Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (16)

15.

Шанхай, Китай

Върху регистрационния номер на сребърния „Мерцедес S65 AMG“ седан, който излезе от подземния паркинг на петдесететажния небостъргач на компанията „Пирамид Трейдинг“, се виждаше само цифрата „2“, което показваше, че собственикът на колата е изключително заможен. Бляскавите номера се продаваха на търг за милиони долари на богати и суеверни хора, които вярваха, че малките цифри ще им донесат късмет.

За да се подсигури този късмет, отвън колата беше изработена от ракетоустойчиви бронирани плочи. Стъклата също бяха бронирани. Отдолу автомобилът беше защитен и от улични бомби. V-образният, 12-цилиндров двигател с мощност 600 конски сили, който се намираше под капака, можеше да ускори машината до 320 километра в час.

Един въоръжен телохранител, облечен в дочени работни дрехи, седеше на предната седалка до шофьора. За още по-голяма сигурност мерцедесът беше притиснат от двете страни от два джипа „G55 AMG“ с мощност 493 конски сили. Във всеки от джиповете имаше по един шофьор и петима телохранители, въоръжени с леки картечници „Тип 79“, китайско производство, които можеха да изстрелват по петстотин куршума в минута.

Колоната от три автомобила следваше маршрут, който я отвеждаше далеч от модерните жилищни комплекси и бляскави клубове около телевизионната кула „Перлата на изтока“, най-високата подобна сграда в света. Колата и нейният ескорт ускориха покрай брега на река Яндзъ, после слязоха от магистралата и се насочиха към бедняшките квартали — най-срамната и неприятна страна на най-големия и богат град в Китайската народна република.

Шествието се залута из лабиринт от улички и навлезе в кошмарния пейзаж на една ничия земя, която беше толкова съсипана и лишена от живот, че дори най-отчаяните обитатели на гетата я избягваха. Автомобилите завиха по една тясна и неосветена уличка, и преминаха през портала на изоставен склад за тухли. Прозорците бяха заковани с изгнили дъски, а паркингът беше покрит със счупени стъкла и парчета дърво от транспортни сандъци, но бодливата тел върху електрическата метална ограда, която блестеше на фаровете, беше чисто нова.

Охранителите се изсипаха от джиповете и образуваха кордон между мерцедеса и платформата за товарене. Мъжът, който се возеше отпред до шофьора, излезе и отвори задната врата. Пътникът се показа от колата и бързо отиде до платформата, придружен от своя телохранител. Докато мъжете се изкачваха по стълбите, една добре смазаната плъзгаща се врата се отвори безшумно.

Двамата влязоха в склада и вратата се затвори. Светлината от флуоресцентните лампи на тавана разкри, че пътникът от мерцедеса е дребен мъж в син костюм, изработен по поръчка в Лондон, сребриста вратовръзка с безупречен възел, и обувки „Тестони“, струващи две хиляди долара. Мъжът имаше скована, почти военна стойка.

Посивялата коса, прилежно сресана наляво, и очилата с черна пластмасова рамка, придаваха на Уен Ло добродушен и дори безинтересен вид, който прилягаше повече на чиновник в тризвезден хотел, отколкото на началник на гигантски имотен и финансов консорциум, който служеше за прикритие на глобални операции, свързани с проституция, хазарт и наркотици.

Лицето на Уен Ло беше асиметрично, не от ляво надясно, а от горе надолу. Долната част от лицето му включваше закръглени бузки и момчешка усмивка, докато горната имаше широко чело, дълги, надвиснали вежди и бездушни нефритенозелени очи, които не показваха повече емоция от едно сметало.

Зад вратата на склада чакаха трима мъже в синьо-зелени болнични престилки и двама тежковъоръжени охранители, облечени в светлокафяви военни униформи. Суровите мъже носеха електропреносни оръжия, пистолети и бухалки, които висяха на широките им кожени колани.

Един оплешивяващ мъж с лице на невестулка, облечен сякаш е в операционна зала, пристъпи напред.

— За мен е чест да ни посетите тук, сър — каза той, кимвайки бързо с глава.

Уен Ло отговори с едвам забележимо кимване.

— Кажете ми как върви вашата работа, доктор Ву — каза той.

— Имаме напредък — отговори Ву с бодър оптимизъм.

Въпреки че върху долната част от лицето на Уен Ло се изписа усмивка, очите му останаха ледени.

— Моля, покажете ми докъде сте стигнали, доктор Ву.

— С огромна радост, сър.

Ву поведе Уен Ло и личния му телохранител през две херметизирани помещения и после през къс коридор, който свършваше пред врата от дебело стъкло. Отговаряйки на жеста на Ву, един охранител натисна копче и отключи вратата. Ву, Уен Ло и телохранителят влязоха в нещо, подобно на затворнически блок. Плътни стоманени врати, в които имаше само малки правоъгълни отвори, затваряха около дванайсет килии.

