Ю Несбьо
Червеношийката (112)

Сто и дванадесета глава

Осло, 6 февруари 2000 г.

В продължение на повече от петдесет години аз и Едвард се срещаме в ресторант „Скрьодер“ шест пъти годишно. Всеки първи вторник преди обяд всеки втори месец. Още го наричаме щабно съвещание, както едно време. Често съм се чудил какво ме свързва с Едвард, та ние сме толкова различни. Може би просто общата съдба. Преживели сме еднакви събития. И двамата воювахме на Източния фронт, и двамата изгубихме жените си, а децата ни пораснаха. Не знам какво е, но защо пък не? Най-важното за мен е, че винаги мога да разчитам на Едвард. Той, разбира се, никога няма да забрави как му помогнах след войната, а и по-късно съм му подавал ръка. Например в края на 60-те, когато алкохолизмът му и страстта да залага на конни състезания излязоха от контрол и той едва не изгуби целия си бизнес с камиони, ако не бях платил дълговете му.

Не, не е останало много от снажния войник, когото помня от Ленинград, но през последните години Едвард все пак се примири с мисълта, че животът му не се е стекъл така, както е очаквал, и се опитва да вземе най-доброто от него. Съсредоточил се е върху коня си и вече не пие и не залага, а се задоволява да раздава някой и друг съвет за отглеждането на коне.

Та като заговорих за съвети, той ми сподели, че Евен Юл го е питал дали е възможно Даниел Гюдесон все пак да е жив. Същата вечер се обадих на Евен и го попитах дали е изкуфял. В отговор ми разказа как преди няколко дена вдигнал слушалката на деривата в спалнята и подслушал някакъв мъж, който се представял за Даниел и изплашел до смърт съпругата му. Мъжът на телефона обещал да й се обади някой друг вторник. Евен смяташе, че е чул звуци, напомнящи на кафене, и бе решил да обикаля кафенетата всеки вторник, докато открие телефонния терорист. Не очакваше полицията да се заеме с такава дреболия и не бе обсъждал въпроса със Сигне, за да не се опитва да го разубеждава. Наложи се да захапя опакото на ръката си, за да не избухна в смях, и му пожелах успех. Старият идиот!

След като се пренесох в този апартамент, не се виждам с Ракел, но си говорим по телефона. Май и двамата вече сме се уморили да воюваме. Аз се отказах да й обяснявам какво ни причини, на мен и на майка си, като се омъжи за този руснак от старо болшевишко семейство.

— Знам, че го преживя като предателство — казва тя. — Но това е минало, нека да не говорим за това.

Не е минало. Вече нищо не е просто минало.

Олег питал за мен. Той е чудесно момче. Само се моля да не стане толкова упорит и своенравен като майка си. Това го е наследила от Хелена. Двете толкова си приличат, че очите ми се насълзяват, като пиша тези редове.

Едвард ми позволи да остана във вилата му следващата седмица. Тогава ще изпробвам пушката. Даниел се радва.

Светофарът светна зелено и Хари даде газ. Колата се разтресе, когато предните колела се удариха в ръба на тротоара; после направи тромав скок и се понесе по тревата. Пешеходната зона гъмжеше от народ, затова Хари продължи да се носи по тревата. Колата се затътри между малкото езеро и четирима младежи, решили да закусят на одеяло в парка. В огледалото видя мигаща синя светлина. До караулната вишка вече се бях скупчили хора и Хари спря, изскочи от колата и се затича към огражденията около площада пред Двореца.

— Полиция! — викаше той и си пробиваше път през тълпата. Застаналите най-отпред, вероятно станали на разсъмване, за да си осигурят място до оркестъра, му правеха път с неохота. Прескочи огражденията, някакъв гвардеец се опита да го спре, но Хари блъсна ръката му, извади светкавично полицейската си карта и се устреми към откритата площ.

Под подметките му хрущеше чакъл. Обърна гръб към детското шествие, което в този момент дефилираше под балкона на Двореца, а кралското семейство махаше под фалшивите звуци на „I’m just a Gigolo“^[1]. Вторачи се в стената от грейнали усмихнати лица и знамена в червено, бяло и синьо. Очите му сновяха по редиците от хора: пенсионери, чичковци с фотоапарати, бащи с малчугани на раменете, но никъде не се виждаше Синдре Фауке. Гюдбран Юхансен. Даниел Гюдесон.

— Мамка му, мамка му! — викаше той най-вече заради обзелата го паника.

Но някъде там, пред загражденията все пак мерна познато лице. На работа в цивилно облекло, с уоки-токи и с непрозрачни слънчеви очила. Значи е послушал Хари и е решил да подпомогне семейните си колеги си за сметка на кръчмата „Скотсман“.

— Халвуршен!