Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (5)

4.

Бермудски острови, три месеца по-късно

Шофьорът на таксито тревожно изгледа мъжа на бордюра пред терминала за пристигащи на международното летище „Ел Еф Уейд“. Потенциалният клиент имаше невчесана червеникава коса, прибрана назад в къса опашка, и силно брадясало лице. Беше облечен с изтъркани дънки, високи червени кецове, слънчеви очила в стил Елтън Джон с бели пластмасови рамки и измачкано ленено сако върху тениска със снимка на Джери Гарсия от „Грейтфул Дед“.

— Моля ви, откарайте ме до пристанището — каза Макс Кейн.

Той метна торбата си на задната седалка и после се пъхна до нея. Шофьорът сви рамене и включи на скорост. Работата си е работа.

Кейн се облегна назад и затвори очи. Мозъкът му щеше да експлодира. Нетърпението му растеше с всеки километър, изминат през последните двайсет и четири часа. Дългият полет от Тихия океан до Северна Америка и двучасовият преход от Ню Йорк бяха нищо в сравнение с привидно безкрайните минути, в които таксито се влачеше до морето.

Кейн помоли шофьора да спре близо до един кораб с тюркоазен корпус. Отличителният цвят и надписът „НАМПД“ точно под името на кораба „Уилям Бийб“ показваха, че плавателният съд принадлежи на Националната агенция за морско и подводно дело, най-голямата организация в света за изследване на океаните.

Кейн слезе от таксито и връчи няколко банкноти на шофьора. После метна торбата си през рамо и бързо се качи по стълбата. Една жена с миловидно лице, облечена в униформа, посрещна Кейн с топла усмивка.

— Добър ден — каза тя. — Името ми е Марла Хейс. Аз съм трети помощник-капитан на този кораб. А вие сте?

— Макс Кейн.

Тя провери в списъка, който държеше и отбеляза името на Кейн.

— Добре дошли на борда на „Бийб“, доктор Кейн. Ще ви отведа до вашата каюта и после ще ви покажа кораба.

— Ако не възразявате, изминах дълъг път и нямам търпение да видя „Б3“.

— Няма проблем — отвърна Марла и поведе Кейн към кърмата.

Дългият седемдесет и шест метра изследователски кораб беше нещо като морски еквивалент на професионален щангист. А кърмата му със здрав кран и широка палуба, беше най-натоварената част от него. По нея беше пълно с макари и подемници, които учените използваха, за да спускат подводните устройства, с които изследваха дълбините. Погледът на Кейн се плъзна по огромна, портокалова на цвят сфера, висяща в стоманена люлка под високия кран. По повърхността на сферата имаше три илюминатора, напомнящи за оръдия с къс обсег.

— Ето я — каза Марла. — Ще мина след малко да проверя как сте.

Кейн благодари на младата жена и внимателно приближи сферата, като стъпваше предпазливо, сякаш очакваше странният обект да скочи на трите крака, които стърчаха от основата му. Докторът заобиколи сферата и за малко да се сблъска с един мъж в хавайска риза и къси работни панталони, който стоеше пред кръгъл отвор с диаметър малко повече от трийсет сантиметра. Главата на мъжа беше в сферата — сякаш беше погълнат от изцъкленото чудовище. Симфонията от нецензурни ругатни, ехтящи от вътрешността на сферата, сякаш долитаха от пещера.

Кейн остави торбата си на земята и попита:

— Тесничко ли ви е?

Мъжът удари главата си, докато се опитваше да излезе, което предизвика още няколко цветисти псувни, и отметна кичур посивели коси от очите си, по-сини от корали в спокойна морска вода. Той беше широкоплещест, висок около метър и осемдесет, и вероятно тежеше около деветдесет килограма. Мъжът се усмихна, показвайки идеални бели зъби, който блеснаха на бронзовото му лицето. Ясен знак за годините, прекарани в морето.

— Много тясно! Ще ми трябва обувалка и кутия с мас, за да вляза в тази антика, извадена от бунището — каза той.

От отвора се подаде още едно лице с бронзов тен и широка усмивка:

— Откажи се, Кърт! Ще трябва да те полеят със смазка и да те набият с ковашки чук.

Широкоплещестият мъж направи отвратена гримаса. После протегна ръката си.

— Аз съм Кърт Остин, ръководител на експедицията „Батисфера 3“.

Вторият мъж се измъкна с краката напред от сферата и също се представи.

— Джо Дзавала — каза той. — Аз съм инженерът на проекта „Б3“.

— Приятно ми е да се запозная и с двама ви. Името ми е Макс Кейн. — Той посочи сферата с пръст. — И смятате да се спусна на деветстотин метра под повърхността с тази антика, извадена от бунището?

