Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (34)

33.

На семейство Траут им се наложи да чакат до следобеда за свободен самолет на НАМПД. Но пък Ню Бедфорд беше само на около час и половина полет от Вашингтон.

Гамей следеше картата на Ню Бедфорд и насочваше Пол накъде да кара джипа, който взеха под наем веднага след като кацнаха. Минаха покрай грандиозни стари къщи на улица „Каунти“ и завиха в една подковообразна алея. Надписът пред огромната дървена къща в неогръцки стил гласеше: „Градина и музей на капитан Хорейшо Добс“.

Двамата се качиха на верандата, минаха покрай високите дорийски колони и позвъниха на звънеца. Жена на средна възраст отвори вратата.

— О, боже! — каза тя, а усмивката й се стопи. — Помислих, че е електротехникът.

Гамей каза:

— Опасявам се, че не е. Ние сме от Националната агенция за морско и подводно дело. Обадихме ви се по-рано днес от Вашингтон.

Усмивката по лицето на жената се появи отново.

— А, да, приятелите на господин Перлмутер. Жулиен е прекрасен човек. Влезте! Аз съм Рейчъл Добс. Прощавайте, малко съм объркана и притеснена. Фондация Добс нае прекалено малка палатка за джаз концерта довечера, а има и проблем с озвучаването.

Съпрузите влязоха в преддверие с висок таван и последваха Рейчъл по дълъг коридор. Паркетът беше излъскан до блясък. Домакинята им спря пред няколко огромни картини с маслени бои. Брадатият мъж на един от портретите държеше секстант в големите си ръце. Сурови сиви очи гледаха над орловия нос. Жената от другия портрет носеше тъмна кадифена рокля, а около изящния й врат имаше проста дантелена яка. Големите й бадемови очи гледаха непоколебимо. Върху тънките й устни играеше лека усмивка, сякаш беше развеселена от някаква шега.

— Това са моите прапрапрадядо и баба, капитан Хорейшо Добс и съпругата му, Хепса — посочи портретите Рейчъл.

Хепса и Рейчъл имаха една и съща коса с цвят на морков.

— Приликата е поразителна — не се сдържа Пол.

— Щастлива съм, че имам нейната червена коса, но бих изглеждала по-добре без дългия нос на капитана — засмя се Рейчъл. — Както виждате, неговият е бил доста голям.

Рейчъл Добс показа къщата на двамата съпрузи и им представи членовете на семейството, които бяха изобразени върху портрети, покриващи всяка стена. Мъжете носеха квакерски шапки с периферия, а жените — скромни бонета.

Тя им показа една витрина, в която имаше изпокъсана шапка.

— Това е късметлийската шапка на капитана. Носил я е на всяка китоловна експедиция.

Тримата излязоха на голям балкон, от който се разкриваше гледка към огромна английска градина, оградена от розови храсти. Рейчъл покани двамата си гости да седнат на една маса на верандата и донесе студен чай.

— Благодаря ви за обиколката — каза Гамей. — Къщата е прекрасна!

— Капитанът и съпругата му са се преместили тук от Джони Кейк Хил. Търговците на китово масло са искали по-големи домове и градини, които да отразяват статута им в обществото. И така, с какво мога да ви помогна? Жулиен каза по телефона, че търсите един от бордовите дневници на капитана.

— Получихме запитване от един вирусолог, който се интересува от епидемия, засегнала тихоокеанската китоловна флотилия през 1848 г. — каза Гамей. — Проучваме дневниците от онова време, за да видим дали в тях не се споменава нещо за това събитие.

Рейчъл повдигна едната си вежда.

— Пътуването през 1848 г. е последната китоловна експедиция на капитана — обясни тя. — След това се е пенсионирал.

— Това не е ли необичайно? — попита Пол. — Доколкото знам, вашият прадядо е бил изключително успешен китоловец.

