Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (42)

41.

— Събуди се, товарищ^[1]!

Джо Дзавала витаеше в отвъдното малко под границата на съзнанието, но беше достатъчно буден, за да осъзнае, че студената течност, която сипваха върху устните му, има вкус на антифриз. Той я изплю. Инстинктивната му реакция предизвика бурен смях, който го върна в реалността.

Над Дзавала беше надвиснало брадато лице с четиринайсеткаратова усмивка. Той видя как гърлото на бутилката отново доближава устните му. Ръката му се стрелна нагоре и пръстите му стиснаха като менгеме дебелата китка на мъжа.

Светкавичната му реакция накара сините очи срещу него да започнат да гледат озадачено, но украсената със златен зъб усмивка бързо се завърна.

— Не ти ли харесва нашата водка? — попита мъжът. — Забравих, че американците пият уиски.

Дзавала отпусна пръстите си. Брадатият мъж дръпна бутилката и отпи от нея. После си избърса устните с опакото на дланта.

— Не е отрова — каза той. — Какво да ти предложа?

— Нищо — отвърна Дзавала, — но можете да ми помогнете да стана.

Мъжът остави бутилката и помогна на Джо да седне на ръба на койката. Дзавала огледа претъпканото помещение.

— Къде съм? — попита той.

— Къде си? — повтори мъжът.

Той се обърна и преведе въпроса на език, който Дзавала позна, че е руски, на трима други мъже с подобни бради, които бяха събрани в тясното пространство. Последва смях и отривисто клатене на несресани глави.

— Кое е толкова смешно? — попита Дзавала.

— Преведох им твоя въпрос и какво ще ти отговоря, а именно, че се намираш в ада!

Джо успя да се усмихне лекичко, протягайки ръка.

— В такъв случай — каза той, — ще приема водката, която ми предложихте.

Мъжът му подаде бутилката и Дзавала отпи колебливо. Усети как изгарящата течност се стича в гърлото му, но не успя да успокои пулсиращата болка в главата му.

Той докосна тила си с ръка и напипа марля, увита като тюрбан. Раните по скалпа му от приключението с „Б3“ все още не бяха зараснали.

— Главата ти кървеше — каза мъжът. — Само това успяхме да направим.

— Благодаря за помощта. Кои сте вие, момчета? — попита Дзавала.

— Аз съм капитан Медев, а това са моите офицери. Намираш се на борда на атомната подводница клас „Акула“. Ние сме това, което вие американците наричате „Проект 941 Тайфун“, най-голямата подводница в света. Аз съм нейният командир.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Дзавала, стискайки ръката на капитана. — Името ми е Джо Дзавала. Работя в Националната агенция за морско и подводно дело. Вероятно си чувал за нея.

Медев бръкна в джоба на своя анорак и извади ламинираната карта от НАМПД на Дзавала, върху която имаше негова снимка.

— Всеки, който работи в морето, е запознат с постиженията на НАМПД — каза Медев. — Прекрасните ви кораби са известни в целия свят.

Дзавала взе картата и я пъхна в джоба на ризата си, после грабна одеялото от койката и се загърна с него, за да попие влагата от дрехите си. Той отпи още веднъж от бутилката и я върна на капитана. Един от офицерите отиде до мивката и му донесе чаша вода. С нея Дзавала отми вкуса на водката и отново докосна превръзката на главата си.

— Не се обиждайте, капитане, но трябва повече да внимавате как управлявате тази машина. Вашата подводница изплува точно под мен и моя хеликоптер.

Медев отново преведе думите му и офицерите се разсмяха, но щом се обърна отново към Дзавала, изражението на лицето му беше сериозно.

— Прощавай! — каза капитанът. — Беше ми наредено да изкарам подводницата на повърхността и да те кача на борда. Дори и за човек с моя опит е доста трудно да маневрира със сто и осемдесет метрова подводница с голяма точност. Ти плуваше във водата. Ние те качихме на борда. Много съжалявам за хеликоптера.

