Ю Несбьо
Червеношийката (59)

Петдесет и девета глава

Кабинетът на Мьолер, 24 април 2000 г.

Първата офанзива на пролетта закъсня. Едва в края на март водата започна да бълбука и да тече в канавките. През април целият сняг се изкачи чак до езерото Согнсван. Но после пролетта бе принудена отново да отстъпи. Снегът валеше на парцали и натрупа на големи преспи дори в центъра на града; минаха седмици, преди слънцето пак да го разтопи. По улицата имаше кучешки изпражнения и стари боклуци от миналата година, които разнасяха зловония. Вятърът се усилваше по откритите отсечки наоколо чак до галерия „Осло“, вдигаше във въздуха поръсения по тях пясък и караше хората да търкат очите си и да плюят. Говореше се за самотната майка, която може би един ден щяла да стане кралица^[1], европейското първенство по футбол и за необичайното време. В полицията обсъждаха какво са правили за Великден, мизерните надбавки към заплатите и се преструваха, че всичко си е постарому.

Но не всичко вървеше постарому.

Хари седеше в офиса си с крака върху масата и гледаше безоблачния ден, пенсионерките с грозни шапки, изпълващи тротоарите преди обяд, куриерските коли с неизменния навик да минават на жълта светлина, всички тези дребни неща, които придават на града измамното лустро на нормалността. Отдавна се чудеше дали само него не могат да подведат. Погребаха Елен преди шест седмици, но погледнеше ли навън, не виждаше никаква промяна.

Някой почука на вратата. Хари не отговори, но тя все пак се отвори и вътре надникна началникът на отдела Бярне Мьолер.

— Чух, че си се завърнал.

Хари видя как един от червените автобуси плавно наближава спирката. Рекламите по него гласяха: „Качествена застраховка «Живот»“.

— Ще ми обясниш ли, шефе — подхвана той. — Наричат я застраховка „живот“, а всъщност говорят за застраховка при смърт, нали?

Мьолер въздъхна и приседна на ръба на бюрото.

— Защо нямаш още един стол в кабинета си, Хари?

— Хората пристъпват към въпроса по-бързо, като стоят прави — продължаваше да гледа през прозореца той.

— Липсваше ни на погребението, Хари.

— Отклоних се — измърмори Хари, повече на себе си, отколкото на Мьолер. — Сигурен съм, че бях тръгнал натам. Когато погледнах и видях траурното шествие, за миг дори си помислих, че съм отишъл. Докато не видях как Мая стои пред мен в престилката си и чака поръчката ми.

— Очаквах такъв сценарий — изкоментира Мьолер.

Някакво куче мина дебнешком по кафеникавата ливада с нос, забит в земята и навирена опашка. Все пак някой оценява пролетта в Осло.

— Какво стана после? — попита Мьолер. — Не си се появявал от известно време.

Хари вдигна рамене.

— Бях зает. Сдобих се с нов наемател — еднокрил синигер. И прослушвах стари съобщения на телефонния ми секретар. Оказа се, че всички съобщения, които съм получил пред последните две години, се събират на половинчасова магнетофонна лента. И всички са от Елен. Тъжно, нали? Е, добре. Не чак толкова, може би. Единственият трагичен факт е, че не си бях у дома, когато тя ми се е обадила за последен път. Елен го е разобличила, знаеше ли?

За пръв път, откакто Мьолер влезе, Хари се обърна към него и го погледна.

— Понеже не си забравил Елен, нали?

Мьолер въздъхна.

— Всички помним Елен, Хари. А помня и какво съобщение ти е оставила на секретаря ти, а ти каза на КРИПОС, че според теб то визира посредника в оръжейната сделка. Не сме успели да заловим извършителя, но това не означава, че сме я забравили, Хари.

Работещите в КРИПОС и в Отдела за борба с насилието не подвиха крак седмици наред, почти не сме мигнали. Ако се беше вяснал на работа, щеше да видиш колко здраво работим.

В момента, в който го изрече, Мьолер съжали за думите си.

— Не исках да…

— Напротив, искаше. И, разбира се, имаш право.

Хари разтърка лицето си с ръка.

