Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (1)

Пролог

Тихия океан, 1848 г.

По време на многобройните си години плаване по всички краища на света капитан Хорейшо Добс никога не бе виждал морето толкова спокойно.

Той сновеше по квартердека на китоловния кораб „Принцес“ от Ню Бедфорд, а сивите му очи, подобно на два морски фара, оглеждаха хоризонта във всички посоки. Тихият океан приличаше на огромна синя пустиня. Никъде не се забелязваше нищо. Пред носа на кораба не танцуваха весели делфини, летящи риби не скачаха над гребените на вълните… сякаш животът в морето бе спрял.

В Ню Бедфорд смятаха Добс за принца на китоловците. В крайморските барове, където се събираха най-коравите морски вълци, или пък в салоните на богатите корабовладелци квакери^[1], се говореше, че Добс може да подуши кашалот от двайсет и четири километра. Напоследък обаче само лепкавата воня на назряващ бунт изпълваше ноздрите на капитана.

На Добс му се налагаше да записва в бордовия дневник по нещо за всеки нов провален ден. Това, което отбеляза предишната нощ, обобщаваше неприятностите, пред които бе изправен.

„27 март, 1848 г. Лек югозападен бриз. Не се виждат никакви китове. Лошият късмет е обгърнал кораба като зловонна мъгла. В целия Тих океан няма китово масло за бедния кораб «Принцес». На бака назрява бунт.“

Добс виждаше целия кораб от издигнатия квартердек и трябваше да е сляп, за да не забележи опасните проблясъци в погледите на моряците си. Корабните офицери докладваха с притеснение, че обичайното мърморене сред екипажа е доста по-често и по-гневно. Капитанът даде указания на хората си да държат пистолетите си заредени и да не оставят палубата без надзор. Досега никой не беше вдигал ръка срещу него, но в тъмния и мръсен бак — претъпканите спални помещения на носа, някои от мъжете подхвърляли, че късметът на кораба може и да се обърне, ако на капитана му се случи нещо.

Добс беше висок сто деветдесет и два сантиметра и здрав като канара. Знаеше, че може да потуши евентуален бунт, но това беше най-малката му грижа. Всеки капитан, който се върне в пристанището без доходен товар от китово масло, извършва най-непростимия грях — хвърля на вятъра инвестираните от собствениците на кораба пари, и никой опитен екипаж не би плавал отново с него. Репутацията, кариерата и богатството могат да бъдат спечелени или изгубени с едно-единствено плаване.

Колкото по-дълго е едно пътуване, толкова по-голям е рискът от провал. Провизиите свършват бързо, а възможността на борда да се появи скорбут се увеличава.

Нещата на кораба не вървяха добре. Екипажът започваше да губи търпение. Беше рисковано да се върнат в пристанището за ремонт и зареждане с провизии. Някои моряци можеха да избягат и да отидат на друг, по-успешен кораб.

Лошият късмет застигна китоловната експедиция още в ясния есенен ден, в който чисто новият кораб напусна натовареното пристанище под възгласите на ликуващите изпращачи.

Добс беше объркан от обърналия се късмет на кораба. Никой друг плавателен съд не е бил по-добре подготвен за първото си плаване от „Принцес“. Добс беше опитен капитан, екипажът бе подбран внимателно, а чисто новите им харпуни бяха остри като бръснач.

Двеста и седемдесеттонният „Принцес“ беше построен в една от най-добрите корабостроителници в Нов Бедфорд. Беше дълъг малко над трийсет метра и широк повече от девет, което даваше възможност в трюма му да се поберат три хиляди бурета с около трийсет и четири хиляди литра китово масло. Корабът беше построен от здраво дъбово дърво, което можеше да издържи и най-свирепите морски бури. Четири китоловни лодки висяха на дървени кранове, провесени над палубните перила. Повечето моряци гледаха с презрение на широките китоловни кораби с квадратни килове от Нова Англия, но грубият съд можеше да плава с години в тежки метеорологични условия, които биха надупчили с пробойни техните изящни съперници.

„Принцес“ напусна пристана и силният попътен вятър изпъна големите квадратни платна на трите мачти. Кормчията насочи кораба на изток, където река Акушнет се вливаше в Атлантическия океан. Тласкан от постоянни ветрове, „Принцес“ бързо измина разстоянието до Азорските острови. След кратка почивка във Фаял за зареждане с плодове, предпазващи от скорбут, корабът се насочи към най-южната точка на Африка и скоро заобиколи нос Добра надежда без произшествия.

През следващите седмици „Принцес“ кръстосваше на зигзаг Тихия океан, без да срещне нито един кит. Добс знаеше, че откриването на китове не е въпрос на късмет, а на добри познания по метеорология, както и на миграционните пътища на животните. Въпреки това, докато отчаяно оглеждаше пустия хоризонт, започна да се пита дали корабът не е прокълнат. Капитанът прогони опасната мисъл от главата си и тръгна към камбуза. Завари корабния готвач да почиства фурната.

— Изсвири някоя песен на цигулката! — заповяда му Добс.

С надеждата да повдигне духа на екипажа, капитанът беше наредил на готвача всеки ден по залез-слънце да свири по някоя весела песен, но изглежда, че жизнерадостната музика само подчертаваше мрачното настроение на борда.

— Обикновено изчаквам слънцето да залезе — рече навъсено готвачът.

— Днес ще е различно, готвачо! Виж дали ще успееш да примамиш някой кит с твоята музика.

Готвачът остави парцала и неохотно разви плата, който пазеше очуканата от времето цигулка. Извади нежно инструмента, нагласи го под брадичката си, взе оръфания лък и засвири. От намусените погледи на екипажа той бе разбрал, че според тях, свиренето му прогонва китовете и всеки път, щом вземеше цигулката, се боеше, и то с основание, че някой може да я метне зад борда. Отгоре на всичко му бяха останали само две струни и репертоарът му беше доста ограничен — свиреше все едни и същи песни, които бяха втръснали на всички.