— Кой ви нареди да ме затворите?

Доброжелателното лице на Медев се намръщи.

— Същите престъпници, които отвлякоха подводницата и затвориха мен и хората ми — каза той.

Медев заразказва своята невероятна история с гневен плам. Той беше ветеран от флота, служил дълги години на „Тайфун“, но после преминал на цивилна длъжност. Централното конструкторско бюро за морска техника „Рубин“, което беше проектирало подводницата, намерило начин да се използват излезлите от въоръжение „Тайфуни“ за пренасяне на товари под Северния ледовит океан. Ракетните силози били заменени с товарни трюмове, с товаровместимост петнайсет хиляди тона. Някаква корпорация купила подводницата и Медев трябвало да я откара до новия й собственик.

Екипажът се състоял от около седемдесет души, което е половината от нормалната бройка, но без нуждата от специалисти по оръжията, били повече от достатъчно да се свърши работата. Обещали им тлъсти чекове. Инструкциите към капитана били да изплува за среща в открито море. Но един китайски товарен кораб с въоръжени мъже дошъл на срещата и подводницата била превзета. Наредили им да поемат курс към Тихия океан. Използвайки торпедния силоз, похитителите изстреляли ракета по кораб на повърхността. После „Тайфун“-ът участвал в операция по преместването на една подводна лаборатория.

— Къде е тя сега? — попита Дзавала.

Медев посочи с показалеца си надолу.

— На около деветдесет метра под нас, на дъното на една потопена калдера — каза той. — Преди много години е станало изригване и вулканът се е сринал, оставяйки калдера на мястото на острова, който някога се е намирал тук. По ръба й израснал корал и образувал рифа, който си видял.

— Как подводницата е прескочила рифа? — попита Дзавала.

— Не е. Минахме отдолу. Японците са пробили тунел в калдерата, планирайки да използват това място като база за подводници през Втората световна война. Щели да изчакат докато американската флотилия подмине атола, а после да се покажат в тила й с германски суперподводници, и да я потопят. Много хитър план. Но Съюзниците бомбардирали германските фабрики за подводници и после войната свършила. — Тогава Медев попита: — Какво знаеш за тази лаборатория? Сигурно е важна.

— Много важна! — отговори Дзавала. — Самолети и кораби на Американският флот я търсят. Аз прелетях над лагуната. Водата беше кристалночиста. Защо не ви видях?

— Намирахме се под камуфлажна мрежа, опъната в лагуната. Вие, американците, наричате тази техника „нискотехнологична“.

— Ами островът в лагуната, върху който стъпих?

— Изкуствена плаваща платформа, поддържана на едно място от двигатели, свързани със самокоригираща се навигационна система. Осигурява наблюдателен пост, от който да се засичат евентуални нарушители. Видели са те много преди да стъпиш на платформата.

— Някой е вложил много труд в създаването на това скривалище.

— Доколкото разбирам, хората, стоящи зад този проект, са имали намерение да използват атола за транс тихоокеанска контрабанда.

Няколко силни удара по вратата прекъснаха разговора. Тя се отвори с трясък и в каютата влезе азиатец с автомат. Зад него стоеше Пелпс, който се усмихна злобно на Дзавала.

— Здравей, войниче! — каза той. — Доста си далеч от дома.

— Мога да кажа същото и за теб, Пелпс.

— Да, можеш. Виждам, че си се сприятелил с капитана и неговия екипаж.

— Капитан Медев много щедро сподели запаса си от алкохол.

— Жалко, че купонът свърши — каза Пелпс. — Той и неговите момчета ги чака работа.

Медев разбра намека и нареди на хората си да излязат от каютата. Пелпс заповяда на своята охрана да ги придружи до местата им, а после дръпна един стол и качи краката си на малкото писалище.

— Как откри това скривалище? — попита Пелпс.

Дзавала се прозя.

— Чист късмет — каза той.

— Не мисля. Следващ въпрос. Някой друг знае ли за това място?