— Снощи слушах едно от съобщенията й. Нямам представа защо е звъняла. Дава ми куп съвети какво да ям, заръчва ми да не забравям храна за птичките, да разтягам мускулите след тренировка и да си припомням за Екман и Фрийзен. Знаеш ли кои са Екман и Фрийзен?

Мьолер пак поклати глава.

— Двама психолози. Открили, че като се усмихваш, лицевите мускули задействат някакви химически реакции в мозъка, които те правят по-позитивно настроен към света около теб, по-доволен от живота си. Чисто и просто са доказали старата поговорка „Усмихни се на света, за да ти се усмихне и той“. За кратко тя успя да убеди и мен, че е така.

Вдигна очи към Мьолер.

— Тъжно, а?

— Страшно тъжно.

Двамата се усмихнаха и поседяха известно време, без да говорят.

— По вида ти съдя, че си дошъл да ми съобщиш нещо, шефе. Какво е?

Мьолер скочи от бюрото и започна да снове напред-назад из стаята.

— Списъкът от тридесет и четирима гологлави се редуцира до дванадесет, след като проверихме алибито им. Ясно?

— Ясно.

— Тъй като имаме ДНК-експертизата на откритите следи от кожа, можем да определим кръвната група на притежателя на шапката. Четирима от дванадесетте имат една и съща кръвна група. Взехме кръвни проби от четиримата и ги изпратихме за ДНК-експертиза. Резултатите пристигнаха днес.

— И?

— Нищо.

В кабинета настъпи тишина, чуваха се само гумените ботуши на Мьолер, които скърцаха леко всеки път, когато се завърташе на сто и осемдесет градуса.

— И от КРИПОС отхвърлиха теорията, че извършителят е приятелят на Елен?

— Проверихме и неговото ДНК.

— Значи пак сме там, откъдето започнахме?

— В общи линии — да.

Хари пак се обърна към прозореца. Ято дроздове отлетя от големия бряст и изчезна на запад в посока към хотел „Радисън САС“.

— Дали пък шапката не е подхвърлена за заблуда? — предположи Хари. — Никак не ми звучи логично извършител, който не оставя други следи след себе си и дори се е досетил да заличи отпечатъците от ботушите си в снега, да е толкова непохватен, че да изтърве шапката си само на няколко метра от жертвата.

— Не изключвам да си прав. Но кръвта по шапката е на Елен, това го установихме.

Хари видя кучето — завръщаше се дебнешком, душейки същата следа. Някъде по средата на моравата се спря, постоя малко разколебано с нос, забит в земята, после реши да тръгне наляво и изчезна от полезрението му.

— Трябва да проследим шапката — прецени Хари. — Освен осъдените проверете всички задържани или обвинени за нанасяне на телесна повреда. През последните десет години. Включете и района на крепостта „Акершхюс“. И се погрижете…

— Хари…

— Какво?

— Вече не работиш за Отдела за борба с насилието. Разследването води КРИПОС. Нали не ме молиш да си пъхам носа в техните работи.

Хари не отговори, само бавно кимна. Погледът му бе насочен някъде към планинската верига на север.

— Хари?

— Не ти ли е хрумвало някога колко по-добре би било да си някъде другаде, шефе? Искам да кажа, погледни това мизерно време.

Мьолер се сепна и се усмихна.

— Понеже питаш, ще ти споделя, че винаги съм смятал Берген за приятен град за живеене. За хлапетата и така нататък, знаеш как е.

— Но пак щеше да си полицай, нали?

— Разбира се.

— Защото такива като нас не стават за нищо друго нали?

Мьолер повдигна рамене.

— Изглежда не ставаме.

— Но Елен я биваше и за други неща. Често съм се замислял какво пилеене на човешки ресурси е работата й в полицията, което се свежда до залавяне на лоши момчета и момичета. Това е за такива като нас, Мьолер, но не беше подходящо за нея. Разбираш ли какво искам да кажа?

Мьолер се приближи до прозореца и застана до Хари.

— През май ще стане по-добре — подхвърли той.

— Да — съгласи се Хари.

Камбаната в църквата недалеч от Главното полицейско управление удари два пъти.

— Ще пробвам да ангажирам Халвуршен за случая — обеща Мьолер.