Щом готвачът засвири, капитанът нареди на старши помощника да го замести на квартердека. После се спусна по тесните стълби до каютата си, хвърли непромокаемата си шапката върху койката и седна зад писалището. За пореден път огледа картите. Вече бяха проверили всички обичайни места за лов на китове, но усилията им оставаха напразни. Облегна се на стола и затвори очи. Кратката му дрямка беше прекъсната от най-прекрасните думи, които не беше чувал от месеци.

— Показа се! — викаше някой. — Наистина се показа!

Клепачите на капитана се отвориха мигновено. Той скочи от стола като изстрелян с катапулт, грабна шапката си и на един дъх изкачи стълбите към палубата. Добс присви очи срещу яркото слънце и погледна към върха на главната мачта, която се извисяваше на трийсет метра. На трите мачти постоянно дежуреха наблюдатели, които се сменяха на всеки два часа.

— Къде е? — провикна се капитанът към наблюдателя на главната мачта.

— От дясната страна, сър! — посочи наблюдателят. — Ето! Изплува!

Огромна, подобна на чук, глава се издигна над водата на четиристотин метра от кораба и се скри отново сред фонтан от пръски. Кашалот!

Добс извика към кормчията да поеме курс към кита. Моряците се втурнаха към въжетата и с ловкостта на маймуни развиха платната.

Докато корабът се обръщаше бавно, втори наблюдател извика от върха на своята мачта.

— Още един, капитане! — Гласът на мъжа трепереше от вълнение. — Боже мой, още един!

Добс погледна през далекогледа към лъскавия сив гръб, който се показа над водата. Фонтанът на кита беше нисък, разпенен и сочеше напред под ъгъл четирийсет и пет градуса. Капитанът огледа през далекогледа вляво и вдясно от кораба. Имаше още фонтани. Цяло стадо китове! Не можеше да сдържи смеха си. Щеше да натрупа цяло състояние от китово масло.

Готвачът спря да свири щом се появи първият кит и стоеше слисан на палубата, като държеше в ръка замлъкналата цигулка.

— Ти успя, готвачо! — провикна се капитанът. — Привлече толкова китове, че с техния спермацет ще напълним трюма чак до палубата. Продължавай да свириш, дявол го взел!

Готвачът се ухили беззъбо и заплъзга лъка по струните на цигулката. Под звуците на веселата морска песен, кормчията насочи кораба срещу вятъра.

След малко прибраха платната и корабът спря.

— Спуснете левите лодки! — извика капитанът със задоволство, потискано по време на дългото безплодно плаване. — По-чевръсто, иначе няма да ви платя!

Добс нареди да спуснат три китоловни лодки. Всяка беше дълга девет метра и се командваше от един моряк, който беше и капитан, и кормчия на лодката. На борда на „Принцес“ останаха малко хора — точно толкова, колкото бяха необходими, за да управляват кораба, ако се наложи. Четвъртата китоловна лодка остана като резерва на борда.

Спускането на лодките отне малко повече от минута. И трите докоснаха водата почти едновременно. Екипажите им се спуснаха от палубата, заеха местата си по пейките и потопиха греблата. Щом трите лодки се отдалечиха от кораба, моряците на борда бързо разпънаха едно от платната. Корабът заплава бавно.

Добс наблюдаваше как лодките летят като стрели към своите цели.

— Полека, момчета! — промърмори той. — Загребете още веднъж. Внимателно!

— Колко са, капитане? — попита готвачът.

— Повече от достатъчно да сготвиш по една четирикилограмова пържола за всеки мъж на борда. Соленото свинско може да остане за гарнитура — извика радостно Добс.

Смехът му се изви над палубата като мощен вихър.

Кейлъб Най гребеше с всички сили в първата лодка. Дланите му кървяха, а рамената го боляха. По челото му течеше пот, но той не смееше да вдигне ръка и да я избърше.

Кейлъб бе едва на осемнайсет години, жилав и добре възпитан, отраснал във ферма в Масачузетс.

Това беше първото му плаване. Щеше да получи едва 1/210 част от плячката и с този дял той стоеше на дъното в корабната йерархия. Знаеше, че ще извади късмет, ако излезе на нулата, но въпреки това се записа в екипажа, тласкан от жажда за приключения и надежда да зърне далечни екзотични земи.

Енергичният младеж напомняше на капитана за самия него при първото му плаване с китоловен кораб. Добс каза на младия фермер, че ще стигне далеч, ако изпълнява заповедите безпрекословно, ако работи неуморно и се държи настрана от неприятности. Готовността на младежа да върши всякаква работа и да не обръща внимание на подигравките на по-старите му спечели уважението на коравите китоловци, които го приеха за свой талисман.

Лодката на Кейлъб се командваше от помощник-капитана — опитен ветеран с много китоловни плавания зад гърба си. На гребците непрекъснато им се напомняше да слушат неговите нареждания, но Кейлъб, като най-неопитен, бързо се отегчи от постоянното бърборене на помощник-капитана.

— По-живо, Кейлъб, момчето ми! — извика помощник-капитанът. — Напрегни мишци, младежо, не дърпаш кравешка цицка и не сваляй очи от прекрасното ми лице! Аз ще ви пазя от русалките.

Помощник-капитанът, който единствен имаше право да гледа напред, видя голям мъжки кит да се насочва право срещу лодката. Слънчевите лъчи проблясваха по лъскавата му черна кожа. Помощник-капитанът тихичко заповяда на харпунджията.

— Застани с лице към него!

Два двуметрови харпуна чакаха по местата си на носа на лодката. Острите им като бръснач шипове се завъртаха под прав ъгъл към дръжката. Благодарение на това беше почти невъзможно харпунът да се измъкне щом веднъж се забие в плътта на кита.

Стрелецът се изправи в лодката, взе единия харпун от стойката и махна плата, който покриваше шиповете му. След това приготви и втория харпун. Всеки от тях беше вързан с петстотин и петдесет метрово въже, което минаваше през специална стойка на носа на лодката, оттам, въжето продължаваше по протежение на лодката до кърмата, където беше намотано един-два пъти около къс кнехт, и после бе вкарано в каче.