Остин и Дзавала се спогледаха слисано.

— Много ми е приятно, доктор Кейн. Съжалявам, че се усъмних във вашия здрав разум — рече смутено Остин.

— Не за пръв път ме обвиняват, че ми липсват важни чаркове в мозъка. Човек свиква, когато се занимава само с изследвания. — Кейн свали слънчевите си очила и погледна двамата мъже с очи сини като морето наоколо. — И ме наричайте Док.

Остин посочи оранжевата сфера.

— Забрави думите ми отпреди малко, Док. Бих се спуснал още сега, ако батисферата беше малко по-голяма. Джо е най-добрият специалист по дълбоководно гмуркане. Той направи водолазната камбана безопасна като подводница на НАМПД.

Дзавала погледна изпитателно сферата.

— Използвах технология, която не е била достъпна през трийсетте, когато Бийб и Бартън са направили първата батисфера и са се потопили на 922 метра дълбочина през 1934 г., но иначе конструкцията е близка до тяхната. Батисферата им е била прекрасна със своята простота.

— Днес конструкцията на батисферата ни се струва толкова логична — каза Кейн. — Първоначално Уилям Бийб решил, че цилиндричната форма ще е по-подходяща. Той говорил със своя приятел, Теди Рузвелт, няколко години преди спускането и нарисувал идеята си върху една салфетка. Рузвелт не се е съгласил с него и вместо цилиндър нарисувал кръг — неговата идея за камера с формата на глобус. След време, когато Бийб видял сферичния дизайн на Отис Бартън, осъзнал, че това е единственият начин да се справи с налягането на голяма дълбочина.

Дзавала и преди беше чувал историята.

— Бийб е разбрал, че двете основи на цилиндъра биха се вдлъбнали навътре заради налягането — продължи историята той, — но при сферата налягането се разпределя равномерно по цялата повърхност. — Дзавала клекна до апарата и прокара ръка по здравите подпори, върху които стояха краката. — Монтирах допълнителни плавателни торби в плазовете. Тук не става дума за обикновено подсигуряване, Док. Аз ще се спусна с теб.

Кейн потърка ръце като гладен човек пред сочна пържола.

— Това е една сбъдната мечта — каза той. — Използвах всичките си връзки, за да ме включат в списъка за гмуркане. Уилям Бийб ме вдъхнови да стана морски микробиолог. Като дете прочетох за светещата дълбоководна риба, която открил. Исках да преживея същите неща, които е преживял и той.

— Моето най-голямо приключение бе неуспешният ми опит да се напъхам през тази трийсет и пет сантиметрова врата — призна си Остин. — Защо не пробваш ти, Док?

Кейн, който беше висок около сто и седемдесет сантиметра, окачи сакото си на рамката на батисферата и после се вмъкна с главата напред през кръглия отвор.

— По-просторно е, отколкото изглежда отвън — чу се гласът му отвътре.

— Оригиналната батисфера е била 143 сантиметра в диаметър и стените й били изработени от четирисантиметрова първокачествена закалена стомана — каза Дзавала. — Във вътрешността й, освен гмуркачите, имало кислородни бутилки, филтри, фенер и телефонни кабели. Ние послъгахме малко. Илюминаторите са направени от полимер, вместо от кварц. Въжето е от кевлар, вместо от стомана, и заменихме медните комуникационни кабели с оптични. Освен това смалихме обемистите уреди. Бих предпочел сферата да е направена от титан, но цената щеше да е много по-висока.

Кейн с лекота излезе от апарата и загледа Дзавала почти с благоговение.

— Свършил си отлична работа, Джо! Бийб и Бартън са знаели, че рискуват живота си, но техният младежки ентусиазъм е надделял над страха им.

— Явно този ентусиазъм е заразил и теб, щом си изминал целият път дотук — каза Остин. — Разбрах, че си бил в Тихия океан.

— Да. Работех за Чичо Сам. Рутинна работа. За моя радост тъкмо приключвахме. Никак не ми се искаше да пропусна гмуркането.

Към батисферата се приближиха третият помощник-капитан и двама мъже и една жена с камери, прожектори и микрофони.

— Това е филмовият екип на НАМПД — обясни Остин. — Те ще интервюират безстрашните гмуркачи.

По лицето на Макс Кейн се изписа паника.

— Сигурно изглеждам ужасно! И мириша! Не могат ли да почакат докато си взема душ и обръсна цялата тази четина от лицето си?

— Джо ще говори с тях, докато се оправиш. Ще се видим на мостика, след като приключите с интервюто — каза Остин. — Трябва да обсъдим плана за утре.