Докато вървяха между килиите, доктор Ву каза:

— Мъжете и жените са разделени, по четирима в килия. Поддържаме пълна заетост през цялото време.

Няколко затворници подадоха лица през решетките на вратите и извикаха на Ву и неговите гости да им помогнат. Уен Ло се обърна към Ву, без да показва и сянка на съжаление.

— Откъде взимате тези лабораторни плъхове? — попита той.

Доктор Ву беше щедро възнаграден за своята работа. Той можеше да си позволи просторен апартамент в нов небостъргач с изглед към река Яндзъ, да облича жена си и любовницата си в най-модните дрехи, но беше убедил сам себе си, че изследването му е в полза на човечеството. Въпреки че неговата работа налагаше да потисне своята човечност с тънък похлупак от медицинска безчувственост, студенината на въпроса на Уен Ло го порази.

— Като медици, ние предпочитаме да ги наричаме пациенти — каза той.

— Много добре, доктор Ву, убеден съм, че тези пациенти, оценяват вашия професионализъм. Но все още не сте отговорили на въпроса ми.

— Извинете, сър — каза Ву. — Тази лаборатория е оградена от пренаселени гета и е лесно да се подмамят пациенти с обещания за храна и пари. Избираме само тези в сравнително добра физическа форма. Хората в гетата рядко ги обявяват за изчезнали, а и полицията не работи по тези случаи.

Уен Ло каза:

— Покажете ми следващата фаза. И преди съм виждал затвори.

Ву придружи двамата мъже извън затворническия блок и ги отведе до една стая с черни стени. Една от тях беше наполовина стъклена като тези в родилните отделения. През стъклото се виждаха няколко легла, всяко покрито с прозрачен цилиндър. Хората, които лежаха в леглата, си мълчаха през повечето време, но се случваше някой да се размърда неспокойно под прилежно подпъхнатите чаршафи. Хора в бели защитни костюми се движеха като призраци между леглата и проверяваха електронните екрани и системи.

— Това е една от няколкото болнични стаи — каза Ву. — Пациентите във всяка от тях са инжектирани с новия патоген и преминават през различните фази на заболяването. Въпреки че вирусът се пренася чрез водата, може да се разпространи и чрез допир. Виждате как са облечени техниците и отделно вентилираните легла на всеки от пациентите. Взимаме всички мерки, за да ограничим заболяването.

— Ако пациентите бъдат оставени сами, ще загинат ли? — попита Уен Ло.

— Точно така, сър, в рамките на двайсет и четири часа. Дотогава заболяването ще е напреднало, а изходът е летален.

Уен Ло пожела да види следващата фаза.

Те тръгнаха по друг коридор, през още няколко херметически врати и стигнаха до втора зона за наблюдение, подобна на първата. В стаята от другата страна на стъклото имаше осем носилки, затворени в цилиндри. На носилките лежаха четирима мъже и четири жени. Лицата им сякаш бяха изваяни от махагон. Очите им бяха затворени и беше трудно да се разбере дали са живи или мъртви.

— Това е трета фаза — каза Ву. — Тези пациенти развиха тъмен обрив, който е типичен за вируса, но все още са живи.

— Наричате тези зрели зеленчуци от вашата малка градина живи хора?

— Признавам, че щеше да бъде по-добре, ако се разхождаха, но те все още дишат и жизнените им показатели са нормални. Експерименталното лекарство помага.

— Бихте ли искали да бъдете заразени и после лекувани с този метод, доктор Ву?

Ву не можа да пропусне загатнатата заплаха. Между лопатките на гърба му се стече пот.

— Не, не бих искал, сър. На този етап лекарството не е съвършено. Вирусът е изумителен! Способността му да се приспособява към всяко лечение, което прилагаме, прави задачата ни трудна, но не и невъзможна.

— С други думи, провалили сте се.

Усмивката на Уен Ло не можа да прикрие студенината в очите му.

— Възможно е да успеем — каза Ву, — но ще отнеме време. Не знам колко.

— Времето е единственото нещо, което не ни достига, Ву.

Ву не можа да не забележи, че Уен Ло пропусна да го нарече „доктор“. Беше обречен. Той започна да моли за още един шанс, но Уен Ло размаха пръст към него.

Ву щеше да припадне, но Уен Ло го потупа по гърба.

— Не се тревожете, доктор Ву — каза той. — Ние оценяваме работата ви тук. Близо сме до създаването на едно многообещаващо лекарство в нашата лаборатория, намираща се извън страната. Ще отидете там, за да се уверите, че всичко върви по план.

— Благодаря ви, че ми давате още един шанс — каза Ву. — Кога мога да започна новите изпитания?