Помощник-капитанът завъртя румпела и насочи лодката към лявата страна на кита, за да осигури на харпунджията удобна позиция за стрелба. Щом стигнаха на около шест метра от животното, помощник-капитанът викна:

— Прободи го!

Харпунджията опря коляно на борда на лодката, метна харпуна и шиповете му потънаха в кита на няколко сантиметра зад окото. Мъжът бързо грабна втория харпун и го заби на около трийсет сантиметра зад първия.

— Гребете! — изкрещя помощник-капитанът.

Греблата се потопиха във водата и лодката се върна няколко метра назад.

Разпенен фонтан излетя през ноздрата на животното. То вдигна огромната си опашка и я стовари със страхотна сила точно там, където само преди секунди беше лодката. Китът вдигна отново опашка, потопи главата си във водата и се гмурна. Кашалотът може да се спуска на дълбочина триста метра със скорост от двайсет и пет възела. Въжето светкавично излетя от качето. Един от моряците поля въжето с вода, за да го охлади, но въпреки това то запуши от триенето в кнехта.

Лодката летеше по гребените на вълните. Китоловците наричаха това „возене в шейна“. Моряците се провикваха радостно, но радостта им внезапно се изпари, когато лодката рязко спря. Явно китът отново излизаше на повърхността. Изведнъж огромният морски бозайник се подаде над вълните сред взрив от пяна и започна да се мята във водата като уловена с въдица пъстърва. После се гмурна отново към дълбините и се показа пак след двайсетина минути. Целият този ритуал се повтаряше отново и отново без животното да дава признаци на омаломощаване. При всяко ново изплуване моряците издърпваха въжето и скъсяваха разстоянието между лодката и ранения гигант. При последната поява на животното между него и моряците имаше не повече от трийсет метра.

Огромната глава на кита се обърна към мъчителите му. Помощник-капитанът видя гневния блясък в очите му и разбра, че животното се готви да напада. Той извика на харпунджията да се дръпне назад. Двамата мъже си размениха местата, като се препъваха в гребла, крака и въжета. Всичко това щеше да изглежда доста комично, ако не беше сериозността на ситуацията.

Помощник-капитанът грабна копието — дълъг, дървен прът, завършващ с изключително остър връх с формата на лъжица — и се изправи на носа. Приличаше на матадор, готов да промуши разярен бик. Мъжът очакваше животното да се обърне настрани, за да може да използва острите зъби на долната си челюст като ги напада.

Харпунджията завъртя румпела. Китът и лодката се разминаха само на няколко метра. Животното понечи да се обърне, но беше твърде бавно и за момент показа незащитената си страна. Помощник-капитанът не се бави, а заби с всичка сила копието в кита и започна да върти дръжката му, докато върхът не влезе на два метра в плътта на животното и не прободе сърцето му. Мъжът извика на моряците да сменят посоката на лодката, но беше твърде късно. В предсмъртен гърч, китът се обърна и захапа лодката по средата.

Паникьосаните моряци се препъваха един в друг, опитвайки се да избягат от острите му зъби. Китът разтресе лодката както куче кокал. После челюстите му се разтвориха, лодката се плъзна във водата, животното се отдалечи, а огромната му опашка плесна във водата. Гейзер от кървава пяна бликна от ноздрата му.

— Право в целта! — провикна се един от моряците.

Копието бе изпълнило своята смъртоносна задача. Китът се мята още около минута, преди да изчезне под повърхността. След него остана само едно огромно алено петно.

Моряците зарязаха греблата и трескаво се заеха да запушват пробойните с парчета от дрехите си. Въпреки усилията им обаче лодката едва се крепеше на повърхността.

Не след дълго тялото на мъртвият кит изплува на повърхността.

— Браво, момчета! — изрева помощник-капитанът. — Видяхме му сметката! Още една такава риба и ще се отправим към Ню Бедфорд, за да купим шоколадови бонбони за любимите си. — Той посочи приближаващият се „Принцес“. — Погледнете, момчета, старецът идва да ни прибере и да ни сложи да спим. Виждам, че всички са добре.

— Не всички — извика харпунджията с тревожен глас. — Кейлъб го няма!

Корабът пусна котва близо до тях и капитанът изпрати резервната лодка да ги прибере. Моряците внимателно огледаха водите наоколо, но от Кейлъб нямаше и следа. Скоро прекратиха безплодното търсене в окървавената вода и се отправиха към кораба.

— Къде е новакът? — попита капитанът, когато мокрият до кости екипаж се качи на борда на „Принцес“.

— Клетото момче падна зад борда, когато китът ни нападна — поклати глава един от моряците.

Очите на капитана потъмняха. Но смъртта е близък спътник на китоловците и Добс побърза да се заеме с по-належащи задачи. Той нареди на моряците да издърпат тялото на кита и да го разположат успоредно на десния борд на кораба. С няколко куки, моряците умело завъртяха трупа на мъртвото животно, а после с въжета го изправиха вертикално. Отрязаха главата и започнаха да нарязват китовата мас. С голяма желязна кука извадиха вътрешностите на кита и ги проснаха на палубата, за да ги претърсят за амбра — ценна съставка за парфюми, която се отделяше в стомаха на китовете.

Нещо се движеше в огромния стомах на кита. Един от моряците предположи, че е гигантска сепия — любимата храна на кашалотите. Той извади острия си нож и разразя стомаха, но вместо пипала, отвътре се показа човешки крак. Морякът разтвори стените на стомаха. Пред удивените очи на моряците се показа мъж, свит като ембрион. Двама моряци хванаха човека за глезените и издърпаха отпуснатото му тяло върху палубата. Главата на мъжа беше покрита с непрозрачна, лепкава слуз. Помощник-капитанът грабна едно ведро с вода и го плисна върху непознатия.