На път към мостика Остин си спомни своето собствено детство в Сиатъл и как книгите на Бийб не даваха мира на въображението му. Сети се за една от историите, които много го беше впечатлила. Бийб стоял на ръба на една подводна пропаст, а маркучът, доставящ кислород до апарата, бил опънат до скъсване. Той гледал с копнеж към дълбините, които не можел да достигне. Случката обобщаваше склонността на Остин постоянно да поставя на изпитание границите на собствените си възможности.

 

 

Роден и отраснал в Сиатъл, Остин остана верен на момчешките си мечти, като се записа да учи „Системи за управление“ във Вашингтонския университет. По същото време посещаваше и престижното училище за дълбоководно гмуркане. Завърши го с диплома по специалност „Спасяване“. Няколко години работи на нефтени платформи в Северно море и във фирмата на баща си за изваждане на потънали кораби, но приключенският му дух се нуждаеше от свобода. Ето защо прие поканата да стане част от екипа на един таен отдел на ЦРУ за подводно разузнаване. Скоро беше негов ръководител и остана такъв до края на Студената война, когато отделът беше закрит. Баща му се надяваше, че ще се върне към семейната фирма, но Остин се включи в НАМПД и оглави един специален екип, в който влизаха Дзавала и съпрузите Пол и Гамей Траут. Адмирал Сандекър бе преценил, че трябва да сформира Специален екип за разследване на необичайни загадки над и под повърхността на световния океан.

След приключване на последната мисия — търсенето на отдавна изгубената финикийска статуя, известна като „Мореплавателя“, Остин бе дочул, че Националното географско дружество и Нюйоркското зоологическо дружество дават пари за създаването на филм за историческото гмуркане с батисфера на Бийб през 1934 г.

Актьори щяха да играят ролите на Бийб и Бартън в бутафорна батисфера, а повечето от гмурканията щяха да бъдат симулирани.

Остин убеди ръководството на НАМПД да позволи на Дзавала да конструира съвременна батисфера. Водолазната камбана трябваше да бъде спусната от един от изследователските кораби на агенцията — „Уилям Бийб“ и да помогне с подводни документални снимки за създаването на филма. Като всички държавни агенции, НАМПД трябваше да се бори за своя дял от федералното финансиране, а и добрата реклама нямаше да й навреди.

Дърк Пит бе поел поста директор на НАМПД, след като адмирал Сандекър стана вицепрезидент на Съединените щати. Новият директор също беше заинтересован работата на агенцията да има позитивен образ пред обществото. Дълбоководната камера на батисферата щеше да бъде рециклирана след края на филма и щеше да се превърне в сърце на съвсем нов подводен апарат. Водолазната камбана получи името „Б3“, защото беше третият корпус, създаден по плановете на Бийб и Бартън.

Следвани от оператор и звукотехник, Дзавала и гладко избръснатият Кейн се качиха на мостика, след като приключиха с интервютата. Остин представи Кейн на капитана Майк Генън, опитен член на НАМПД. Той разпъна една карта на масата и посочи остров Нонсач, близо до североизточния край на Бермудския архипелаг.

— Ще пуснем котва колкото се може по-близо до мястото, на което е спрял Бийб — каза капитанът. — Ще сме на около тринайсет километра от сушата с малко над деветстотин метра вода под кила на кораба.

— Избрахме по-плитко място от планираното, за да можем да заснемем морското дъно — допълни Остин. — Каква е прогнозата за времето?

— Довечера се очаква силен вятър, но до сутринта трябва да утихне — отвърна Генън.

Остин се обърна към Кейн.

— Само ние говорим, Док. Какво се надяваш да откриеш при това гмуркане?

Кейн помисли малко преди да отговори.

— Чудеса — отвърна той, усмихвайки се загадъчно.

— Как така?

— Когато Бийб съобщил, че е уловил светещи риби в мрежите си, неговите колеги учени не му повярвали. Бийб се надявал, че батисферата ще докаже откритието му. Той се сравнявал с палеонтолог, който може да върне времето назад и да види вкаменелостите живи. Също като Бийб, моята надежда е да разкрия чудесата, криещи се под повърхността на океана.

— Чудеса в биомедицината? — не се предаваше Остин.

Замечтаното изражение на Кейн се стопи.

— Как така биомедицина? — в гласа на Кейн се прокрадна остра нотка. Той се взря във видеокамерата.

— Проверих Боунфиш Кий в „Гугъл“. На вашата страница се споменава един заместител на морфина, който вашата лаборатория е разработила от отрова на охлюви. Питам се дали сте открили нещо подобно в Тихия океан.

Кейн се усмихна.

— Говорех като морски микробиолог… метафорично.

Остин кимна.

— Да поговорим за чудеса и метафори докато вечеряме, Док.