— Няма да има време — каза Уен Ло. — Изпитанията ще се правят чрез компютърна симулация. — Той му обърна гръб, за да погледне телата върху носилките. — Отървете се от този материал. И от всички пациенти в затворническия блок. Знаем къде е изходът.

След като Уен Ло и телохранителят му излязоха, доктор Ву погледна през стъклото лежащите по гръб тела върху носилките и въздъхна тежко. Имаше петдесет пациенти, върху които се провеждаха изпитания и повечето от тях щяха да умрат, така че просто трябваше да унищожат телата им. Но онези в затворническия блок представляваха проблем и щеше да бъде доста трудно да се отърват от тази партида. Той побърза да се върне в главната лаборатория, за да осведоми екипа каква е новата им задача.

Един час по-късно Уен Ло се качи с асансьор до последния етаж на сградата на компанията „Пирамид Трейдинг“, където се намираше луксозният му офис. Той прекоси просторната стая в класически френски стил.

Огромни прозорци от пода до тавана покриваха една от стените, но той не обърна внимание на гоблена от светлини. Уен Ло застана пред един висок шкаф и изрече на глас някаква дума. Скрит микрофон вкара паролата в софтуер за разпознаване на гласа и шкафът се помести. Зад него се показа метална врата.

Уен Ло долепи ръката си към табло, което сканира спираловидните извивки върху пръстите и линиите на дланта му, и вратата се отвори. Той влезе в стая, която беше около двайсет квадратни метра с напълно овална форма. Единствените мебели вътре бяха маса от алуминий и пластмаса и три стола. От тавана висяха конуси, които приличаха на огромни лампи. Измамната тъмнина в стаята скриваше функцията й на комуникационен център. По стените бяха монтирани множество микрофони, проектори, предаватели и приемници.

Уен Ло се настани в един удобен стол, погледна през масата към другите два стола и произнесе една-единствена дума:

— Започнете!

Светодиодните лампи на тавана угаснаха. Останаха да светят само конусовидните снопове светлина над всеки от столовете. Въздухът в един от сноповете започна да трепти, сякаш беше свръх нагрят, после се огъна, потъмня, появиха се малки въртеливи частички, които оформиха размазан силует. В началото силуетът беше безформен, но после стана по-плътен. Първо се появиха раменете, а после и главата. Започнаха да се открояват детайлите — очи и нос, плът и дрехи. С други думи, Уен Ло гледаше триизмерна лазерна проекция на мъж, която беше толкова реална, че почти можеше да я пипне.

Лицето на мъжа беше огледален образ на това на Уен Ло, което не беше изненадващо, тъй като той беше единият от тримата близнаци. И двамата мъже имаха високи чела, надвиснали вежди и проницателни очи, но главата на проектирания мъж беше гладко обръсната. Заплашителността върху лицето на Уен Ло беше леко загатната, докато устата и брадичката на брат му излъчваха неподправена жестокост на уличен разбойник.

— Добър вечер, братко Чанг — каза Уен Ло.

— Добър вечер и на теб, братко Уен Ло. Номер Едно е готов да се присъедини към нас.

Въздухът под третата светлина премина през същия вълнист цикъл. Холограмата, която се появи на стола, беше на мъж, облечен в червена копринена дреха и кръгла шапка с висока периферия. Лицето му беше продълговато и изпито, с високи вежди и изпъкнало чело. Човекът имаше лукави зелени очи и дълъг, тънък мустак, провиснал под брадичката му.

Уен Ло разпозна новопоявилия се и плесна с ръце.

— Браво! — възхити се той. — Доктор Фу Манчу, ако не греша.

Холограмата отговори с подхилкване.

— Поздравления, Уен Ло! — каза Фу Манчу. — В момента виждаш престъпния гений, който ще използва „жълтата опасност“ срещу най-развитите държави в света.

Сребристото въплъщение на злото беше хитроумна илюзия, материализирана в светлината от най-съвременната компютърна и лазерна технология. Въпреки че фигурата на китайския злодей изглеждаше плътна, не съдържаше повече материя от литературния герой от произведенията на Сакс Рохмър. Системата, която беше събрала тризнаците на тази среща, позволяваше да се използват данни за живи или измислени хора. Така можеше да се създаде какъвто и да е образ. На предишните им срещи например бяха присъствали такива величествени фигури като Мао и Чингис Хан.

Въпреки че Фу Манчу беше илюзия, създадена от електронна ектоплазма, гласът на злия сатана принадлежеше на човек от плът и кръв, който ръководеше престъпна империя, за която злодеят на Рохмър можеше само да си мечтае.

