Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (32)

31.

Жулиен Перлмутер обикновено работеше до късно и спеше до обяд. Затова, когато телефонът до голямото му водно легло звънна като камбана на кораб и събуди уважавания морски историк от дълбокия му сън, обичайният му мек глас прозвуча доста рязко.

Пухкавата му ръка се пресегна към масичката до леглото и вдигна слушалката на стария френски телефонен апарат. Той я долепи до ухото, по-зашеметен от нокаутиран боксьор, и избумтя:

— Жулиен Перлмутер е на телефона. Ако обичате обяснете накратко какво искате, по дяволите! И дано имате основателна причина да ми се обаждате в този безумно ранен час!

— Добро утро, Жулиен — отвърна спокоен женски глас. — Надявам се, че не съм те събудила.

Червеното му изопнато лице, почти скрито под гъстата прошарена брада, се отпусна и омекна. Небесносините му очи заблестяха топло, а под чипия нос се появи радостна усмивка.

— Добро утро, скъпа моя Гамей! — измърка Перлмутер. — Разбира се, че не си ме събудила. Намирах се в онази прекрасна фаза между съня и събуждането, и си мечтаех за закуската.

Гамей се засмя лекичко. Рядко се случваше сто и осемдесеткилограмовият Перлмутер да не мисли за храна.

— Радвам се да го чуя, Жулиен, защото с Пол бихме искали да минем да те видим. Ще ти донесем нещичко.

Перлмутер облиза устните си.

— Ще сложа кафе — каза той. — Знаете къде живея.

Той стави слушалката и седна в леглото, което беше разположено в нишата на огромна стая, която играеше ролята едновременно на спалня, всекидневна и работен кабинет. Домът на Перлмутер се намираше в една старинна постройка зад две къщи, обвити в лози, само на няколко пресечки от дома на семейство Траут. Лавиците, които покриваха стените от пода до тавана, се огъваха от тежестта на хилядите томове. Стотици книги бяха натрупани върху столове и маси или на опасно наклонени купчини по пода, и дори скриваха краката на водното легло.

Първото нещо, което Перлмутер виждаше, щом отвореше очи, беше това, което повечето експерти смятаха за най-богатата колекция от историческа корабна литература, съществувала някога. Студентите от цял свят позеленяваха от завист заради това книжно богатство. Перлмутер постоянно отказваше на музеи, които го молеха да дари книгите си на техните библиотеки.

Перлмутер облече халат на златни и червени шарки върху виолетовата си копринена пижама и нахлузи меки кожени пантофи на краката. После отиде до кухнята да приготви кафе, специална селекция от Папуа Нова Гвинея. След като си изми очите и зъбите, си сипа от силното, шоколадово кафе в любимата си старинна порцеланова чаша „Лимож“. Една глътка от силната напитка го върна към реалността. Беше вече напълно свеж, когато се чу звънецът на вратата. Перлмутер отвори и усмивката му се стопи при вида на надписа „Дънкин Донътс“ върху кутията в ръцете на Пол. Той се дръпна рязко назад като вампир, на който са предложили чесън и инстинктивно понечи да тръшне вратата. В този момент обаче Траут отвори капака на кутията.

— Шегичка! — каза Пол с дяволита усмивка.

— Купихме тези лакомства от един магазин на ъгъла — обясни Гамей. — Пушена шотландска сьомга, палачинки, хайвер и пресни кроасани. Не могат да се мерят с твоите кулинарни постижения, но решихме, че едва ли ще ти се готви толкова рано сутринта.

Перлмутер се хвана за сърцето и въздъхна с облекчение. След това покани гостите си да влязат.

— За момент ви повярвах — каза той, връщайки си обичайното весело настроение. — Очевидно сте прекарали твърде много време с онзи млад нехранимайко Остин. Къде се подвизават Кърт и Джо сега? Последното нещо, което чух за тях, е, че се спускат на дъното на морето с копие на една батисфера.

— В момента пътуват към Микронезия — каза Гамей.

— Микронезия? — попита той. — Това е едно от местата, които искам да посетя. Дочух, че там отбелязват важните събития с празници, на които се предлагат огромни количества храна.

Перлмутер покани двамата си гости в кухнята, където им сипа кафе от Нова Гвинея и сервира закуската в три порцеланови чинии. Седнаха около полираната кухненска маса, едно от малкото места в дома му, които не бяха затрупани с книги.

