Ю Несбьо
Червеношийката (62)

Шестдесет и втора глава

ПСС, 2 май 2000 г.

Цяла сутрин дъждът не спря да плющи по улиците, а после слънцето неочаквано мощно проби облачната покривка и за миг над Осло блесна ясно небе. Хари седеше с крака върху бюрото и ръце зад тила и си въобразяваше, че мисли за пушката „Мерклин“. Но мислите му се отклониха и поеха през прозореца по измитите улици, ухаещи на топъл, мокър асфалт, продължиха по железопътните релси нагоре към възвишението на квартала все още с петна от сивкав сняг в сенките от смърчовете, където той, заедно с Ракел и Олег, подскачаше по калните пролетни пътеки, за да избегне дълбоките локви. Хари смътно си спомняше подобни неделни разходки, когато беше на възрастта на Олег. Ако походите бяха дълги и той и Сьос изоставаха, баща им закачаше шоколадови блокчета по най-ниските клонки. Сьос все още вярваше, че тези шоколадови блокчета растат по дърветата.

В началото Олег не разговаряше много-много с Хари. А и той не знаеше как да общува с Олег. Но общата им стеснителност изчезна, когато Хари откри, че Олег играе на „Тетрис“. Хари се постара да играе максимално добре и без милост и притеснение победи шестгодишното момче с над четиридесет хиляди точки. След това Олег започна да го разпитва за разни неща: защо снегът е бял и други подобни, които предизвикват дълбоки бръчки по челата на възрастните и ги принуждават така да се съсредоточат, че да забравят стеснението си. Миналата неделя Олег видя див заек със зимна окраска и изтича напред, а Хари хвана ръката на Ракел, студена от външната и топла от вътрешната страна. Тя наклони глава и му се усмихна, залюлявайки ръцете им напред-назад, сякаш казваше: Ние само си играем, това не е насериозно. Той забеляза как тя се напрегна, като се приближиха до други хора, и пусна ръката й. После пиха какао в едно кафене и Олег попита защо идва пролет.

Покани Ракел на вечеря. За втори път. Първия път тя обеща да си помисли, обади му се и отказа. Този път пак поиска да обмисли поканата, но все пак не отказа. Все още не.

Телефонът иззвъня. Обади се Халвуршен. Звучеше сънено — току-що ставал от леглото.

— От списъка на мъжете, заподозрени в използването на оръжия с цел нанасяне на тежка телесна повреда, проверих седемдесет от сто и десетима — докладва той. — Засега съм открил осмина с бръснати глави.

— Как ги откри?

— Обадих им се по телефона. Не е за вярване колко много от тях…

Хари го прекъсна:

— И ти ей така помоли тези закоравели престъпници просто да дадат на полицията актуално описание на външния си вид ли?

— Не точно. Обяснявах, че издирваме заподозрян с червеникава коса и попитах дали са си боядисвали косата напоследък — каза Халвуршен.

— Не разбирам накъде биеш.

— Ако беше с бръсната глава, какво щеше да отговориш?

— Хм — изсумтя Хари. — Там на север в Стайншер сте били големи умници. Чу същия неуверен смях.

— Прати ми списъка по факса — поръча Хари.

— Ще го получиш веднага като ми го върнат.

— Кой да ти го върне?

— Един полицай от отдела. Чакаше ме, като дойдох. Сигурно е било спешно.

— Мислех, че главно хората от КРИПОС работят по случая „Йелтен“ — озадачи се Хари.

— Очевидно не е така.

— Кой е той?

— Май се казваше Воген или нещо подобно — отвърна Халвуршен.

— В Отдела за борба с насилието няма Воген. Да не искаш да кажеш Валер?

— Точно така — възкликна Халвуршен и добави малко угрижено: — В момента ми се струпаха толкова много нови имена…

Хари едва се сдържа да не наругае младия полицай, задето предоставя на човек, комуто едва е научил името, материали от разследването, но моментът не бе подходящ за критика с остър тон. Момчето, немигнало три нощи подред, явно умираше за малко сън.

— Добра работа — Хари понечи да затвори.

— Почакай! Какъв е номерът на факса ти?

Хари се загледа през прозореца. Облаците над хълма Екебергосен пак се сгъстяваха.

— Ще го намериш в телефонния указател — посъветва го той.

 

 

Щом Хари затвори, телефонът иззвъня отново. Майрик го викаше в кабинета си незабавно.