— Ама, това е Кейлъб! — извика той. — Новобранецът!

Устните на Кейлъб се помръднаха, но не се чу и звук.

Добс наблюдаваше отдалече извличането на китовата мас. Той се приближи и за момент се вторачи в Кейлъб. После нареди на моряците да го пренесат в неговата каюта. Сложиха младежа да легне на койката на капитана, свалиха изцапаните му със слуз дрехи и го завиха с одеяла.

— Господи, никога не съм виждал подобно нещо! — измърмори помощник-капитанът.

Красивият осемнайсетгодишен младеж се беше превърнал в побелял осемдесетгодишен старец. Кожата му беше бяла като платно. Дантела от бръчки покриваше ръцете и лицето му, сякаш дни наред беше преседял във вода. Косите му приличаха на паяжинни нишки.

Добс докосна внимателно ръката на Кейлъб. Очакваше да е леденостудена като на труп.

— Момчето гори! — прошепна удивено той.

По съвместителство и корабен лекар, Добс обви тялото на Кейлъб с мокри кърпи, за да свали температурата. От едно черно кожено куфарче извади стъкленица с патентовано лекарство, съдържащо силна доза опиум и капна няколко капки в гърлото на момчето. То не спираше да бълнува. Но след известно време се успокои и потъна в дълбок сън. Спа повече от двайсет и четири часа. Когато най-после отвори очи, видя капитана да седи зад писалището си и да попълва бордовия дневник.

— Къде съм? — пророни Кейлъб през сухите си, напукани устни.

— В моята койка — отвърна Добс — и това никак не ми харесва.

— Съжалявам, сър! — Кейлъб присви очи. — Сънувах, че съм умрял и съм отишъл в ада.

— Де тоз късмет, момче. Изглежда, че кашалота е обичал да похапва фермерчета. Извадихме те от стомаха му.

Кейлъб си спомни кръглото око на кита, спомни си как полита във въздуха, как маха с ръце и крака и накрая силната болка от удара във водата. Спомни си как се придвижва в тъмен, еластичен проход и се опитва да диша тежкия, влажен въздух. Топлината беше непоносима… После не си спомняше нищо.

Върху бледото му, набръчкано лице се изписа ужас.

— Китът ме изяде!

Капитанът кимна.

— Ще наредя на готвача да ти донесе супа. После се връщаш обратно на палубата.

Капитанът размисли и позволи на Кейлъб да остане в каютата му, докато не прибраха цялата китова мас в бъчвите. После извика всички моряци на палубата. Похвали ги за добрата работа и добави:

— Всички знаете, че китът погълна младока като Йона^[2] от Библията. Щастлив съм да ви съобщя, че Кейлъб скоро ще се върне към задълженията си. Ще му удържа от заплатата за изгубеното време. На този кораб само мъртъвците имат право да кръшкат от работа.

Думите му предизвикаха одобрителни възгласи сред моряците.

Добс вдигна ръка, за да въдвори тишина и продължи:

— А сега, мъже, искам да ви предупредя, че младият Кейлъб не изглежда така, както си го спомняте. Ужасните сокове от вътрешностите на кита са направили кожата му по-бяла от варена ряпа. — Капитанът погледна строго екипажа. — Няма да позволя на никого да се присмива на чуждото нещастие! Това е всичко!

Корабните офицери помогнаха на Кейлъб да се качи на палубата. Капитанът го накара да свали парчето плат, което покриваше главата и лицето му като монашеска качулка. Моряците ахнаха.

— Огледайте хубаво нашия Йона, за да имате какво да разказвате на внуците си — каза капитанът. — Под бялата си кожа той не е по-различен от всички нас. А сега на работа — да хванем още китове!

Капитанът нарочно нарече Кейлъб пред всички Йона (на морски език така наричаха моряк, който носи лош късмет), като се надяваше, че по този начин ще намали пословичната суеверност на моряците и те няма да подхвърлят тайно и злобно това име зад гърба на младежа, нито пък ще губят твърде много време да го сравняват с библейския герой, погълнат от огромна риба. Въпреки това няколко моряци тихичко предложиха да хвърлят Кейлъб зад борда. За щастие, всички бяха твърде заети, за да се занимават с това. Пустото доскоро море сега гъмжеше от китове. Нямаше съмнение, че късметът на кораба се беше обърнал. Сякаш „Принцес“ се превърна в магнит за китовете в океана.

Моряците всеки ден спускаха лодките във водата, след като съгледвачите дадяха знак, че са видели китове. Железните казани вряха като котли на вещици. Гъст мазен облак от черен дим закриваше слънцето и звездите, и боядиса платната в тъмносиво. Готвачът не спираше да свири на своята цигулка. Няколко месеца след злополучната среща на Кейлъб с кита, трюмът на кораба беше пълен до пръсване.

Преди да поемат дългия път към дома, изтощените моряци трябваше да попълнят провизиите на кораба и да си починат. Добс нареди да поемат курс към Понпей^[3] — потънал в зеленина остров, известен със своите красиви мъже, прекрасни жени и готовността им да се погрижат за спиращите на пристанището китоловци. Китоловни кораби от всички краища на света се трупаха на острова.

Добс произхождаше от квакерско семейство и не докосваше нито алкохол, нито местните жени, но религиозните му вярвания минаха на заден план пред заповедите, които беше получил — да поддържа бодрия дух на хората си и да върне кораба пълен с масло. Той решаваше как да изпълни тези задачи. Затова се смееше от сърце, когато моряците му се връщаха от брега пияни и прегракнали.

Кейлъб остана на кораба и наблюдаваше с цинична усмивка моряците от екипажа. Капитанът си отдъхна с облекчение, че момчето не пожела да слезе на брега. Местните наистина бяха дружелюбни, но побелелите коси и набръчканата му кожа със сигурност щяха да създадат проблеми със суеверните островитяни.