— Вероятно най-добрият по онова време. И сте прав, че е странно да спре на върха на своята кариера. На първото плаване с новия си кораб е донесъл пълен трюм с китово масло и е можел да събере всеки екипаж, които пожелае. Казал е, че иска да прекара повече време с Хепса, за която се бил оженил, преди да поеме на последното си пътешествие.

— Не го обвинявам, че е искал да си остане вкъщи — каза Пол. — Вашата прабаба е била прекрасна жена.

Рейчъл се изчерви от комплимента.

— Благодаря ви! Капитанът започнал да работи за семейство Ротч. Те изобретили вертикално-интегративния модел, който все още се използва от мултинационални корпорации и го приложили в китоловната индустрия. — Тя се замисли за кратко и после каза: — Според архивите на семейство Добс, нещо се е случило по време на това последно пътуване, което е променило възгледите на капитана.

— Лицето на капитана от портрета не принадлежи на мъж, който се плаши лесно — отбеляза Пол.

— Съгласна съм, господин Траут. Той е бил харпунджия, преди да се издигне до капитан. Всеки, който се изправя в крехка дървена лодка и предизвиква двайсетметров кашалот, не може да бъде наречен страхлив.

Гамей се наведе напред.

— Възможно ли е злополуката с Кейлъб Най да има нещо общо с решението на капитана? — попита тя.

Рейчъл поклати глава.

— Приключението на Кейлъб можеше да бъде прекрасна история, която Хорейшо да разказва на другите капитани, когато се съберат на по чашка — каза тя.

— Доколкото разбрах, сте казали на Жулиен, че бордовият дневник от пътуването през 1848 г. е бил унищожен — каза Гамей.

— Да, за съжаление — отвърна Рейчъл с въздишка. — Библиотеката на Кейлъб изгоряла в пожара, изпепелил къщата му. Предполагам, че е бил съсипан от загубата на любимата си библиотека. На мястото на старата къща на Най във Феърхевън сега има старчески дом.

— Не е ли странно, че капитанът е дал своя дневник на бивш член на екипажа? — попита Гамей.

— Не мисля. Капитанът навярно е знаел за колекцията от книги на Кейлъб. Освен това, между двамата мъже имало особена връзка. Твърди се, че капитанът се е чувствал отговорен за злощастието на младежа. Той написал декларация, в която заявява, че историята на Най не е измислица. Чели са я по време на представленията и това е помогнало на Кейлъб да забогатее.

— Той писал ли е някога книга за своите приключения?

— Доколкото знам, не. Години наред изнасял представления под ръководството на някой си Стратър, явно опитен в света на забавленията. На представленията продавали брошури и предполагам, че от тях са печелили повече, отколкото биха взели от книга. За Кейлъб е писано много. Като начало, можете да се поровите в старите вестници.

Някой звънна на вратата и Рейчъл помоли да я извинят, докато отвори. Върна се след няколко минути.

— Електротехникът е тук. Можем да поговорим по-късно, ако нямате нищо против да почакате.

— Нямаме много време — отвърна Гамей. — Имате ли представа къде можем да открием повече информация за Кейлъб Най?

— Започнете от нашето мазе. Запазили сме част от платното, което Най е използвал в своето представление. Дарил го е на една библиотека, но там вече нямат много място и затова ни го изпратиха. При нас също нямаше къде да го разположим. Може да ви го покажа, когато не съм толкова заета. През това време, проверете в музея на китоловството в Ню Бедфорд. И различните местни исторически дружества. Но тъй като времето ви е ограничено, има още една възможност, въпреки че се колебая дали да ви я предложа.

— В момента се хващаме и за сламки — каза Пол. — Давайте!

— Добре тогава — каза тя и вдигна рамене, — добре е да поговорите с Харви Бримър. Той продава стари документи в един магазин близо до „Сийменс Бетъл“ на Джони Кейк Хил. От време на време му попадат някои невероятни находки.

