Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (7)

6.

Двамата пасажери на „Б3“ решиха да докладват своите наблюдения като коментатори на спортно събитие. Джо Дзавала щеше да бъде главният коментатор, а Макс Кейн избра да внесе колорит, като използва записките на Уилям Бийб.

На осемдесет и седем метра дълбочина, Кейн обяви:

— Потопеният океански лайнер „Лузитания“ почива на тази дълбочина.

На сто и седем метра, той отбеляза:

— Това е най-дълбоката точка, до която е достигала подводница, преди Бийб да започне спусканията със своята батисфера.

Когато апаратът достигна сто и осемдесет метра, Кейн свали късметлийската шапка от главата си и я стисна в ръка.

— Навлизаме в това, което Бийб е наричал „Земята на изгубените“ — каза тихо той. — Това е царството на човешките същества, загубили живота си в морето. Още от времето на финикийците, милиони души са се спускали до тази дълбочина, но всички те вече са били мъртви, станали жертви на войните, бурите или Божията намеса.

— Приятна мисъл — каза Дзавала. — Затова ли поздрави „Селенията на Дейви Джоунс“… където отиват удавените моряци?

Кейн се пресегна към копчето за изключване на камерата и микрофона и каза:

— С Джо ще направим малка почивка. След няколко минути ще продължим с коментарите на наблюденията си. — Той натисна копчето. — Имам нужда да си поема дъх — каза той с усмивка. — Попита ме за „Селенията“… Това е името, което колегите ми дадоха на лабораторията.

— Морският център на Боунфиш Кий? — попита Дзавала.

Кейн погледна към камерата.

— Да, Боунфиш Кий.

Дзавала се зачуди защо някой би сравнил слънчев остров в Мексиканския залив с мрачното царство на удавените моряци, но знаеше, че учените са странни птици и мислено повдигна рамене.

— Бийб е смятал океана за сравнително безобиден — каза Кейн. — Той е знаел, че опасностите са реални, но е мислел, че слуховете за рисковете от големите дълбочини са пресилени.

— Милионите жертви на удавяне, за които спомена, не биха се съгласили с теб — отвърна Дзавала. — Уважавам всичко, което са постигнали Бийб и Бартън, но от инженерна гледна точка, бих казал, че са извадили късмет като не са станали жители на тази „Земя на изгубените“. Оригиналната батисфера е била като бомба със закъснител.

Кейн посрещна думите му с насмешка.

— Бийб, освен мечтател, е бил и реалист — каза той. — Той е сравнявал батисферата с кухо грахово зърно, висящо на паякова нишка на четирийсет метра дълбочина под корпуса на кораб в средата на океана.

— Поетично, но неточно — отвърна Дзавала. — Точно затова инсталирах новите системи за безопасност.

— Радвам се, че си го направил — каза Кейн. Той отново включи микрофона и насочи вниманието си към гледката пред илюминатора.

„Б3“ от време на време се поклащаше, но спускането се усещаше повече от промяната в светлината през илюминаторите, отколкото от движението. Най-драстичната промяна в цветовете е в началото на спускането. Червеното и жълтото изчезват, сякаш някой ги изстисква от гъба. Зеленото и синьото преобладават. На още по-голяма дълбочина цветът на водата става тъмносин и накрая наситеночерен.

В началото риби лоцман, сребърни змиорки, облаци копеподи и подобни на дантела сифонофори преминаваха пред илюминаторите като малки духове, заедно с множество скариди, прозрачни сепии и толкова миниатюрни охлювчета, че можеха да бъдат сбъркани с мехурчета. В края на обсега на прожектора се забелязваха дълги, тъмни силуети.

На двеста и тринайсет метра, Дзавала изключи светлината. Той погледна през илюминатора и промърмори нещо на испански. Дзавала беше отраснал в Санта Фе и гледката извън батисферата му напомняше на небето над Ню Мексико в ясна зимна нощ. В тъмнината проблясваха звезди. Някои самотни, а други на групи. Едни премигваха непрекъснато, а други само веднъж. Виждаха се плаващи нишки светлина и мъждукащи петна, които можеха да бъдат свръхнови или съзвездия на небосклона.

В кабината беше тихо като в катедрала. Единственият шум идваше от тихото бръмчене от мотора на вентилацията, затова когато Кейн видя някаква вълнообразна форма да преминава пред илюминатора, реакцията му беше като изстрел с пистолет.

— Еха! — възкликна Кейн. — Медуза аурелия!

Дзавала се усмихна на вълнението на Кейн. Не можеше да отрече красотата в плавните движения на медузата, макар създанието пред илюминатора да беше дълго само няколко сантиметра.

— За малко да се вържа, Док. Помислих, че си видял чудовището от Лох Нес — каза Дзавала.

— Това е много по-хубаво от Неси. Медузите са едни от най-възхитителните и сложни създания и на сушата, и в морето. Погледни как това ято риби светна като главната улица в Лас Вегас… Риби фенери… Хей — възкликна Кейн, — какво беше това?

— Да не си видял някоя русалка, Док? — попита Дзавала.