— Съжалявам, че ти се обадихме толкова рано — започна Пол, — но трябва спешно да открием нещо. Опитваме се да намерим бордовия дневник на един китоловен кораб от Нова Англия от 1848 г. Името на кораба е „Принцес“. Надявахме се, че ще можеш да ни кажеш откъде да започнем.

Гъстите вежди на Перлмутер скочиха нагоре.

— Корабът на Кейлъб Най!? — възкликна той.

Гамей отметна глава назад и се разсмя.

— Не спираш да ме изумяваш, Жулиен! — каза тя. — Споменаваме китоловен кораб, един от стотиците, а на езика ти вече е името на неговия капитан.

— Само защото младежът е преживял нещо забележително, което е останало в историята на китоловството. Кейлъб не е бил капитан, а юнга, така са наричали най-новите членове на екипажа. Той твърдял, че е бил погълнат от кашалот. Историята му се е радвала на голяма популярност по онова време.

— Възможно ли е? — попита Пол.

Перлмутер захапа замислено един кроасан и после каза:

— По този въпрос се е спорило още от времето на Йона. Най не е бил единственият, който е твърдял, че е бил погълнат от кашалот. През 1891 г., няколко години след приключението на Най, един китоловец, на име Джеймс Бартли, моряк от „Звездата на Изтока“, изчезнал, след като лодката му била преобърната от кашалот близо до Фолкландски острови в Южния Атлантически океан. Китът бил убит и когато започнали да го разрязват на борда, открили Бартли, свит в търбуха му. Кожата и косата му са били абсолютно бели, вероятно от стомашните сокове на бозайника.

След няколко седмици почивка морякът се е върнал на работа. Поне така се твърди в историята…

— Долавям нотки на скептицизъм в гласа ти — отбеляза Пол.

— И напълно основателно. Историята на Бартли е една от онези легенди, които никога не умират, като тази за Голямата стъпка или чудовището от Лох Нес. От време на време, някой писател, който е решил да възкреси историята, се свързва с мен. Аз ги препращам към текстовете на Едуард Б. Дейвис, който щателно е проучил тази история.

— До какво заключение е стигнал той? — попита Пол.

— Дейвис е събрал всеки документ, свързан с историята на Бартли, който е могъл да намери. Наистина е имало кораб с името „Звездата на Изтока“, но не е открил нищо, което да докаже твърдението, че Бартли е бил лекуван от увреждания по кожата, причинени от стомашните сокове на кита в някаква лондонска болница. Освен това, съпругата на капитана на кораба е заявила, че историята е била съчинена. „Звездата“ не е бил китоловен кораб, а по онова време британците не са ловили китове около Фолкландските острови. Въпреки това, историята за приключението на Бартли продължава да възкръсва от време на време.

Пол се обърна към Гамей.

— Ти си морският биолог в семейството. Възможно ли е кашалот да погълне цял човек?

— Намирани са отделни индивиди, в чиито стомаси е имало непокътнати гигантски сепии, така че от физиологична гледна точка, не е изключено кит да погълне цял човек.

Перлмутер набучи едно голямо парче сьомга и го сложи в устата си.

— Дейвис е заключил, че Бартли се е възползвал от естествения си светъл тен — каза той. — Заимствал е името от истински кораб, пуснал е няколко статии в местната преса и дори е убедил свой приятел да се представи за капитан на несъществуващия кораб. Накрая е влязъл в цирка, обявявайки се за „Новия Йона“.

Гамей се замисли.

— Изумително! — каза тя. — Но какво общо има всичко това с Кейлъб Най и „Принцес“?

Перлмутер бутна празната си чиния настрана и се надигна от масата. Той знаеше къде да намери всяка книга от своята огромна колекция. Отвори един висок метален шкаф, като обясни на двамата Траут, че документите в него са защитени от влага и вътре се поддържа постоянна температура. После извади плакат с размер шейсет на деветдесет сантиметра. На него, с огромни букви пишеше:

„КЕЙЛЪБ НАЙ, ЖИВИЯТ ЙОНА, ЩЕ РАЗКАЖЕ В КАРТИНИ И С ДУМИ ЗА ПРЕЖИВЕЛИЦИТЕ СИ В СТОМАХА НА КИТА в ПЪРВА МЕТОДИСТКА ЦЪРКВА В УОРЧЕСТЪР, МАСАЧУЗЕТС“

Под него, нарисувана на ръка, се виждаше картина на кашалот, нападащ китоловна лодка.