— Защо се поколебахте да ни препоръчате господин Бримър? — попита Пол.

— Харви е известен с това, че взима пари предварително, а после не открива документите, за които му е платено да намери. Носят се слухове, че подправя и продава откраднати документи, но те или са неверни, или е твърде ловък, за да бъде хванат. Мисля, че е по-скоро второто.

— Благодаря ви за предупреждението — каза Пол. — Ако решим да говорим с господин Бримър, ще внимаваме.

— Моля ви не казвайте на Харви, че съм ви говорила за него. Той ще го приеме като разрешение да използва името „Добс“ с рекламна цел.

Съпрузите Траут дариха значителна сума на музея. Рейчъл тръгна да изпрати гостите си. Докато вървяха по коридора, тя спря пред една картина, на която се виждаше голяма текстилна фабрика.

— Това е заводът на Добс. Капитанът станал още по-богат, след като инвестирал в текстилния бизнес. Той бил доста силен и щял да живее много дълго, ако не го премазал един стан. Успех с проучването! — каза Рейчъл на раздяла, а после побърза да се върне при електротехника.

— Бримър не беше ли човекът, с когото Лий се е свързала, докато е търсила дневника? — попита Пол.

— Убедена съм, че името е същото — каза Гамей. — Може да имаме по-голям успех от нея.

 

 

След като излязоха от музея, съпрузите Траут се насочиха към брега.

Бившето сърце на световната китоловна индустрия се беше свило през вековете до няколко пресечки с исторически сгради. Свързани с калдъръмени улички, старите банки и магазини, които обслужвали индустрията с китово масло, сега гледаха към риболовната флотилия и сградите за обработка на риба, които се издигаха на брега на река Акушнет.

Магазинът на Бримър беше в приземния етаж на триетажна постройка. Олющената червена боя разкриваше сивия грунд на стената, а черната дървена табелка над вратата беше толкова изтрита, че едва прочетоха надписа: „Х. Бримър — антикварни книги, карти и документи“.

Двамата Траут влязоха в магазина и изчакаха, докато очите им свикнат със слабата светлина. Няколко шкафа с документи бяха разположени до стени, покрити с картини, показващи търговията с китово масло. В центъра на стаята имаше голяма дървена маса и няколко лампи със зелени абажури. Масата беше покрита с десетки карти в различна големина. Една врата в задната част на магазина се отвори в отговор на звука от камбанката и се показа изпит мъж. Той огледа новодошлите през дебелите си очила. Посетителите му определено не се вписваха в графата „студенти колекционери“, нито приличаха на случайни туристи. Със своите два метра, Пол беше по-висок от повечето мъже, а Гамей беше изключително красива и имаше неустоимо магнетично присъствие.

— Добър ден — каза мъжът с усмивка. — Аз съм Харви Бримър. С какво мога да ви бъда полезен?

Бримър би могъл да изиграе ролята на селски аптекар във филм на Франк Капра. Беше среден на ръст и леко прегърбен в рамената, тъй като прекарваше доста време приведен над бюрото. Оредялата му прошарена коса беше разделена на път по средата. Носеше сиви строги панталони, бяла риза и синя вратовръзка на китове, вързана на уиндзорски възел.

— Казвам се Пол Траут, а това е съпругата ми, Гамей. Интересуваме се от всичко, което можете да откриете за Кейлъб Най.

Светлосините очи на Бримър се разшириха зад очилата с телена рамка.

— Кейлъб Най! Това е име, което не се чува всеки ден. Откъде знаете за нашия местен Йона?

— С жена ми сме луди на тема китоловство. Името му изникна покрай капитан Хорейшо Добс. Тъкмо отивахме към музея на китоловството, когато видяхме табелата ви.

— Имате късмет! Мога да ви покажа няколко брошури от неговото пътуващо представление.

— Питахме се дали можем да открием някои от корабните дневници на „Принцес“, които са оцелели от пожара в дома на Най — каза Гамей.