Според традициите на многовековните престъпни общества, познати като Триади, тризнаците, които ръководеха огромната организация бяха известни не с имена, а с номера, дадени им по реда, по който са се родили. Уен Ло беше Две. Той управляваше престъпните дела на Триадата зад тънкия параван на порядъчността. Чанг беше Три и отговаряше за цялостната сигурност на мрежата, включително и бандите, които действаха в китайските квартали във всички по-големи градове. Тризнакът зад маската на Фу Манчу беше генерален директор, ръководещ престъпните и законните операции — отговорност, която вървеше с името Първи.

— Хареса ми човекът със секирата от войните на тонговете^[1] — каза Чанг.

— Не се учудвам, като имам предвид уменията на нашите собствени хора със секири — каза Фу Манчу. — Въпреки това, разбирам, че тази ефективност не се е проявила по време на експедицията ви до Бермуда. Доктор Кейн е избягал от дъното на океана.

— Нашата подводница преряза кабела на батисферата. Нямаше как да бъде спасен на тази дълбочина.

— Очевидно някой го е направил. Името му е Кърт Остин. Телевизионните репортери твърдят, че той е инженер от НАМПД. Освен това, как ще обясниш провалената атака на кораба на агенцията?

Чанг се намръщи.

— Срещнах неочаквана съпротива — каза той.

— Не можем да си позволим повече неуспехи. Нямаше да сме изправени пред този проблем, ако беше следил по-отблизо какво става в твоята лаборатория, Уен Ло.

Третият тризнак се наслаждаваше на смущението на своя брат, но сега беше негов ред да се повърти неспокойно на стола под студения поглед на главния злодей.

— Поемам цялата отговорност. Охранителят от лабораторията, който беше пренесъл вируса в своята провинция, не е следвал процедурите по обеззаразяване. Заповядах да ги затегнат и забраних на охранителите да пътуват.

— Вирусът разпространил ли се е и на други места? — попита Фу Манчу.

— Прескочил е зоната на карантина. Правителството се опитва да овладее заразата.

— Това не е хубаво — каза Фу Манчу. — Нашият план беше да пуснем вируса на определени места, когато разполагаме с ваксина, с която да го контролираме. Опитваме се да дестабилизираме правителството и да спечелим от разпространението на болестта. Избиването на човешката раса ще доведе до обратния резултат, не мислиш ли?

— Той ще реши основния проблем в тази държава, а именно пренаселеността — каза Уен Ло в слаб опит да се пошегува.

— Убеден съм в това. За съжаление, ние сме част от това население. Разбрахте ли къде е доктор Кейн?

— Проверихме на Боунфиш Кий — отвърна Чанг. — Не се е връщал там. Нашите хора все още го търсят, но изглежда, че е изчезнал.

— Неговото изчезване не ме притеснява толкова, колкото възможността да е разбрал, че го преследваме и да е споделил опасенията си с други хора. За щастие, той вече не е необходим за завършването на проекта. Но не бива да позволим да продължат изследванията на Боунфиш Кий.

— Единственият, освен доктор Кейн, който може да възстанови проекта, е доктор Сонг Лий, представителката на Китайската народна република, изпратена да работи с американските учени — каза Чанг. — Ще я отстраним.

— Увери се, че ще го свършат бързо и чисто — нареди Фу Манчу. — А ти, братко Уен Ло, докъде стигна с ваксината?

— Тя скоро ще се превърне в реалност и ще можем да продължим със следващата фаза.

Заповядах да затворят лабораторията ни на сушата и да ликвидират всичко, което съдържа.

— Много добре. Това ли е всичко?

— Засега — отвърна Уен Ло.

Фу Манчу кимна с глава и събра длани. Злото му лице започна да се разпада, превръщайки се във въртеливи частички, ставащи все по-светли докато накрая изчезнаха. Секунди по-късно се стопи и втората холограма.

Уен Ло се надигна от стола и напусна празната стая. Чакаше го много работа.

Чанг остана умислен в стола си. След неуспешното нападение на кораба на НАМПД, той се качи на една бърза моторница, която го откара до сушата. Оттам нае частен реактивен самолет и отлетя за Съединените щати. Чанг влезе в страната с документите на търговски представител и се присъедини на холографската среща с братята си от един склад във Вирджиния, служещ като прикритие на Триадата.

След като помисли няколко минути, Чанг се обърна към компютъра и написа името на Кърт Остин. Търсачката го прехвърли към сайта на НАМПД, където Остин беше представен лаконично като инженер. Снимката му също беше там.

Чанг се взираше в коралово сините очи и усмивката, с която сякаш му се подиграваше, докато не можа да издържи повече. Натисна копчето за изключване и ликът на Остин изчезна. Чанг се загледа в черния екран.

— Следващият път, когато те срещна Кърт Остин — изсъска той, — ще се погрижа да изчезнеш завинаги!