— Само флотът на САЩ. Ти и приятелчетата ти можете да очаквате посещение от някой самолетоносач.

— Добър опит — каза Пелпс през смях. — Ако флотът знаеше за нас, досега тук вече да гъмжи от кораби и самолети. Камерата на острова изпрати снимка на красивото ти личице директно на моя шеф Чанг. Той заповяда на Медев да те измъкне, дори и с риск някой да ни види. Забъркал си се в ужасна каша, Джо!

Устните на Дзавала се извиха в лека усмивка.

— Само така изглежда — каза той.

Пелпс поклати глава от изумление.

— Какво ви дават да пиете в НАМПД? — попита той. — Кръв от бик ли?

— Нещо такова — отговори Дзавала. — Сега аз имам един въпрос към теб: защо ни даде ключовете за белезниците и върна револвера на Кърт след схватката ни с твоята шефка?

Пелпс свали краката си от писалището, стъпи на пода и се наведе напред.

— Всъщност, аз имам трима шефове — каза той. — Те са тризнаци. Чанг отговаря за грубите неща. Има брат на име Уен Ло, който се грижи за бизнеса. Но холограмата, която видя във Вирджиния, е на главния бос. Не знам дали е той, или тя.

— Какво имаш предвид?

— Понякога приема образ на мъж, а понякога на жена. Никога не се знае.

— Защо са тези холограми?

— Те нямат доверие на никого, дори и един на друг. Ненормални са, но предполагам, че вече го знаеш.

— Не е нужно да си ракетен инженер, за да проумееш, че те не играят с пълно тесте карти, Пелпс. Как си се събрал с подобни откачалки?

— Аз съм бивш „тюлен“. Луди или не, те плащат по-добре от флота. Мислех да се пенсионирам след тази операция. — Снишавайки гласа си, той добави: — Както вече казах, имам семейство у дома. Наистина ли мислиш, че вирусът на Триадата ще достигне Щатите?

— Въпрос на много кратко време.

— По дяволите, Джо! Ние трябва да спрем това нещо.

— Ние? — присмя му се Дзавала. — В момента не съм в позиция да направя каквото и да е.

— Ще променя това. Мислех си как да го направя. Ще ми трябва помощта ти.

Телефонът на Пелпс завибрира. Той отговори на обаждането, послуша за момент, каза „добре“, и затвори. После нареди на Дзавала да не мърда от каютата и излезе.

Джо се замисли върху разговора с Пелпс. Мъжът беше наемник и убиец, а той обикновено не избираше подобни хора за съюзници, но целите им съвпадаха. По-късно можеха да изгладят взаимоотношенията си.

Дзавала стана от койката и се разходи из каютата. Отиде до мивката, за да си наплиска лицето с вода, а после се разходи още малко. Тъкмо започна да се чувства почти нормално, когато Пелпс се върна.

Беше облечен в черен неопренов водолазен костюм и носеше голям военен сак. В погледа му се четеше тревога.

— Ще трябва да отложим разговора си — каза той. — Обади се Чанг.

— Какво става? — попита Дзавала.

— Ситуацията се усложни — каза Пелпс. — Плува ли ти се?

— Тъкмо изсъхнах — отвърна Джо. — Имам ли избор?

— Не — заяви Пелпс.

Той подаде сака на Дзавала.

— Това част от усложнението ли е? — попита Джо.

Пелпс кимна, нареди на Дзавала да се облече и го остави сам в каютата. Джо отвори сака и видя, че вътре има водолазен костюм. Той съблече влажните си дрехи и облече костюма, а после отвори вратата и излезе.

Пелпс чакаше в коридора с двама мъже, също готови да плуват. Той направи знак на Дзавала да го последва и пое през лабиринта от коридори на огромната подводница. Групата срещна няколко члена от екипажа, които изгледаха Пелпс навъсено. По средата на пътя охранителите се отделиха и Пелпс влезе в едно помещение в централната част на подводницата.