Бримър се намръщи.

— Пожарът беше истинска трагедия. Като антиквар, мога само да предположа колко редки книги е имал в библиотеката си. Но не всичко е загубено. Може да успея да открия един от дневниците на „Принцес“. Корабът е плавал много години, преди да стане част от „Каменната флотилия“, потопена близо до пристанището на град Чарлстън по време на Гражданската война. Дневниците са разпръснати в различни музеи и частни колекции. Ще ми е необходим депозит за намирането.

— Разбира се — отвърна Гамей. — Ще успеете ли да откриете бордовия дневник от 1848 г.?

Очите на Бримър се присвиха зад очилата.

— Защо точно този?

— Това е последното китоловно плаване на капитан Добс — отговори тя. — Готови сме да платим колкото е необходимо.

Бримър потърка брадичката си.

— Мисля, че мога да ви помогна — каза той.

— Значи дневникът не е бил унищожен? — попита Пол.

— Вероятно не. Има една малко известна история за Кейлъб Най. Оженил се за едно момиче от Феърхевън, но семейството й не е било съгласно тя да се омъжи за човек, когото смятали за изрод, колкото и да е богат. Затова запазили брака си в тайна. Семейство Най имали дъщеря, която получила част от книгите от библиотеката като зестра. Ще проверя някои от контактите си, но ми трябват няколко часа. Може ли да ви се обадя по-късно?

Пол подаде на Бримър визитна картичка с номера на мобилния си телефон.

Бримър видя надписа.

— „НАМПД“? Прекрасно! Споменаване на вашата престижна агенция може да отвори много врати.

— Обадете ни се веднага щом научите нещо — каза Пол.

Гамей подписа споразумение и му връчи чек за капарото. След това си стиснаха ръцете.

Харви Бримър наблюдаваше през прозореца как съпрузите Траут се отдалечават от магазина, после окачи табелка „Затворено“ на вратата и се прибра в кабинета си. Документите и картите в антиквариата всъщност бяха надценени копия на оригинални евтини антики, предназначени за туристи.

Бримър вдигна слушалката на телефона и набра един номер.

— Харви Бримър — каза той на човека от другата страна. — Преди няколко дни говорихме за една старинна книга. Имам клиенти, които се интересуват от същата вещ. Цената може да се вдигне. Да, ще изчакам да ми се обадите, но не се бавете.

Той затвори и се облегна на стола със самодоволна усмивка. Спомни си първия път, когато го попитаха за бордовия дневник на „Принцес“ от 1848 г. Обади му се млада жена от Харвард. Той й беше казал, че ще разпита, но тя му беше отговорила, че ще трябва да почака, защото се прибирала в Китай. Той се сети за нея преди няколко седмици, когато някакъв азиатец дойде в магазина, за да търси същата вещ. Мъжът не приличаше на обикновен клиент. Беше млад и суров на вид, и не скри раздразнението си, когато му каза, че дневникът не може да бъде открит.

Бримър нямаше как да знае, че посещението на младия мъж е свързано с обаждането на Сонг Лий до доктор Хуанг от Боунфиш Кий, в което тя споменава за Нюбедфордската аномалия. Тя беше споделила със своя учител, че е убедена, че това медицинското чудо е свързано с нейната работа и мисли да отиде в Ню Бедфорд, за да говори с един антиквар на име Бримър, ако намери време.

Както му беше заповядано, доктор Хуанг предаваше подробностите от всеки разговор с младата си колежка. Няколко минути по-късно, в един клуб в китайския квартал на Бостън, звънна телефона и студен мъжки глас заповяда да се посети антиквариата на Бримър. Не след дълго водачът на местните „Призрачни дракони“ влезе в магазина на Бримър и каза, че търси бордовия дневник на „Принцес“ от 1848 г.

А сега и тези двамата от НАМПД.