— Как върви докладът за неонацистите? — попита появилия се на вратата Хари.

— Зле — Хари се отпусна на стола. От снимката над главата на Майрик го гледаше норвежката кралска двойка. — Буквата „е“ на клавиатурата ми се развали — добави Хари.

Майрик се усмихна малко пресилено като мъжа от снимката и помоли Хари засега да забрави за доклада.

— Трябваш ми за нещо друго. Току-що ми се обади началникът на информационната служба на Държавната организация^[1]. Днес половината от ръководството са получили смъртни заплахи по факса. Подписани са с 88, съкращение на Heil Hitler. Не се случва за първи път, но сега е изтекла информация в пресата. Вече започнаха да постъпват обаждания от тях. Успяхме да проследим изпращача — използвал е обществен факс в Клипан. Затова трябва да вземем заплахата насериозно.

— В Клипан ли?

— Малко селище с шестнадесет хиляди жители в Южна Швеция и гнездо на най-върлите нацисти в цялата страна. Там ще намериш семейства, които са нацисти от 30-те години. Някои норвежки неонацисти ходят там на поклонение и да гледат, да се учат. Искам да си приготвиш голям сак, Хари.

Неприятно предчувствие обзе Хари.

— Пращаме те там, за да разузнаваш Хари. Ще се внедриш в средата. Работа, идентичност и други подробности ще уредим постепенно. Подготви се, защото ще останеш там известно време. Шведските ни колеги са се погрижили за жилище.

— Да разузнавам — повтори Хари. Не вярваше на ушите си. — Нямам и понятие от разузнаване, Майрик. Аз съм разследващ полицай. Да не си забравил?

Усмивката на Майрик изглеждаше опасно излиняла.

— Ти учиш бързо, Хари, това не е проблем. Погледни случая като възможност да натрупаш интересен и полезен опит.

— Хм. Колко време?

— Няколко месеца. Най-много шест.

— Шест ли? — възкликна Хари.

— Бъди оптимист, Хари. Нямаш семейство, с което да се съобразяваш нямаш…

— Кои са другите от отбора?

Майрик поклати глава.

— Няма отбор. Сам си, най-вероятно. И ще докладваш директно на мен. Хари потърка брадичка.

— Защо аз, Майрик? Разполагаш с цял отдел експерти по разузнаване и дясноекстремистки групировки.

— Винаги има първи път.

— А какво ще стане с пушката „Мерклин“? Следите ни отведоха до стар нацист, а сега се появяват и тези заплахи, подписани с Heil Hitler. Не би ли следвало да продължа да работя по…

— Ще стане, каквото аз кажа, Хари — на Майрик вече не му бе до усмивки.

Нещо не беше както трябва. Хари го подуши отдалече, но не можеше да разбере какво е и откъде идва. Изправи се. Майрик също.

— Ще тръгнеш през уикенда — Майрик му подаде ръка.

Хари намери жеста за странен, а явно и Майрик бе на същото мнение, защото лицето му придоби смутено изражение. Но вече беше късно, протегнатата ръка висеше във въздуха безпомощна, с разперени пръсти и Хари бързо я стисна, за да сложи край на неловката ситуация.

 

 

Минавайки край Линда на рецепцията, тя му извика, че за него има факс на пощенския рафт и Хари го грабна в движение. Беше списъкът на Халвуршен. Очите му зашариха по имената, докато подтичваше по коридора и се опитваше да се сети коя част от него би имала полза от шестмесечно общуване с нацисти в някакво мизерно село в Южна Швеция. Не и онази част, която се опитваше да остане трезва. Не и онази, която чакаше отговора на Ракел на поканата за вечеря. И със сигурност не онази, която искаше да открие убиеца на Елен. Рязко спря.

Последното име…

Нямаше причина да се изненадва от появата на стари познайници в списъка, но това бе нещо друго. Отново подреди частите от пъзела и сякаш чу звука от изпразнения „Смит & Уесън“ 38 — плавно щракване, което му подсказа, че всичко се връзва.

За секунда се озова в кабинета и вече звънеше на Халвуршен. Халвуршен си записа въпросите му и обеща да му звънне веднага щом открие нещо.

Хари се облегна назад. Чуваше как бие сърцето му. По принцип не беше силната му страна да комбинира малки части информация, на пръв поглед лишени от връзка. Прозрението му се дължеше на моментно вдъхновение. Халвуршен се обади след четвърт час, а Хари имаше чувството, че е чакал часове.

