Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (21)

20.

Тънки снопове слънчева светлина събудиха Гамей в ранни зори. Тя се измъкна от леглото и облече къси гащета за бягане, потник и маратонки и излезе тихичко през вратата към верандата. Направи няколко упражнения за загрявка, заобиколи бунгалото и затича — първо бавно, но постепенно ускори темпото.

Мидените черупки под краката й скърцаха, но Гамей тичаше с атлетична грациозност. Леките й, пестеливи движения подсказваха, че ако някога се прероди, ще бъде гепард. Тя тичаше всяка сутрин — навик, който й остана от дните й на мъжкарана, когато се мотаеше по улиците на Расин с банда момчета.

Гамей чу стъпки и се обърна. Доктор Мейхю се приближаваше зад гърба й.

Той настигна Гамей и затича до нея.

— Добро утро, доктор Траут! — каза той запъхтян. — Наслаждавате ли се на тичането?

— Да, много, благодаря ви!

— Радвам се! — Той закачи дежурната си усмивка. — Ще се видим на закуска.

Мейхю ускори темпото, изпревари Гамей и изчезна зад един завой.

Пословичната влажност във Флорида скоро измести утринната свежест и Гамей се върна в стаята си, мокра от пот. Тя си взе душ и облече чисти къси панталони, потник и сандали. После последва шума от гласове до столовата.

Доктор Мейхю махна на Гамей да седне при него и колегите му, с които се беше запознала предишната вечер. Всички на масата си бяха поръчали омлет с френско сирене и домати. Беше приготвен съвършено и поднесен с домашно приготвен овесен хляб.

Забелязвайки задоволството на Гамей, Мейхю каза:

— Храната тук е една от привилегиите, за които настояхме, преди да се съгласим да бъдем изоставени на Боунфиш Кий.

Той допи кафето си и избърса устата си със салфетка. После се пресегна под стола си и подаде на Гамей пластмасова торба с чиста лабораторна престилка.

— Готова ли сте за обиколката, доктор Траут?

Гамей се изправи и облече дрехата.

— Стига и вие да сте, доктор Мейхю.

Той отговори с неизбежната си дежурна усмивка.

— Последвайте ме!

Двамата тръгнаха по една немаркирана пътека от мидени черупки в посока обратна на главната алея и не след дълго стигнаха до едноетажна тухлена сграда, боядисана в светлозелено. Въздухът вибрираше от бръмченето на невидими електрически мотори.

— В тази сграда се прави култивиране на ресурси — обясни Мейхю. — Може да прилича на гараж, но лабораторията, която се помещава вътре, е една от водещите в сферата на биомедицината.

В слабо осветената сграда имаше десетки големи, светли аквариуми. Двама техници с бели престилки и с папки с листове, обикаляха от аквариум на аквариум. Те не обърнаха особено внимание на новодошлите, а само им махнаха любезно. Във въздуха се носеше влажна миризма на риба.

— Тези соленоводни резервоари са направени така, че да наподобяват максимално точно местообитанието на водните организми, които съдържат — обясни Мейхю.

— Колко различни видове изучавате? — попита Гамей.

— Десетки видове и подвидове. Позволете ми да ви покажа звездата на нашето шоу.

Мейхю се приближи до един аквариум, в който се виждаха няколко трептящи червени същества, всяко с големината на грейпфрут. Къси, остри пипала обграждаха устите им. Те красяха камъните в аквариума.

— Прекрасни са! — каза Гамей. — Това трябва да е морското цвете, за което съм чела в научните списания.

— Колегите обичат да кръщават съществата с по-простички имена — каза Мейхю. — Това ни спестява оплитането на езика с латинските наименования. Има морска звезда, морско цвете и така нататък. Иронията е, че тези изящни същества всъщност са съвършени машини за убиване, развили способността да привличат малки рибки, а после да ги ужилват и поглъщат.

— Има и още нещо иронично — каза Гамей. — Въпреки, че са отровни, могат да ни помогнат да лекуваме заболявания.

— Убиването и лекуването не са взаимно изключващи се. Курарето е силна отрова, която се използва в медицината. Ботоксът също.

— Разкажете ми за морското цвете, доктор Мейхю.

— С удоволствие! Историята на тази малка красавица, всъщност е свързана с един сюнгер, открит през 1984 г. От Океанографския институт „Харбър Бренч“ спуснали подводния апарат „Сий-линк“ близо до бреговете на Бермуда. Учените открили парче сюнгер в смукателната му тръба. След като го изследвали в лабораторията и провели различни тестове открили, че в съществото се съдържа вещество, което убива раковите клетки.

— Чела съм за това. Вълнуващо откритие! — каза тя.

Мейхю кимна.

— А също и обезсърчаващо — добави той.