Добс реши да се отбие при американския консул, който също беше родом от Нова Англия. По време на визитата, консулът го предупреди, че на острова върлува тропическа болест и Добс набързо прекрати престоя на екипажа на брега. Същия ден той написа в бордовия дневник:

„Днес беше последния ни ден на острова. Посетих американския консул А. Маркам, който ме заведе на обиколка в древния град Нан Мадол. След завръщането ни, консулът ме предупреди, че на острова върлува болест. Затова реших да отплаваме час по-скоро.“

Последните няколко моряци се качиха на борда с несигурна стъпка и бързо изпаднаха в алкохолна дрямка. Капитанът заповяда на трезвата част от екипажа да вдигнат котвата и да опънат платната. Когато махмурлиите се надигнаха от койките, корабът вече беше в открито море. Ако времето останеше все така хубаво, а вятърът — благоприятен — Добс и хората му щяха да спят в собствените си легла само след няколко месеца.

Болестта покоси „Принцес“ по-малко от двайсет и четири часа след като корабът напусна пристанището.

Един от помощниците на бака, на име Стоукс, се събуди около два през нощта и се затича към перилата, за да прочисти стомаха си. Няколко часа по-късно той вдигна температура, а тялото му се покри с ужасен обрив. По главата му се появиха кафеникавочервени пъпки, толкова плътно една до друга, че лицето му заприлича на издялано от махагон.

Капитанът покри Стоукс с мокри кърпи, даде му да пие някакво лекарство и нареди да го преместят на предната палуба в една импровизирана палатка. Бакът, където бяха спалните помещения на моряците, си беше просто една мръсна дупка. Свежият въздух и слънчевата светлина можеха да помогнат на мъжа, а изолацията щеше да ограничи разпространението на болестта.

Но не стана така, както очакваше капитанът. Болестта се пренасяше от човек на човек като раздухан от вятъра горски пожар. На предната палуба създадоха импровизиран лазарет. Аптечката на капитана вече беше почти празна. Добс се опасяваше, че е въпрос на часове да се разболее и той, заедно с офицерите, и тогава „Принцес“ щеше да се превърне в кораб-призрак, подвластен единствено на милостта на ветровете и теченията, докато не изгние. Капитанът погледна картите. Най-близката суша бе остров Беда. Китоловците обикновено го отбягваха, след един скандал за открадната кесия с гвоздеи, довела до опожаряване на едно от селата и смъртта на неколцина местни жители. След инцидента островитяните не гледаха с добро око на китоловци и дори имаше няколко случаи на нападнати китоловни кораба. Но Добс нямаше избор. Той пое руля и насочи кораба към острова.

Не след дълго „Принцес“ навлезе в залив, обграден от бели коралови плажове. Котвата потъна в прозрачните изумрудени води.

Над острова се издигаше величествен вулкан, от който се носеше тънка струйка дим. Добс и помощник-капитанът слязоха с малка лодка на брега, за да попълнят запасите от прясна вода, докато все още могат да вървят. Откриха извор близо до брега. На връщане попаднаха на разрушен храм. Капитанът се загледа в стените, обрасли с лиани и каза:

— Това място ми напомня за Нан Мадол.

— Какво казвате, сър? — попита помощник-капитанът.

Капитанът поклати глава.

— Забрави… По-добре да се връщаме на кораба, докато все още можем да вървим.

Малко след здрачаване офицерите се почувстваха зле. Добс също се предаде на болестта. С помощта на Кейлъб, капитанът измъкна койката си на квартердека. После каза на новака да се грижи за екипажа, докато може.

Незнайно защо заразата не докосна Кейлъб. Той носеше кофи с вода до предната палуба, за да утолява жаждата на моряците и следеше състоянието на Добс и офицерите. Капитанът ту се потеше, ту трепереше от студ. За момент изгуби съзнание и когато дойде на себе си, видя по палубата да се движат факли. Едната се приближи и трепкащият й пламък освети татуирано лице на мъж — един от десетимата островитяни, въоръжени с копия и инструменти за рязане на китова мас.

— Ей? — каза островитянинът, който имаше високи скули и дълга, черна коса.

— Говорите английски? — успя да пророни Добс.

Мъжът вдигна копието си.

— Страшен харпун, човече!

Добс видя лъч надежда. Въпреки дивашкия си външен вид, местният все пак беше брат китоловец.

— Хората ми са болни. Ще ни помогнете ли?

— Разбира се — отвърна местният. — Ние има добри лекарства. Вас вдигнем на крака. От Ню Бедфорд ли сте?

Добс кимна.

— Жалко! — отвърна островитянинът. — Мъже от Ню Бедфорд мен отвлекли. Аз скочил във вода. После се прибрал. — Мъжът се усмихна и разкри острите си зъби. — Няма лекарства. Ние гледа вас изгаря от болест.

Един тих глас пророни:

— Добре ли сте, капитане?

Кейлъб изплува от сенките и застана на палубата под светлината на факлите.

Очите на водача на островитяните се разшириха и той промълви една-единствена дума.

— Атуа!

Капитанът знаеше няколко думи на местния език.

„Атуа“ означаваше „зъл дух“.

Добс повдигна вежди и рече с мъка:

— Да. Това е моят атуа. Правете каквото ви каже, иначе ще прокълне теб и всички на твоя остров.

Кейлъб веднага се ориентира в ситуацията и реши да подкрепи думите на капитана. Той вдигна ръце високо над главата си за по-голям драматизъм и каза:

— Свалете оръжията, ако не искате да използвам своите сили!

Водачът на островитяните каза нещо на своя език и останалите мъже пуснаха оръжията си на палубата.

— Ти каза, че можеш да победиш изгарящата болест, че имате лекарство. Помогни на хората ми, иначе атуа ще се ядоса.

Островитянинът очевидно се колебаеше, но съмненията му се изпариха мигновено, щом Кейлъб свали шапката си и коприненобялата му коса се развя на тропическия бриз. Островитянинът каза нещо на хората си.