— Предполагам, че Бартли е чул за шоуто на Кейлъб и е решил да последва примера му — каза Перлмутер. — След като драскач от един евтин вестник ме попита за същото, реших да стигна още по-далеч от Дейвис. Тогава открих, че около петдесет години преди Бартли да се появи, Най е бил звездата на едно пътуващо представление, в което той се е наричал „съвременния Йона“.

— А дали историята на Кейлъб не е просто една по-ранна версия на измамата? — попита Гамей.

Перлмутер почеса замислено брадата си.

— Не мисля. За разлика от Бартли, Кейлъб Най е работил на китоловен кораб в Тихия океан и няколко свидетели твърдят, че наистина е бил погълнат от кит. Той е разполагал с декларации от капитана на кораба, капитан Хорейшо Добс, и няколко от членовете на екипажа, в които те заявяват, че историята не е измислена. За жалост, скептицизмът около твърденията на Бартли, хвърля сянка и върху думите на Най. Казахте, че търсите бордовия дневник на „Принцес“ от 1848 г.?

— Точно така — потвърди Пол. — Надяваме се, че можеш да ни помогнеш да го открием.

— Изключително мъдро решение от ваша страна. Предлагам ви да започнете от Рейчъл Добс.

— Тя роднина ли е на добрия капитан? — попита Гамей.

— Негова прапраправнучка. Живее в Ню Бедфорд и е уредник в музея „Добс“. Разговарях с нея, докато правех своето проучване по темата.

Пол каза:

— Можем да стигнем там за няколко часа.

— Прекрасно! Ще й се обадя да ви чака.

Перлмутер набра някакъв номер и проведе дружелюбен разговор с някого, а после затвори и каза:

— Ще ви приеме в три часа, но има една лоша и една добра новина. Добрата е, че бордовият дневник от 1848 г. е бил даден на Кейлъб Най. Лошата е, че неговата библиотека е била унищожена от пожар.

— Явно няма да пътуваме до Ню Бедфорд — каза Пол, поклащайки бавно глава.

— Защо всички от Нова Англия сте такива песимисти? — възкликна Гамей.

— Защото сме реалисти — отвърна той. — Без този дневник, няма как да узнаем къде е спирал „Принцес“, след като е напуснал Понпей.

— Вярно е — каза тя, — но може и да не ни е необходим, ако насочим вниманието си върху Кейлъб Най.

— Разбира се! — каза Перлмутер и щракна с пръсти. — Кейлъб е бил очевидец на това плаване. Разказал е на стотици хора за своите преживявания. Може някъде другаде да намерим подробности за неговото пътешествие. — Струва си да поговорите с госпожа Добс. Между другото, така и не ми обяснихте защо се интересувате от дневника.

— Дълга история, Жулиен — провлачи замислено Пол. — Като се върнем, ще ти я разкажем в някой ресторант. Ти избираш в кой. Ние черпим.

Предложението отклони вниманието на Перлмутер от темата за бордовия дневник.

— Има един нов френски ресторант близо до Уотъргейт, който исках да посетя — каза Перлмутер. — Но да се върнем към работата.

Той прокара пръсти по една лавица и започна да изважда книга след книга. Минути по-късно, семейство Траут напусна старинния дом, а ръцете им бяха пълни с томове на тема китоловство. Двамата ги подредиха в багажника на техния „Миникупър Клъбман“.

Докато пътуваха към дома си, Пол каза:

— Не ми се иска пак да звуча като песимист, но Кърт и Джо са се нагърбили с непосилна задача. Намирането на изчезналата лаборатория може да се окаже невъзможно. Ние би трябвало да вършим нещо много по-полезно от това да преследваме китоловец от деветнайсети век, чиито приключения може и да не ни помогнат с нищо.

Гамей кимна.

— Разбирам, че това пътуване може да се окаже загуба на ценно време — каза тя, — но има един неоспорим факт.

— Какъв?

— Кейлъб Най е единствената ни надежда.