— В какъв смисъл, доктор Мейхю?

— В продължение на двайсет години, учените търсили цял сюнгер, но без успех. После на някой му хрумнала гениалната идея да се спуснат по-надълбоко и да видят дали там няма да намерят хабитата му. Още с първото гмуркане открили достатъчно сюнгери, за да продължат изследването. Оказало се, че са ги търсили на грешното място — там, където живеели други същества, а сюнгерът си растял самотен на дълбочина триста метра, където дъното било на практика голо.

— Същият подход ли използвахте при морското цвете? — попита Гамей.

— В общи линии да. Открихме части от един непознат вид, недалеч от местата, на които са се гмуркали колегите от „Харбър Бренч“. Направихме проучване на хабитата и както казва онзи телевизионен майстор готвач — „Бум!“ — намерихме цели цветя, които също съдържат вещество, убиващо раковите клетки. Екземплярът на „Харбър Бренч“ отделя вещество, което е десетки пъти по-мощно от най-силното лекарство. Цветето е почти два пъти по-перспективно.

— Нотка на самодоволство ли долавям в гласа ви, доктор Мейхю?

Върху лицето на учения се появи усмивка, която за пръв път не изглеждаше като залепена.

— Чака ни още много работа, преди да можем да изпратим готовото вещество на някоя фармацевтична компания за клинични тестове. Трябва да открием начин да произведем по-големи количества. Събирането на морски цветя от дъното не е изгодно нито от икономическа, нито от екологична гледна точка.

— Убедена съм, че сте опитали да размножавате морското цвете чрез аквакултура — каза Гамей.

— Проучваме тази възможност, но ще е по-ефикасно да култивираме микроорганизмите, които отделят веществото. По този начин ще постигнем целта си да синтезираме веществото в по-големи количества. — Той сви рамене. — Но първо трябва да разберем как действа.

— Изглежда, знаете какво трябва да правите, доктор Мейхю.

— Така е, и потенциалните ползи са изключителни. Очаква се в бъдеще океанската биомедицина да стане основният източник на лекарства.

Гамей огледа вътрешността на лабораторията.

— Какво има в другите аквариуми? — попита тя.

— Още техни роднини, но от различни видове. Всеки екземпляр има свои отделни химически характеристики. Ние търсим лек за различни заболявания. Например, наскоро открихме корали, отделящи антибактериални и антивирусни вещества, както и обезболяващи, много пъти по-мощни от морфина, но без да водят до пристрастяване. Възможностите са неограничени.

Мейхю се опита да продължи с обиколката.

— Малко съм озадачена — каза Гамей, оказвайки лека съпротива на галантно побутващата я ръка на доктора. — На вашата интернет страница пишеше, че правите изследвания и с други безгръбначни. Мисля, че не видях представители на тип Мешести.

Изглежда, че нейният въпрос завари Мейхю неподготвен. Той пусна лакътя на Гамей и инстинктивно погледна към една врата към друга част от лабораторията.

— Медузи? Ами…

Мейхю може да беше учен, доказал своя професионализъм, но беше истински аматьор в изкуството да шикалкавиш. Очите на Гамей проследиха неволния му поглед и му пусна възможно най-чаровната си усмивка. Хващайки го за ръката, тя го поведе към вратата.

— Обзалагам се, че сте забравили — каза тя.

— Не е това — отвърна той. — Просто… Не обичаме да ги безпокоим. — Той омекваше под нейния неумолим поглед. — Е, предполагам, че няма да им стане нищо.

Той отвори вратата и подкани Гамей да влезе в стая, която беше напълно тъмна, с изключение на светлината, струяща от един аквариум, широк метър и двайсет и висок два и четирийсет.

Пулсиращата синя светлина идваше от около дванайсетина медузи, всяка с големината на зелка. Те не спираха да се движат, като преминаваха от дъното към повърхността на водата в аквариума, в нежен и хипнотизиращ подводен танц.

Една фигура, качена на стълба, се беше надвесила над отвора на резервоара и се обърна, за да види кой я прекъсва. Неземната светлина освети лицето на токсиколога, доктор Бенет. Тя отвори уста от изненада.

— Доктор Мейхю, не очаквах…

— Аз настоях доктор Мейхю да ми покаже тази част от лабораторията — обясни Гамей. — Надявам се, че не ви прекъсвам.

Бенет погледна към Мейхю, който кимна.

— Съвсем не — каза Бенет с колеблива усмивка. Тя размахваше мрежичка с дълга дръжка в ръката си. — Тази процедура не е никак лесна.

Погледът на Гамей се спря върху защитните ръкавици, прозрачната пластмасова маска и гумения гащеризон на Бенет, а после и върху трептящите, почти кубични форми на медузите и техния странен акробатичен танц. Тънки пипала бяха закачени за ефирни ресни, които ограждаха всяко от прозрачните същества. Тяхната биолуминесценция беше толкова силна, че можеше да се чете книга на нея.