— Спасителната камера — каза Пелпс, сочейки към един люк над главите им. — От другата страна на кулата има още една. Нашите двама пазачи ще минат от там.

Той отвори едно шкафче и измъкна два комплекта за гмуркане, които включваха и маски, оборудвани със система за безжична комуникация. Щом се приготвиха, Пелпс се качи по стълбата и влезе в овалната камера. Дзавала го последва, движейки се бавно под тежестта на оборудването.

Спасителната камера беше тясна за двамата мъже, екипирани за гмуркане. Пелпс натисна копчето, което затваряше пода и помещението започна да се пълни с вода. След като се наводни напълно, той отвори люка над главите им.

Пелпс наду своята компенсаторна жилетка и изплува през спасителния отвор. Дзавала веднага го последва. Двамата излязоха от подводницата в основата на високата кула. Двамата охранители ги чакаха. Всеки от тях държеше пневматичен харпун, снабден с ужасяващ шип. Дзавала не им обърна внимание и си сложи плавниците.

Зеленикавата светлина, която прозираше през камуфлажната мрежа, къпеше черния корпус на подводницата в призрачен блясък. Дзавала беше виждал „Тайфун“ на един док, с по-голямата част от корпуса под водата и остана впечатлен от големината й, но това не беше нищо в сравнение с възможността да види целия размер на гигантската подводница, и огромната й кула.

В слушалките се дочу глас, наподобяващ крясък на патица и Пелпс махна, за да му привлече вниманието.

— Стига си разглеждал забележителностите, Джо! Последвай ме! Това е технично гмуркане. Деветдесет метра плюс, но в бутилката ти има тримикс^[2], така че всичко ще бъде наред.

Пелпс включи водонепромокаемото си фенерче. С един отскок, той се отдалечи от палубата, придвижвайки се през водата като професионалист и после се гмурна надолу. Дзавала го последва, а двамата охранители заплуваха след оставената от него следа от мехурчета.

Групата се насочи към кехлибарено съзвездие от блещукаща светлина. Докато се спускаха надолу, Дзавала видя, че светлините идват от четири големи купола, свързани един към друг с овални коридори. Той веднага разпозна лабораторията от скиците, които беше разглеждал.

— „Селенията на Дейви Джоунс“! — каза той.

— Впечатляваща гледка, нали? — попита Пелпс.

Дзавала забеляза още нещо. Едни призрачни сини форми се движеха бавно в сенките, малко зад обсега на прожекторите на лабораторията.

— Това сини медузи ли са? — попита той.

— Да — отговори Пелпс. — Стой далеч от тези хубавици. Доста са опасни. По-късно можем да разгледаме околността. Разполагаме само с няколко минути, за да поговорим. Единствено ние двамата имаме микрофони и слушалки, така че не се притеснявай за тези след нас. Мислех да те държа в подводницата, за да измислим план, но Чанг каза, че иска да те заведа в лабораторията. Не каза какво е намислил, но едно е сигурно, няма да ти организира весело посрещане.

— Не съм и очаквал — каза Дзавала. — Защо не ми помогнеш да се измъкна?

— Ще направя всичко възможно. Ще ти дам знак, когато съм готов да действам. През това време бъди добро момче и не давай повод на тези двамата с харпуните да те използват като мишена.

Намираха се точно над овалната постройка в центъра на комплекса. Дзавала си спомни, че тя е транзитен модул, в който се намираше камерата за совалката. Пелпс премина с плуване под конструкцията, после покрай четирите миниподводници, закачени за модула като хранещи се кученца и после влезе в шахта, отваряща се в кръгъл басейн в центъра на овално помещение.

Пелпс свали маската и комуникационния апарат, а Дзавала го последва. Охранителите изплуваха няколко секунди по-късно. През това време Пелпс и Дзавала вече излизаха по стълбичката от другата страна на басейна. Охранителите ги последваха и четиримата окачиха своите бутилки и екипировката на куки, монтирани на стената. Пазачите свалиха маските си и разкриха суровите си азиатски черти. Те оставиха харпуните и извадиха автоматични оръжия от водонепромокаемите си раници.

