Ю Несбьо
Червеношийката (28)

Двадесет и осма глава

Курортът Силян, област Телемарк, 22 февруари 2000 г.

Хари хвърли бърз поглед към часовника и внимателно увеличи скоростта. Имаха уговорка за четири часа, значи преди половин час. Ако пристигне, след като се стъмни, цялото пътуване ще бъде нахалост. Всички оцелели грайфери на гумите се забиха в леда със стържещ звук. Измина само три мили по криволичещия, заледен горски път, но имаше чувството, че сви от главния път преди часове. Евтините слънчеви очила, които купи от бензиностанцията „Шел“, не му помагаха особено и очите му реагираха болезнено на ярката светлина в снега.

Накрая забеляза полицейската кола с регистрация от Шиен до пътя. Внимателно натисна спирачките, паркира точно отзад и свали ските си от горния багажник на колата. Бяха от производител на ски, фалирал преди петнадесет години. Сигурно по същото време е слагал и ваксата, защото сега представляваше сива, лепкава маса. Той намери пътечката нагоре от пътя към хижата, както му бяха описали. Ските стояха като залепени с туткал към пътеката, нямаше начин да се плъзнат настрани, дори човек и да се опитва. Слънцето грееше ниско над иглолистните дървета. Най-сетне откри хижата. На стъпалото пред входната врата на байцваната в черно къща седяха двама мъже в анораци и едно момче. Макар Хари да не познаваше никакви юноши, прецени, че е между дванадесет и шестнадесетгодишен.

— Уве Бертелсен? — попита Хари задъхан.

— Тук съм — единият мъж се изправи и му подаде ръка. А това е полицай Фолдал.

Другият мъж кимна сдържано.

Хари съобрази, че момчето е намерило празните гилзи.

— Хубаво е човек да се спаси от въздуха в Осло, нали? — подхвърли Бертелсен.

Хари извади кутия с цигари.

— Сигурно е още по-хубаво да се спасиш от въздуха на Шиен.

Фолдал свали полицейското си кепе и изпъна гръб.

Бертелсен се усмихна:

— Противно на мнението на повечето хора, въздухът в Шиен е по-чист отколкото в който и да е друг норвежки град.

Хари закри кибритената клечка с ръка и запали цигарата.

— Така ли? Ще го запомня за следващия път. Открихте ли нещо?

— Ето тук, наблизо е.

Тримата си сложиха ските и начело с Фолдал се плъзнаха по писта, която ги отведе на открита полянка в гората. Фолдал посочи с щеката черен камък, щръкнал на двадесетина сантиметра над тънкия слой сняг.

— Момчето намерило празните гилзи в снега до камъка. Вероятно е бил ловец, излязъл да се поупражнява на открито. Виждате следите от ски до камъка. От седмица не е валяло, не е изключено да са на стрелеца. Изглежда е използвал широки телемарк ски^[1].

Хари приклекна. Прокара пръст по камъка на мястото, където е бил допрян от широката следа от ските.

— Хм. Или стари дървени ски.

— Така ли?

Хари вдигна мъничка, светла стърготина.

— И все пак — Фолдал погледна към Бертелсен.

Хари се обърна към момчето, обуто в чифт торбести панталони от груб вълнен плат с джобове навсякъде и с плетена шапка, смъкната над очите.

— От коя страна на камъка откри гилзите?

Момчето посочи. Хари свали ските си, заобиколи камъка и легна по гръб в снега. Небето бе изсветляло както винаги през ясните зимни дни малко преди залез-слънце. После се обърна на една страна и загледа камъка с примижали очи. Погледна откритата полянка и се опита да разбере откъде са дошли гилзите. В пролуката между дърветата в гората се виждаха три дънера.

— Открихте ли куршуми или следи от изстрели?

Фолдал се почеса по врата.

— Питате дали сме огледали всяко дърво в радиус от половин километър?

Бертелсен дискретно закри устата си с ръкавица. Хари изтръска пепелта от цигарата си и започна да изучава жарта.

— Не, питам проверили ли сте онези дънери?

— И защо да проверяваме точно тях? — полюбопитства Фолдал.

— Защото „Мерклин“ създават най-тежката ловна карабина в целия свят. Петнадесеткилограмова пушка не предразполага към стрелба в изправено положение и затова е естествено да предположим, че стрелецът е използвал камъка за опора. Карабината „Мерклин“ изстрелва празните гилзи от дясната страна. Понеже гилзите са от тази страна на камъка, значи той е стрелял в посоката, от която дойдохме. Следователно не е странно да допуснем, че на някой от дънерите е разположил предмет, в който да се прицели, нали?

Бертелсен и Фолдал се спогледаха.

— Да, ще поразгледаме — откликна Бертелсен.

— Ако това не е огромен белов инояд^[2]… — провикна се Бертелсен три минути по-късно, — значи е огромна дупка от куршум.

Коленичи в снега и провря пръст през един от дънерите.

— Мамка му, куршумът е проникнал прекалено навътре, не мога да го стигна.

— Погледни през дупката — подсказа му Хари.

— Защо?

— За да провериш дали е минал през дървото — обясни Хари.

— Напреки през този дебел елов дънер ли?

— Просто погледни и кажи дали виждаш светлина.

Хари чу как Фолдал изпръхтя зад него. Бертелсен долепи око до дупката.

— Как за Бога…

— Виждаш ли нещо? — извика Фолдал.

— Проклет да съм, ако не виждам половината реки в Силян.

Хари се обърна към Фолдал, който стоеше с гръб и плюеше.

Бертелсен се изправи.

— Каква полза от бронежилетка, ако стрелят по теб с такава пущина? — изпъшка той.

— Никаква — отговори Хари. — Работа върши само броня — изгаси цигарата си в сухия дънер и се поправи: — Дебела броня.

Постоя прав и разтърка ските си в снега.

— Трябва да поговорим с хората от съседните къщи — предложи Бертелсен. — Може някой да е видял нещо. Или да пожелаят да си признаят, че са се сдобили с такава пушка дявол знае откъде.

— След като обявихме амнистия за незаконните оръжия миналата година… — започна Фолдал, но се отказа да продължи, когато Бертелсен го погледна.

— Нещо друго, с което да помогнем? — попита Бертелсен.

— Май да — Хари мрачно погледна към пътя. — Нещо против да бутате кола?