— За всичките си години на гмуркане — каза Гамей, — не съм виждала нищо по-красиво!

— И по-смъртоносно — добави Мейхю, който беше застанал зад нея. — Медузите в този аквариум произвеждат отрова, която може да накара дори кобра да се засрами.

Гамей порови в паметта си.

— Това са Кубомедузи, нали? — попита тя.

— Точно така. Chironex fleckeri, или морска оса. Има близо сто регистрирани смъртни случая от нейното ужилване, което може да убие човек за по-малко от три минути. Предлагам да се дръпнем и да оставим доктор Бенет да работи.

Токсикологът пусна маската пред лицето си и потопи мрежичката в аквариума.

Гамей се изненада, като видя, че медузите не се изплашиха от мрежата, а се струпаха около нея, което улесни хващането на една от тях и прехвърлянето й в стъкленица. Междувременно, цветът на медузата потъмня и пулсирането зачести, сякаш беше раздразнена.

— Никога досега не съм виждала медуза да реагира така — каза Гамей. — Обикновено се опитват да избегнат всяка заплаха.

— Медузите са хищници — каза Мейхю, — но повечето видове просто се носят по течението, надявайки се жертвите им да попаднат в обсега им предимно случайно. Окото на медузата е по-добре развито, което означава, че тя по-скоро вижда, отколкото усеща плячката си. Но като добавим и способността й да се придвижва чрез изтласкване, тя спокойно може да преследва набелязаната цел.

Бавно поклащайки глава, Гамей каза:

— Не съм сигурна, че разбирам. Казахте „повечето видове“. Нали това са Кубомедузи?

Доктор Мейхю осъзна, че е каза повече, отколкото е искал.

— Преди малко допуснах грешка — каза той. — Всъщност, това е близка роднина на морската оса, но по-добре развита и агресивна.

— Не съм виждала морска оса с такъв цвят — каза тя.

— Аз също. Обсъдихме всякакви интересни имена, преди да се спрем на „синя медуза“.

— Какъв е техният фармацевтичен потенциал?

— Все още сме на ранен етап от изследването, но веществото, което отделят, е много по-сложно от всичко, което сме срещали. Експериментирането с това деликатно създание е като да яздиш див жребец.

— Невероятно! — каза Гамей.

Мейхю погледна часовника си.

— Благодаря ви, доктор Бенет — каза той. — Ще ви оставим насаме с отровния ви приятел.

Гамей не се противи, когато Мейхю я поведе към изхода. Той й показа някои от видовете, върху които работят, а после двамата излязоха от сградата и повървяха до още една тухлена постройка.

В тази лаборатория имаше по-малко аквариуми. Океанолозите обичат да разграничават мокрите лаборатории, в които се помещават и подготвят видовете, и сухите, където се намират компютрите и другите чувствителни инструменти за анализиране. Мейхю обясни, че тази е и двете. Във водната част се отделяха химическите вещества и се комбинираха с вируси или бактерии, за да се провери каква би била реакцията.

Двамата прекараха повече време в тази лаборатория, отколкото в другата и докато Гамей задоволи любопитството си, стана време за обяд.

— Гладен съм като вълк! — заяви Мейхю. — Да отидем да хапнем!

В кухнята им предложиха хамбургери с превъзходно качество. Мейхю не спря да говори за най-различни неща и Гамей реши, че той просто протака. След дългата почивка, обиколката продължи с посещението на трета сграда, в която имаше предимно компютри и никакви аквариуми.

Мейхю обясни, че компютрите сравняват характеристиките на веществата с различните болести по-бързо, отколкото може да го направи човек. Гамей погледна доктор Сонг Лий. Тя беше вперила поглед в един монитор.

Към средата на следобеда, обиколката приключи. Мейхю изглеждаше спокоен за пръв път откакто Гамей го срещна. Той я помоли да го извини и попита дали има нещо против, ако не я изпрати до бунгалото.

— Съвсем не — отвърна тя. — Ще се видим в „Щастливия час“.

Докато напускаше зоната на лабораториите, Гамей се почувства сякаш е изгонена. Откакто стъпи на острова, тя получаваше вино, храна, показаха й набързо забележителностите и сякаш я подготвяха да я изпратят на сутринта.

Мейхю имаше основание да се опасява от интереса на опитен наблюдател като Гамей. Прекаленото му внимание към всеки неин ход можеше да се възприеме като недодялан опит за гостоприемство, но нямаше и капка съмнение, че докторът се опита и то доста недодялано да отклони темата от обитателите на аквариума за медузи.