Капитанът отново изгуби съзнание. Бълнуваше, мяташе се и сънуваше странни сънища, в единия от които усети нещо студено и влажно по тялото си, както и ужилване по гърдите. Когато отвори очи, вече беше ден, а моряците сновяха по палубата. Платната бяха опънати под ясното синьо небе, а носът пореше вълните. Високо сред перестите облаци се рееха бели птици.

Помощник-капитанът видя, че Добс се опитва да се изправи и му донесе кана с вода.

— По-добре ли сте, капитане?

— Aye^[4] — пророни капитанът между две глътки.

Треската беше изчезнала, а стомахът му беше отново наред. Единственото, което го измъчваше, беше свирепия глад.

— Помогни ми да се изправя.

Капитанът се надигна на немощните си крака, подкрепян от своя помощник. Корабът беше в открито море, а от острова нямаше и следа.

— От колко време плаваме?

— От пет часа — отвърна помощникът. — Това е истинско чудо. Мъжете се оправиха от треската и обривите изчезнаха. Готвачът им приготви супа и щом се нахраниха, изкараха кораба в открито море.

Капитанът усети сърбеж по гърдите и разтвори ризата си.

Обривът беше изчезнал. На мястото му имаше само едно малко червено петънце и възпален кръг на няколко сантиметра над пъпа.

— Ами островитяните? — попита Добс.

— Островитяни? Не сме виждали никакви островитяни.

Добс поклати глава. Дали всичко това не е било сън? Той нареди на помощник-капитана да доведе Кейлъб. Новакът се появи на квартердека. Носеше сламена шапка, за да пази бялата си кожа от слънчевите лъчи. Върху бледото му набръчкано лице се изписа усмивка, щом видя, че капитанът се е оправил.

— Какво стана снощи? — попита го Добс.

Кейлъб разказа, че след като капитанът изгубил съзнание, местните напуснали кораба, а после се върнали с дървени кофи, от които струяла бледа синя светлина. Островитяните минавали от моряк на моряк, но той не видял какво правят. После слезли от кораба. Не след дълго мъжете започнали да се събуждат. Капитанът помоли Кейлъб да го придружи до каютата. Седна зад писалището и отвори бордовия дневник.

„Много странно“ — започна капитанът. Въпреки че ръцете му все още трепереха, той описа всяка подробност, както си я спомняше. После се взря с копнеж в миниатюрния портрет на красивата си млада жена и приключи с едно-единствено изречение: „Прибираме се“!

 

 

Феърхевън, Масачузетс, 1878 г.

Огромната френска къща с мансарда на последния етаж, наричана от местните „Къщата на духовете“, се извисяваше встрани от една закътана уличка зад стена от грамадни букове с тъмни листа.

От двете страни на алеята към къщата стояха сякаш на пост избелели челюсти от кашалоти, поставени изправени, така че да образуват нещо като готическа арка.

В един топъл октомврийски ден под арката от китови кости стояха две момчета и събираха смелост да изтичат по алеята и да надникнат през прозорците на къщата. Нито едно от двете не се осмеляваше да направи първата крачка. Двете деца все още спореха кой да тръгне пръв, когато карета, теглена от лъскав черен кон, спря пред портата.

На капрата седеше едър мъж. Страховитият му външен вид не можеше да бъде скрит от скъпия кафеникав костюм и контешкото бомбе, които носеше. Грубите черти на лицето му се дължаха на твърдите кокалчета на съперниците му в платените боеве, с които си изкарваше хляба преди години. Времето не бе пощадило нито безформения му нос, нито приличните на карфиол уши и почти скритите от белезите очи.

Мъжът се наведе над юздите и погледна момчетата отвисоко.

— Какво дирите тук, младежи? — изръмжа той като стар питбул, на какъвто всъщност приличаше. — Предполагам, че не сте дошли с добро.

— Нищо — отвърна плахо едното момче, без да посмее да вдигне очи.

— Наистина ли? — попита подигравателно мъжът. — Е, на ваше място не бих се мотал тук. В тази къща живее зъл призрак.

— Видя ли? — каза другото момче. — Казах ти!

— Послушай приятеля си. Призракът е висок два метра, а ръцете му са като вили — каза мъжът с тайнствен глас. — Ноктите му могат да разрежат момченца като вас наполовина, само за да изсмуче вътрешностите ви. — Мъжът махна с камшика към къщата, а долната му челюст увисна от престорен ужас. — Той идва! Боже мой, той идва! Бягайте! Спасявайте се!

Момчетата побягнаха като подплашени зайци, а мъжът се разсмя на глас. После дръпна юздите и каретата изтрополя под портала от китови кости. Мъжът върза коня пред голямата къща, която приличаше на огромна сватбена торта с червена и жълта глазура. Тихото му кискане се чуваше, докато изкачваше стъпалата към верандата. Той спря пред вратата и удари по нея с месинговото чукче с формата на китова опашка.

Дочуха се стъпки. Един мъж отвори вратата и по бледото му лице пробегна усмивка.

— Стратър, каква прекрасна изненада — каза Кейлъб Най.

— И аз се радвам да те видя, Кейлъб. Отдавна мислех да намина, но нали знаеш как е…

— Разбира се — отвърна Кейлъб и се отдръпна, за да направи място на госта си да влезе. — Влизай, влизай!

През годините кожата на Кейлъб бе станала още по-бяла. Възрастта беше добавила бръчки върху лицето му, което и без това приличаше на пергамент, но въпреки преждевременното състаряване, той все още не беше изгубил младежката си усмивка и миловидна си енергичност, с която бе спечелил симпатиите на китоловците от екипажа.

Кейлъб поведе госта си към просторна библиотека, чиито стени от пода до тавана бяха покрити с рафтове с книги за китоловството. На малкото празни места висяха огромни, цветни плакати с един и същ мотив — мъж, попаднал в челюстите на кашалот.

Стратър се загледа в един особен зловещ плакат. Художникът не беше пестил червената боя, за да изобрази кръвта стичаща се от раните на животното и обагряща водата наоколо.