Кейн се прозя широко.

— Мисля, че ми е време да поспя — отвърна той. — Извинете за притеснението, капитане, но се чудех дали може да получа един сандвич в каютата си. По-добре да се наспя, за да бъда свеж за утрешното гмуркане.

Остин каза, че ще се видят сутринта. Той замислено проследи как Кейн напуска мостика, като се чудеше защо докторът реагира толкова остро на един съвсем обикновен въпрос. После се обърна и продължи разговора си с капитана.

На следващата сутрин корабът на НАМПД пое по курса на експедицията на Бийб — първо през Кесъл Роудс, после покрай високи, назъбени скали и стари фортове, подмина Гърнет Рок и излезе в открито море.

Силният вятър бе утихнал, но вълните още се гонеха една друга с белите си гребени. Въпреки вълнението корабът плава около час в открито море и пусна котва.

Водолазната камбана беше минала през какви ли не тестове, но въпреки това Дзавала искаше да я пусне празна поне веднъж преди основното потапяне. Кранът издигна запечатаната батисфера над водата и я спусна на петнайсет метра. След четвърт час извадиха „Б3“ на палубата и Дзавала огледа вътрешността й.

— По-суха е от пясък в пустиня — каза той.

— Готов ли си да се гмурнеш, Док? — попита Остин.

— Готов съм от почти четирийсет години — отвърна Кейн.

Дзавала метна две надуваеми възглавници и малко одеяла през отвора.

— Бийб и Бартън са седели на твърдия студен под — каза той. — Реших, че поне минимален комфорт няма да ни се отрази зле.

На свой ред, Кейн извади две кепета от чантата си и връчи едното на Дзавала.

— Бартън никога не се е гмуркал без късметлийската си шапка.

Дзавала си сложи кепето и се мушна през люка на батисферата, като внимаваше да не закачи подплатеното си яке и панталони на стоманените болтове около отвора. Инженерът се сви до контролното табло. Кейн влезе след него и седна до илюминатора. Дзавала включи кислорода и извика на Остин:

— Затвори люка, Кърт, че става течение!

— Ще се видим след няколко часа и ще пийнем по една маргарита — викна им Остин и заповяда да започнат затварянето на люка на батисферата.

Кранът вдигна сто и осемдесеткилограмовия люк и го приближи до отвора на батискафа. С пневматичен гайковерт техниците завиха десетте огромни гайки върху болтовете. Кейн и Остин си стиснаха ръце през десетсантиметров кръгъл отвор в центъра на люка, през който се вкарваха инструменти, без да се налага да се маха огромния капак. После техниците затвориха и този отвор.

Остин взе микрофона, свързан с комуникационната система на батисферата, и предупреди гмуркачите, че кранът ще ги издигнати във въздуха. „Б3“ се залюля над палубата, сякаш две хиляди и петстотин килограмовата стоманена сфера беше лека като перце. Кранът бавно я премести и я задържа на осем метра над повърхността на водата.

Остин се свърза с батисфера по радиостанцията и даде разрешение на Дзавала да започне спускането.

През илюминаторите на „Б3“ Дзавала и Кейн зърнаха лицата на екипажа и снимачния екип, части от кораба и небето, преди всичко да се изпълни със зелени мехурчета и пяна. „Б3“ се плъзна в кристалночистите води на океана.

Кранът продължи да спуска водолазната камбана докато водата не я покри напълно.

— Благодаря за мекото кацане — проехтя далечният глас на Дзавала през микрофона.

— Много сме добри, можем да потопи тази поничка дори в чаша кафе — отвърна Остин.

— Не ми говори за кафе и други напитки — засмя се Дзавала. — Тоалетната се намира извън батисферата.

— Следващият път ще ти резервирам каюта в първа класа.

— Оценявам предложението, но главната ми грижа е краката ни да останат сухи. Давайте към следващата спирка.

Лебедката развъртя петнайсет метра кабел и батисферата спря за последна проверка на безопасността. Дзавала и Кейн огледаха вътрешността за влага, като с особено внимание провериха водонепромокаемите пломби около люка.

Всичко изглеждаше наред. Дзавала провери кислородните запаси, циркулацията на въздуха и комуникационните системи. Индикаторите показваха, че всички електронни нерви и бели дробове на батисферата работят отлично. Той се свърза с кораба — майка.

— Всичко е наред, Кърт. Системите работят. Готов ли си, Док?

— Спускайте ни! — отвърна Кейн. Пенливите ръце на морето обгърнаха батисферата като отдавна изгубен роднина и само един стълб с мехурчета посочваше мястото, от което кухата сфера и двамата й пътници започнаха деветстотинметровото спускане до подводното царство на Нептун.