Пелпс натисна едно копче и пред тях се отвори врата. Той поведе групата през овален коридор, който свършваше пред друга врата. Пелпс нареди на охранителите да чакат в коридора и после двамата с Дзавала влязоха в малка стая.

Половината от стените бяха направени от стъкло. Това осигуряваше гледка към лаборатория, в която се виждаха няколко души, облечени в бели защитни костюми. Служителите погледнаха нагоре, когато Пелпс почука с кокалчетата на ръката си по стъклото. Всички продължиха да работят, с изключение на един, който махна, че го е видял и изчезна зад врата с надпис: „Обеззаразяване“.

Няколко минути по-късно, в стаята влезе Луис Мичъл. Беше облечена в лабораторна престилка и панталони, а гарвановочерната й коса беше още влажна от обеззаразяващия душ. Въпреки затрудненото си положение, Дзавала показа своето възхищение от поразителния външен вид на Луис с лека усмивка. Тя забеляза и ъгълчетата на устните й се повдигнаха.

— Познавам ви — каза тя.

Дзавала бързо провери в паметта си стотиците жени, с които беше излизал през годините и не откри нищо.

— Срещали ли сме се? — попита той предпазливо.

Луис се засмя.

— Гледах ви по телевизията — каза тя. — Вие сте инженерът от НАМПД, който се спусна с батисферата заедно с доктор Кейн. — Тя сбърчи вежди. — Какво за бога правите тук?

— Мога да ви попитам същото — отговори Дзавала.

Пелпс каза:

— Доктор Мичъл, това е Джо Дзавала от НАМПД.

— Луис — каза жената и протегна ръка.

— Не ми се иска да прекъсвам купона — намеси се Пелпс, — но нещата се развиват доста бързо. Шефът ми идва към лабораторията. Предполагам, че иска да провери докъде сте стигнали с проекта.

— Всъщност — каза тя, — той идва да вземе ваксината.

Очите на Пелпс се присвиха.

— Какво имаш предвид? — попита той.

— Докато те нямаше, казах на един от мъжете, на които беше наредил да ме следят, че сме синтезирали токсина. — Тя се обърна и посочи към стъклото. — Това е нашата лаборатория за ферментация, култивиране на клетки и анализ. Твоят шеф ще може да вземе ваксината и незабавно да пристъпи към масовото й производство.

Пелпс я погледна намръщено и каза:

— Това е лошо.

— Защо? — попита Луис. — Нали това беше целта на целия проект, да се произведе ваксина, която да се даде на света?

— Ти й кажи — пророни Пелпс, клатейки глава.

— След като получат ваксината — каза Дзавала, — те ще оставят епидемията да се вихри, докато не свалят правителството на Китай. После ще предложат ваксината на света. Плати или умри. Вие и вашата лаборатория, вече няма да сте им нужни.

Цветът от и без това бледото лице на Луис Мичъл изчезна.

— Какво направих!? — простена тя.

— По-важно е какво ще направиш! — заяви Пелпс.

На вратата се почука силно. Пелпс я отвори, един от охранителите се доближи до него и му прошепна нещо на ухото. Той отново влезе вътре.

— Не ми каза какво искаш да направя — настоя Луис.

— Каквото и да предприемем, трябва да действаме бързо — каза Пелпс. — Хеликоптерът на Чанг е излетял от Понпей и идва насам.

Умът на Дзавала все още беше замаян от срещата със сто и осемдесетметровата подводница „Тайфун“ и трудно можеше да приеме внезапната промяна на Пелпс от враг в приятел. Но информацията, че главорезът на Триадата скоро ще пристигне в лабораторията, имаше по-голям ефект от ведро със студена вода, плиснато в лицето му.

Тъй като нямаше голям избор, Дзавала реши да заложи на бившия си противник. Той хвана Пелпс за ръката и каза:

— Трябва да поговорим, войниче!