— Събрахме доста пари от това представление във Филаделфия.

Кейлъб кимна.

— Вечер след вечер непродадени оставаха само билети за правостоящи… И всичко това благодарение на твоя талант.

— Представлението щеше да е пълен провал без звезда като теб — отвърна Стратър.

— А благодарение на теб имам тази къща и всичко, което притежавам — добави Кейлъб.

Стратър пусна една беззъба усмивка.

— Ако има нещо, в което наистина съм добър, то това е да правя представления. В момента, в който те видях, разбрах, че можем да се прославим и да станем богати.

Партньорството между двамата мъже започна няколко нощи, след като корабът „Принцес“ акостира в Ню Бедфорд. Бъчвите с китово масло бяха разтоварени, а собствениците изчислиха печалбите и разпределиха заплатите. Моряците от екипажа, които нямаха съпруги или любими, при които да се приберат, тръгнаха на шумни групи към крайбрежните барове, които с нетърпение очакваха китоловците, за да ги освободят от тежестта на заработените им с тежък труд пари.

Кейлъб остана на кораба. Там го намери капитанът, когато се върна на „Принцес“, за да му донесе заплатата и да го попита дали мисли да се прибере в семейната ферма.

— Не и в този вид — отвърна Кейлъб с тъжна усмивка.

Капитанът подаде на младежа жалката сума — цената за многомесечните му усилия в морето.

— Имаш разрешението ми да останеш на борда, докато корабът отново тръгне на път.

Като слизаше по рампата, капитанът внезапно почувства силен пристъп на тъга заради нещастния младеж на борда. Но щом стъпи на брега плановете за собственото му многообещаващо бъдеще изцяло обсебиха мисълта му.

Горе-долу по същото време Стратър размишляваше върху много по-мрачните перспективи пред себе си, седнал в един западнал бар на няколко преки от кораба. Късметът на бившия амбулантен търговец, който си изкарваше хляба по панаирите, се бе затрил нанякъде и Стратър бе почти разорен. Мъжът отпиваше вяло от халба светла бира, когато моряците от „Принцес“ нахълтаха шумно в бара. Решимостта им да се напият бе съпоставима само с енергията, с която убиваха китове.

Стратър наостри уши и се заслуша с интерес в историята за Кейлъб Най — младокът, който бил погълнат от кит. Постоянните клиенти на бара посрещнаха историята с присмех.

— И къде е вашият Йона сега? — провикна се един от пияниците.

— Седи на тъмно на кораба — отговори един от моряците. — Иди и го виж със собствените си очи.

— Единственото, което искам да видя със собствените си очи, е още една халба бира — заяви през смях пияницата.

Стратър се измъкна от шумния бар и пое по тясната уличка към кея. Без никакво колебание прескочи перилото на „Принцес“ и стъпи на осветената от няколко фенера палуба.

Кейлъб стоеше до парапета и се взираше в мъждукащите светлини на Ню Бедфорд. Чертите на лицето му не можеха да се различат, но то блестеше с някакво бледо сияние.

В Стратър се събуди панаирджията.

— Имам предложение за теб — обърна се той към младежа. — Ако приемеш, ще те направя богат човек.

Кейлъб изслуша предложението и се замисли. Явно преценяваше възможностите.

Само след няколко седмици Ню Бедфорд осъмна облепен с плакати, които направо избождаха очите с циркаджийския си шрифт и невероятната новина:

„ПОГЪЛНАТ ОТ КИТ!

Живият Йона разказва своята история!“

За първото представление Стратър нае една зала, но тя се оказа малка и му се наложи да отпрати стотиците любопитни, които се тълпяха пред вратите.

Онези, които успяха да се снабдят със скъпоценните билети, в продължение на два часа слушаха вълнуващата история на Кейлъб, който разказваше, изправен пред няколко движещи се рисунка на сцената с харпун в ръка.

Кейлъб даде мизерната си заплата на Стратър, за да плати на художник, който изрисува сравнително достоверни изображения върху няколкометрово платно, навито на руло. Осветената отзад картина се развиваше бавно, а Кейлъб показваше китоловната лодка, нападението на кита и изображение на собствените си крака, стърчащи от устата на животното. Имаше и рисунки на екзотични, покрити с палми острови, с групи туземци по бреговете.

Представлението пожъна такъв успех, че турнето им продължи по цялото Източно крайбрежие. Възхитена и възторжена публика се събираше в църкви и зали и със затаен дъх и зяпнала уста слушаше разказа на Кейлъб.

Стратър измисли някаква евтина брошура с рисунки на полуголи танцуващи туземки, за да направи историята още по-пикантна и я продаваше на останалата без дъх публика.

Няколко години по-късно Стратър и Кейлъб се оттеглиха от бизнеса, богати колкото най-успелите капитани на китоловни кораби.

Стратър си купи имение в Ню Бедфорд, а Кейлъб си построи подобната на торта къща в градчето Феърхевън, точно от другата страна на пристанището на китоловния град. От малката куличка на покрива, той наблюдаваше как пристигат и отплават корабите. Рядко излизаше през деня, а когато напускаше къщата, винаги покриваше главата и лицето си с качулка.

Съседите му го наричаха „Призрака“ и макар че малко се плашеха от него, със сигурност го уважаваха заради щедростта му.

Кейлъб използва част от богатството си, за да построи училище и библиотека в градчето. В замяна, хората пазеха личното пространство на своя Йона и не му се натрапваха.

Кейлъб отведе Стратър в едно просторно помещение — напълно празно, с изключение на едно удобно разгъващо се кресло, сложено по средата. Платното с картините от представлението на Кейлъб обикаляше стените. Всеки, който седнеше на креслото можеше да се завърти и да види историята на „Живия Йона“ от начало до край.

— Е, какво ще кажеш? — обърна се Кейлъб към своя приятел.

Стратър поклати глава.

— Почти ми се прииска отново да тръгна от град на град.

— Да поговорим за това на чаша вино — предложи Кейлъб.

