Ю Несбьо
Червеношийката (98)

Деветдесет и осма глава

Лазаретът в Северния корпус, Ленинград, 17 януари 1944 г.

Ръчната граната, хвърлена от руския самолет, улучи каската на Дале и започна да се върти върху леда, а ние се опитвахме да се отдалечим. Аз лежах най-близо и бях сигурен, че и тримата ще умрем: аз, Мускен и Дале. Странно, но последната ми мисъл бе как по ирония на съдбата спасих Едвард Мускен от куршума на Халгрим Дале и всъщност успях само да удължа живота на командира ни точно с три минути. Но за щастие руснаците не правят качествени ръчни гранати и тримата се измъкнахме живи. Обаче ме раниха в крака, а парче от гранатата проби каската ми и се вряза в челото ми.

По странно стечение на обстоятелствата попаднах в залата на сестра Сигне Алсакер, годеницата на Даниел. Първоначално тя не ме позна, но следобед дойде при мен и ме заговори на норвежки. Много е хубава и напълно разбирам защо съм се сгодил с нея.

Улаф Линдвиг е в същата зала. Бялата му куртка виси на закачалка до леглото, не знам защо, навярно защото той веднага ще излезе оттук и ще се върне към задълженията си, щом раната му зарасне. Сега са нужни хора от неговото тесто, чувах как артилерийският огън на руснаците се приближава. Веднъж през нощта той, изглежда, сънува кошмари, защото крещеше и сестра Сигне дойде. Сложи му инжекция, май морфин. Почака Улаф да заспи и видях как тя го погали по косата. Беше толкова красива, прииска ми се да я повикам до леглото си и да й разкажа кой съм, но не желаех да я плаша.

Днес ми съобщиха, че се налага да ме изпратят на запад, понеже лекарствата не пристигат. Кракът ме боли, руснаците приближават и аз знам, макар никой да не ми го каза, че това е единственото възможно спасение.