— Така е — потвърди Халвуршен. — Отрядът е намерил на пътеката отпечатъци от обувки тип кубинки, номер четиридесет и пет. Успели са да определят марката, понеже отпечатъкът е от почти неносена обувка.

— А знаеш ли кой използва кубинки?

— Ами да, одобрени са от НАТО, мнозина висши военни в Стайншер си ги поръчват специално. А и някои английски футболни хулигани също ги носят.

— Точно така. Скинари. Бутбойс^[2]. Неонацисти. Намери ли някакви снимки?

— Четири. Две от „Акер Култюрверкстед“ и две от демонстрация пред „Блиц“ през деветдесет и втора.

— Носи ли шапка на някоя от тях?

— Да, на снимките от „Акер Култюрверкстед“.

— А камуфлажна шапка?

— Чакай да погледна.

Хари чу как дъхът на Халвуршен изпращя в мембраната на микрофона. Хари се молеше наум.

— Изглежда като барета — уточни Халвуршен.

— Сигурен ли си? — попита Хари, без да се опитва да скрие разочарованието си.

Халвуршен се оказа сигурен и Хари изруга високо.

— Но вероятно кубинките ще са от помощ? — предпазливо предположи Халвуршен.

— Убиецът е изхвърлил кубинките, освен ако не е идиот. А щом е заличил следите в дълбокия сняг, навежда на мисълта, че не е.

Хари се колебаеше. Отново усети онова чувство, онази внезапна увереност, че знае кой е извършителят, но същевременно съзнаваше колко е опасна тя. Опасна, защото пречи на полицая да допуска съмненията, тихите гласове, нашепващи за противоречия, развалящи цялостния вид на картинката. Съмненията са като студена вода, а никой не иска студена вода, усети ли, че е на път да залови убиец. А Хари си спомняше, че и преди е бил сигурен. И е бъркал.

Халвуршен поде:

— Военните началници в Стайншер си купуват кубинки направо от САЩ, значи не се продават в много магазини. И ако тези обувки са били почти нов и…

Хари веднага проследи мисълта му:

— Браво, Халвуршен! Открий кой ги продава, започни с магазините за камуфлажни дрехи. После ще пообиколиш със снимките и ще разпиташ дали някой си спомня да е продал на мъжа чифт обувки през последните месеци.

— Хари… ъъъ.

— Да, знам, първо ще го съгласувам с Мьолер.

Хари знаеше, че шансовете да открият продавач, запомнил всички клиенти, на които е продал обувки, са минимални. Е, нарастваха, ако на тила си клиентът има татуиран надпис „Heil Hitler“. Все пак рано или късно Халвуршен щеше да научи, че деветдесет и девет процента от цялото разследване на едно убийство се състои в търсене на улики на погрешни места. Хари затвори и позвъни на Мьолер. Шефът на отдела изслуша аргументите му и се изкашля:

— Радвам се да чуя, че поне веднъж ти и Валер сте на едно мнение.

— Охо?

— Обади ми се преди половин час и ми каза почти същото, каквото чувам от теб. Дадох му разрешение да задържи Свере Улсен за разпит.

— Гледай ти.

— Нали?

Хари не знаеше какво точно да отговори и замълча. Мьолер попита има ли какво да добави, Хари измънка „чао“ и затвори. Вторачи се през прозореца. Вече бе започнал час пик. Той си избра мъж в сиво палто и старомодна шапка и проследи с поглед бавния му ход, докато изчезна от полезрението му. Усещаше, че пулсът му се е нормализирал. Клипан в Южна Швеция. Почти забрави затова, но сега то отново се появи като парализиращ махмурлук. Почуди се дали да набере вътрешния номер на Ракел, ала се отказа на мига.

Тогава се случи нещо странно.

С най-външното си периферно зрение улови някакво движение и автоматично погледна към прозореца. Първоначално не разбра какво е, само видя, че се приближава със светкавична бързина. Отвори уста, но думата, викът или каквото и да бе онова, което умът му се опитваше да формулира, така и не успя да излезе от устните му. Чу се глухо тупване, стъклото на прозореца извибрира леко и той остана втренчен в мокро петно, където залепна сиво перце, потреперващо от пролетния вятър. Поседя малко така, после грабна якето си и изтича към асансьора.