Кейн опря лице в илюминатора.

— Не съм сигурен какво видях — каза той, — но беше огромно!

Дзавала включи прожектора и зелена струя светлина прониза мрака.

— Изчезна — каза Кейн, — каквото и да е било.

— Бийб е забелязал голяма риба, за която помислил, че може да е китова акула — каза Кейн към камерата. — Допреди да се спусне с батисферата, неговите колеги учени не са вярвали, че е видял риба със светещи зъби и неонова кожа. Той им запушил устите, доказвайки, че бездната гъмжи от подобни загадъчни създания.

— Стават все по-странни — каза Дзавала, сочейки към себе си. — Местните, които плуват наоколо, навярно си мислят, че двамата с теб сме доста противни натрапници в техния квартал.

Гръмогласният смях на Кейн проехтя в батисферата.

— Извинявам се на всички, които ни слушат в момента. Не исках да ви оглушавам. Но съм съгласен с Джо — хората нямат право да бъдат там, където сме ние в момента. Налягането извън тази сфера е седемдесет килограма на квадратен сантиметър. Самите ние щяхме да приличаме на медузи, ако не ни предпазваше тази стоманена черупка… Погледни, още няколко риби фенери. Човече, прекрасни са! Виж, ето — ола!

Спускането на батисферата протичаше гладко и без отклонения, но изведнъж, докато Кейн говореше, силна вибрация премина през апарата. „Б3“ първо се издигна, а после се спусна бавно. Кейн се озърна, сякаш очакваше морето да започне да нахлува през стените на сферата.

Дзавала се свърза с кораба — майка.

— Кърт, ако обичате, спрете да си играете на йо-йо с „Б3“!

Необичайно силно вълнение беше разклатило кораба и кабелът се беше отпуснал. Операторът на крана забеляза промяната и задейства мотора на лебедката.

— Съжалявам за подрусването — отвърна Остин. — Кабелът се беше отпуснал заради вълните и малко прибързахме с обтягането му.

— Нищо чудно, при тази дължина на кабела.

— След като повдигна темата, защо не проверите дълбокомера?

Дзавала погледна към екрана на монитора и тупна Кейн по рамото. Макс се обърна и видя пръстът на Дзавала да сочи към датчика.

Деветстотин двайсет и три метра.

Бяха надминали историческата дълбочина на оригиналната батисфера с шейсет сантиметра.

Челюстта на Макс увисна почти до адамовата му ябълка.

— Пристигнахме! — обяви той. — На повече от деветстотин метра сме!

— И почти не ви остана въже — добави Кърт Остин. — Дъното е само на петнайсет метра под вас.

Кейн плесна триумфално ръката на Джо Дзавала.

— Не мога да повярвам! — каза той. Лицето му сияеше от вълнение. — Бих искал да използвам случая да благодаря на безстрашните Уилям Бийб и Отис Бъртън — продължи той, — за мечтата, която ни завещаха. Това, което постигнахме днес, е признание за техния кураж… А сега ще започнем да фотографираме морското дъно, затова ще се изключим за няколко минути. Ще се свържем с вас, когато поемем към повърхността.

Дзавала и Кейн прекъснаха връзката, настаниха се до илюминаторите с фотоапарати в ръка и започнаха да снимат странните светещи създания, които светлините на батисферата бяха привлекли. След малко, Дзавала провери от колко време са на дъното и каза, че е време да поемат обратно към повърхността.

Кейн се ухили.

— Да тръгваме тогава! — каза той.

Дзавала се свърза по радиостанцията с Остин и му съобщи, че са готови да бъдат издърпани.

„Б3“ се залюля леко, завибрира и после се заклати наляво-надясно.

— Малко ни друса тук долу, Кърт. Морето пак ли стана бурно? — попита Дзавала.

— Като огледало е. Вятърът утихна и вълните изчезнаха.

В този момент Кейн изкрещя:

— Джо, — ето я отново… чудовищната риба! — и заби показалеца си в илюминатора.

Една сянка премина близо до края на обсега на прожектора и зави към батисферата.

Дзавала притисна лицето си към илюминатора. Всеки косъм от косата му настръхна. В него се взираха три светещи очи.

Нямаше много време да разгледа внимателно странното създание, защото сферата отново се разклати.

— Забелязахме, че кабелът се поклаща близо до повърхността — прозвуча гласът на Кърт през говорителя. — Какво става?

Батисферата се полюшна още веднъж.

— Тук долу има нещо — отвърна Дзавала.

— Какви ги говориш? — попита Остин.

Дзавала не беше сигурен, затова просто каза:

— Издърпайте ни!

— Дръжте се — отвърна Остин. — Включваме лебедката.

Батисферата се стабилизира. Числата върху ехолота примигнаха, показвайки, че сферата се движи към повърхността. Кейн се усмихна, но изражението на лицето му замръзна, когато батисферата се разклати отново. Секунда по-късно, мъжете в „Б3“ бяха в безтегловност, сякаш падаха с повреден асансьор.

Батисферата летеше свободно към дълбините.