— Опасявам се, че нямаме време — отвърна Стратър. — Нося ти съобщение от Нейтън Добс.

— Най-големият син на капитана?

— Точно така. Баща му умира и иска да те види.

— Умира! Това е невъзможно! Самият ти ми каза, че капитанът изглежда здрав и енергичен като млад бик.

— Това, което го е повалило, не е болест, Кейлъб. Станала е злополука в една от неговите фабрики. Някакъв стан паднал отгоре му и му потрошил ребрата.

От сбръчканото лице на Кейлъб изчезна и последната следа от цвят.

— Кога мога да го видя? — попита той.

— Трябва да тръгнем веднага — отвърна Стратър. — Не му остава много.

Кейлъб се надигна от креслото.

— Отивам да си взема палтото и шапката.

 

 

Пътят към имението на капитана се виеше край пристанището на Ню Бедфорд и се изкачваше по улица „Каунти“. На улицата и алеята пред огромната къща в неогръцки стил бяха спрели множество карети. Нейтън Добс — синът на капитана, посрещна Стратър и Кейлъб на вратата и им благодари сърдечно, че са дошли. Младежът бе висок и слаб — пълно копие на баща си на младини.

— Много съжалявам за баща ти! — обърна се Кейлъб към него. — Как е капитан Добс?

— Опасявам се, че не му остава много. Ще те заведа при него.

Просторната приемна и коридорът гъмжаха от десетте деца на капитана и безбройните му внуци. Щом Нейтън Добс прекрачи прага заедно със Стратър и странната фигура с качулката, в приемната се разнесе тих шепот. Нейтън помоли Стратър да се настани удобно и поведе Кейлъб към стаята на капитана.

Капитан Добс лежеше в леглото си, а до него стояха жена му и семейният им лекар. Те настояваха да затъмнят стаята на болния, за да не го дразни светлината, но Добс настоя пердетата да останат дръпнати, за да влиза слънце.

Сноп медени есенни лъчи падаха по грубото лице на капитана. Въпреки че лъвската му грива беше посребряла, чертите на лицето му бяха по-младежки, отколкото би се очаквало за на мъж, минал шейсетте. Погледът му обаче бе някак обърнат навътре — сякаш гледаше как смъртта се приближава. Съпругата на капитана и лекарят се оттеглиха, а Нейтън остана до вратата.

Добс видя Кейлъб и с мъка се усмихна.

— Благодаря ти, че дойде, Кейлъб — гласът, който някога ехтеше по палубата на кораба, се беше превърнал в дрезгав шепот.

Кейлъб свали качулката от лицето си.

— Казахте ми да не оспорвам капитанските заповеди.

— Aye! — изхъхри Добс. — Ще ти дам още един ценен съвет, младежо. Не си ври носа там, където не ти е работа. Опитах се да поправя един проклет стан, но не се дръпнах достатъчно бързо и виж на какво се натресох.

— Съжалявам за случилото се, капитане!

— Недей! Имам вярна съпруга, прекрасни деца и внуци, които ще продължат започнатото от мен.

— Бих искал да мога да кажа същото — отвърна Кейлъб с болка в гласа.

— Ти си се справил добре, Кейлъб. Знам всичко за твоята щедрост.

— Лесно е да си щедър, когато няма с кого да споделяш богатството си.

— Ти си го споделил със своите съграждани, а и чух за твоята прекрасна библиотека, посветена на Стария занаят.

— Аз не пуша и не пия, а книгите са единственият ми порок. Китоловството ми осигури живота, който имам сега. Затова събирам всяка книга, която е писана по въпроса.

Капитанът затвори очи и сякаш изгуби съзнание за миг, но след секунда клепачите му се отвориха.

— Имам нещо, което искам да споделя с теб.

Синът на капитана пристъпи напред и подаде на Кейлъб една махагонова кутия. Кейлъб отвори капака. Вътре лежеше книга. Младежът позна изтърканата синя корица.

— Давате ми бордовия дневник на „Принцес“, капитане?

— Aye, твой е! — отвърна капитанът. — За твоята прекрасна библиотека…

Кейлъб върна кутията.

— Не мога да го взема, сър!

— Ще правиш каквото ти нареди капитанът! — изръмжа Добс. — Моето семейство се съгласи да го вземеш. Нали така, Нейтън?

Синът на капитана кимна с глава.

— Това е волята на семейството ми, господин Най. Не можем да се сетим за по-достоен човек.

Внезапно капитанът вдигна ръка и я положи върху дневника.

— Много странно — каза той. — Нещо се случи на онзи остров с диваците. До ден-днешен не мога да разбера дали е било Божие или дяволско дело.

Капитанът затвори очи. Дишането му започна да прекъсва, а от гърлото му се дочу хриптящ звук. Той прошепна името на жена си.

Нейтън хвана внимателно ръката на Кейлъб и го изведе от стаята. Благодари му любезно, че е дошъл и после каза на майка си, че времето на капитана е дошло.

Семейството на капитана изпълни спалнята му и коридора пред нея. Стратър и Кейлъб останаха съвсем сами в приемната.

— Отиде ли си? — попита Стратър.

— Още не, но няма да изкара дълго — рече тихо Кейлъб и после показа дневника на приятеля си.

— Предпочитам част от неговото богатство — изсумтя Стратър.

— За мен това е повече от съкровище — отвърна Кейлъб. — Освен това, ти имаш повече пари, отколкото можеш да похарчиш за цял един живот, приятелю.

— Тогава ще трябва да живея по-дълго — засмя се Стратър и погледна към спалнята.

Двамата напуснаха къщата и се качиха в каретата на Стратър. Кейлъб притискаше дневника към гърдите си, а мисълта му се върна назад към отдалечения остров, към дивите му обитатели, маскировката му на атуа, болестта и странните сини светлини. Кейлъб се обърна, за да погледне за последен път имението и си припомни думите на умиращия капитан.

Добс бе прав. Всичко, което се случи там беше много странно.