, но Остин беше по-заинтересован от острите метални челюсти в предната част на машината.

Апаратът се движеше бързо на дълбочина, на която челюстите можеха да прережат въжето, което го свързваше с повърхността. Остин натисна педала на вертикалните си двигатели. Мина секунда, преди те да преодолеят инерцията на костюма, и после се изстреля няколко метра нагоре. Нападателят мина под него, а челюстите щракнаха във водата.

Машината направи широк обратен завой, издигна се, за да го настигне и се подготви за ново нападение.

Генън следеше атаката върху екрана на кораба.

— Какво по дяволите е това? — извика той.

— Нещо, което иска да ме хапне за вечеря! — изкрещя Остин. — Дърпайте по-бързо!

Пъргавият АПА бързо смени стратегията и скоростта си. Приближи се за повторно нападение, а после забави, преследвайки целта си с предпазливостта на хищник, чиято жертва е направила нещо неочаквано.

Остин изчака докато нещото се приближи само на няколко метра и натисна педала. Костюмът се издигна няколко метра, но не достатъчно бързо, за да избегне нападателя. Остин вдигна ръце напред, за да се защити. Ръцете — щипки се сблъскаха с манипулаторите на апарата и едната се заби в средното му око.

Главата на Остин се блъсна в плексигласовия шлем. Сблъсъкът с апарата го люшна настрани и Кърт увисна безпомощно на въжето. Преряза го силна болка в лявата китка.

Апаратът се подготви за ново нападение, но се движеше бавно и се клатушкаше подобно на хрътка, душеща следите на плячката си. Вместо да тръгне право към Остин, той избегна прякото стълкновение и се насочи нагоре към кабела. Кърт все още беше зашеметен от удара и не успя да включи двигателите навреме. Щипките на апарата хванаха издигнатата му дясна ръка в лакътя и се затвориха около нея.

С левия манипулатор, Остин хвана челюстта на апарата и се насочи надолу, а после нагоре, движейки се като йо-йо. Двигателите бяха проектирани предимно за хоризонтално, а не за вертикално движение, а и тежестта на апарата работеше против него. Въпреки това Остин не спираше да огъва челюстта на машината, докато вече не ставаше за нищо. Острието се отчупи в основата си.

АПА започна да се мята лудо, после се отскубна и изчезна в мрака.

— Кърт, добре ли си? — прозвуча гласът на капитана в слушалките. — За Бога, отговори ми!

— Отлично, капитане — успя да пророни Кърт. — Издигнете ме.

— Веднага! — каза капитанът с облекчение. — Каква музика искаш да слушаш докато пътуваш нагоре?

— Оставям вие да решите — отговори Остин. Беше твърде уморен, за да мисли.

Секунди по-късно, звуците на Щраус зазвучаха в слушалките и той започна своето дълго пътуване към повърхността с „Приказки от Виенската гора“.

Когато качиха Остин на кораба, той не осъзнаваше, че все още държи в металните си щипки острието от подводния апарат, сякаш беше някакъв ловен трофей.