Гамей и за миг не се заблуди от неговата любезност. Малката задружна изследователска групичка беше просто фасада. Никакви фалшиви усмивки не можеха да прикрият факта, че островът беше едно потайно, херметически затворено пространство под налягане. Хората се смееха твърде пресилено, или пък, какъвто беше случаят с Мейхю, използваха дежурни усмивки.

Гамей отиде на кея, за да подиша малко свеж въздух. Дули Грийн боядисваше една лодка. Той я видя да се приближава и извади пурата от устата си.

— Добър ден, доктор Гамей. Доктор Мейхю показа ли ви лабораториите?

— Беше кратко, но интересно — отвърна тя с безизразно лице.

Дули долови вялост в отговора й.

— Така си и мислех — каза той със своята хитра усмивка.

— Видях доктор Лий в една от лабораториите — каза тя. — Тя не кара ли каяк всеки ден по това време?

Дули кимна.

— Като по часовник. Но днес ще тръгне малко по-късно.

Гамей посочи към каяците.

— Може ли да взема назаем един от тези, Дули? Имам няколко часа и мисля, че ще е добре да разгледам мангровите гори.

Дули потопи четката си в една кутия с разредител.

— С радост ще ви разведа с моята лодка, доктор Гамей. Ще видите много повече и ще си спестите гребането.

Тъй като нямаше какво друго да прави, Гамей се качи в лодката на Дули. След като се отделиха от кея и бяха на достатъчно разстояние от брега, той подаде повече газ. Двойният корпус пореше гладката вода както ножица коприна. След няколко минути навлязоха в малък залив, скрит от мангрови дървета.

Дули уверено държеше щурвала, захапал изгасналата пура. Присвил очи заради отразяващите се от спокойната повърхност на водата слънчеви лъчи, той насочи лодката към една стара дървена яхта близо до брега на обрасъл с мангрови дървета остров. Тя стоеше под ъгъл, а кърмата й беше във водата. Стъклата по прозорците липсваха, а в изгнилия й корпус, точно на ватерлинията, имаше толкова голяма дупка, че човек можеше да влезе през нея с плуване.

— Ураганът изхвърли това корито върху една плитчина — каза Дули, забавяйки лодката. — Служи за добър ориентир, докато плаваш из мангровите гори. Лесно е да объркаш посоката, дори с GPS-и компас.

Лодката беше подминала заострения дълъг нос на Боунфиш Кий, навлизащ доста навътре в морето. Кеят на морския център вече не се виждаше, а палмите скриваха водната кула. Ниските, еднообразни острови изглеждаха толкова еднакви, че човек трудно би се ориентирал по тях.

— Навярно познаваш тези води като дланта си — каза Гамей.

Дули примижа срещу слънцето.

— Всичко изглежда еднакво, но с времето започваш да забелязваш малки детайли, които повечето хора биха пропуснали. — Той отвори една кутия и посочи към чифт очила за нощно виждане. — Аз мамя, когато ходя на нощен риболов — каза той с хитра усмивка. — Купих ги по интернет. Имам още един чифт в навеса.

— Къде обича да кара каяк доктор Лий?

— Тя гребе от другата страна на онзи плаж. Там има много птици. Ще ви покажа.

Дули насочи лодката между дърветата. Каналът започна да се стеснява, докато накрая не свърши. Той изключи мотора и подаде един бинокъл на Гамей. Тя го вдигна до очите си и видя десетина бели и големи сини чапли, които газеха в плитчините в търсене на храна.

Дули посочи към един дървен кол, който стърчеше от водата на няколко метра от брега.

— От там тръгва пътеката, минаваща през целия остров. Дълга е само няколкостотин метра, а от другата страна има много добро място за риболов.

Дули включи двигателя, лодката бързо излезе от залива и се насочи към изхвърлената на брега яхта. После направи остър завой и пое обратно към Боунфиш Кий. Водната кула отново се показа и минути по-късно Дули намали скоростта и умело приближи лодката до кея. Гамей я върза с въжетата от носа и кърмата. После благодари на Дули и взе назаем карта на района с обяснението, че иска да види къде са били.

Тя се размина с доктор Лий, която беше тръгнала към кея за своята редовна разходка с каяк. Гамей й махна приятелски и получи същия учтив поздрав като при първата им среща.

Гамей застана на върха на хълма, който се намираше над залива и внимателно изгледа как Лий отплава с каяка.

Пищната красота на острова не можеше да скрие от опитното око на Гамей, че всъщност той е доста занемарен. Мангровите дървета бяха полумъртви, а хълмовете още не бяха изсъхнали след урагана и отделяха миризма на гнило, която беше по-силна от аромата на цветята, и висеше над острова като невидима миазма.

Тя сбърчи нос.

Това място понамирисва и то не само в преносния смисъл, помисли си Гамей.