Бримър не знаеше какво става, но най-доброто за продавач като него беше да има неколцина колекционери, които да наддават един срещу друг. Той трябваше само да завърти няколко телефона. После щеше да задържи капарото от трите страни и да им предложи нещо друго. Той владееше до съвършенство изкуството на подлъгването и подмяната. Напоследък бизнесът не вървеше и този ден обещаваше да бъде добър.

Но това, което той не знаеше, беше, че това е последният му ден.

 

 

Съпрузите Траут излязоха от мрачния магазин и тръгнаха под следобедното слънце покрай Джони Кейк Хил към „Сийменс Бетъл“. Те пуснаха няколко банкноти в кутията за дарения в старата църква на китоловците. Амвонът беше реставриран преди няколко години, за да наподобява нос на кораб, както е било по времето на Хермън Мелвил^[1].

Пол изчака няколко туристи да излязат и после се обърна към Гамей.

— Какво мислиш за Бримър? — попита той.

— Мисля, че е хлъзгава стара змиорка — отвърна тя. — Съветвам те да не се надяваш, че ще ни свърши работа. Ще изрови първия дневник, до който се добере, ще подправи датата и ще се опита да ни го продаде.

— Видя ли как се промени изражението му, когато споменахме дневника на капитан Добс от 1848 г? — попита Пол.

— Не можех да го пропусна! — отвърна тя. — Бримър забрави за маската на учтива любезност.

Погледът на Пол се спря върху мраморните плочи, закачени на стената. Върху тях бяха изписани имената на капитаните и моряците, загинали в далечни краища на света.

— Тези стари китоловци са били по-корави от гвоздеи — каза той.

— Някои повече от други — добави тя, — ако вярваш на историята на Сонг Лий за аномалията в Ню Бедфорд.

Пол сви устни.

— Този медицински феномен е връзката между миналото и настоящето. Бих искал да прочета доклада, който Лий е написала в Харвард.

Гамей извади своето „Блекбери“ от чантата си.

— Помниш ли името на нейния професор?

— Как мога да го забравя? — каза Пол усмихвайки се. — Името му е Кодман.

— Траут^[2]… Код^[3]… Защо всички хора от Нова Англия са кръстени на риби?

— Защото бащите ни не са били познавачи на вина.

Гамей се свърза с Медицинския факултет в Харвард чрез своя „Блекбери“, написа името на Кодман в търсачката и набра номера, който се изписа на екрана. Отговори мъж, който се представи за Лисандър Кодман.

— Ало, доктор Кодман? Обажда се доктор Гамей Морган-Траут. Приятелка съм на доктор Сонг Лий. Надявам се, че я помните.

— Доктор Лий? Как мога да забравя тази блестяща млада жена? Как е тя?

— Видяхме се вчера. Добре е. Работи с няколко мои колеги от НАМПД. Тя спомена един доклад, който ви е предала, докато е била в Харвард. Свързан е с един медицински феномен, наречен „Нюбедфордска аномалия“.

— А, да — каза Кодман. Гамей го чу да се смее. — Темата беше доста необичайна.

— Казахме на Сонг Лий, че ще бъдем близо до университета и тя помоли двамата със съпруга ми да минем и да вземем едно копие от доклада, защото е загубила оригинала.

Професорът нямаше причина да пази доклад на някой от стотиците студенти, на които е преподавал, но въпреки това каза:

— Обикновено не пазя доклади на мои студенти, но темата беше толкова странна, че го сложих в нещо, което наричам „Книга на мъртвите“, както Чарлс Форт беше определил темите, които не могат да бъдат нито доказани, нито оборени. Сигурен съм, че ще успея да го открия.

Гамей вдигна палец към Пол.

— Много ви благодаря, професоре! Ще сме при вас след малко повече от час, ако не възразявате.

Тя въведе адреса на кабинета му в телефона и после двамата с Пол излязоха от църквата. Няколко минути по-късно, напуснаха града и поеха на север.