Ю Несбьо
Червеношийката (5)

Пета глава

Паркът на Кралския дворец, 5 октомври 1999 г.

— Жив ли си?

Старецът отвори очи и видя очертанията на глава, надвесена над него, но лицето се изгуби в ореол от бяла светлина.

— Да не си мъртъв? — повтори звънливият глас.

Той не отговори, понеже не знаеше дали е с отворени очи, или сънува. Или, дали не е мъртъв, както питаше гласът.

— Как се казваш?

Главата се измести и се показаха короните на дървета и синьото небе. Беше сънувал. Част от някакво стихотворение. „Кръжат над нас немски бомбардировачи“. Нурдал Григ^[1]. За краля, който се изнесе в Англия. Зениците започнаха да свикват със светлината и той си спомни, че седна на тревата в парка на Двореца, за да си почине. Сигурно е заспал. Някакво момченце бе клекнало до него и две кафяви очи го гледаха изпод черен бретон.

— Казвам се Али — представи се детето.

Пакистанче? Момчето имаше подчертано чипо носле.

— Али означава „Господ“ — обясни то. — А твоето име какво означава?

— Аз съм Даниел — старецът се усмихна. — Името е библейско. Означава „Господ е моят съдник“.

Момченцето го погледна.

— Значи ти си Даниел?

— Да — отговори той.

Детето продължаваше да го гледа и старецът се почувства неловко. Вероятно хлапето го мисли за бездомник, защото лежи в жегата във вълнен костюм, подобен на пътническо одеяло.

— Къде е майка ти? — попита той, за да се отърве от изпитателния поглед на момчето.

— Ей там — обърна се то и посочи с ръка. Две смугли, едри жени седяха на тревата недалеч от тях. Около тях весело тичаха четири деца.

— Значи аз съм твоят съдник? — попита момчето.

— Какво?

— Али е Господ, нали? А Господ е съдникът на Даниел. Аз се казвам Али, а ти се казваш…

Старецът протегна ръка и ощипа нослето на Али. Момченцето радостно изпищя. Той видя как двете жени се обърнаха към тях. Едната понечи да се изправи и той пусна детето.

— Майка ти идва, Али — кимна той към приближаващата се жена.

— Мамо! — извика хлапето. — Слушай, аз съм съдникът на този господин.

Жената му извика нещо на урду. Старецът й се усмихна, но тя избегна погледа му и строго изгледа сина си, който най-после се подчини и тръгна към нея. Когато се обърнаха, погледът й разсеяно се плъзна край него, сякаш той не съществуваше. Прииска му се да й обясни, че не е безделник, че и той е допринесъл за създаването на това общество. Беше плащал, харчил, давал всичко, с което разполага, докато накрая вече не му остана какво да дава, освен да отстъпи мястото си, да се откаже, да се предаде. Но нямаше вече сили, чувстваше се изморен и искаше просто да си иде у дома. Да си отдъхне, пък после ще види. Време бе другите да си платят.

На тръгване не чу, че момчето извика след него.