Ю Несбьо
Червеношийката (50)

Петдесета глава

Осло, 8 март 2000 г.

Хари установи, че костюмът му е умалял. Констатира го, но не го проумя. От осемнадесетгодишната си възраст не бе напълнял и костюмът му ставаше идеално, когато го купи от „Дресман“ по случай абитуриентския бал през 1990 година. Въпреки това сега се возеше в асансьора и виждаше в огледалото как чорапите му се показват между панталоните и черните кубинки. Още една неразгадаема мистерия.

Вратите на асансьора се плъзнаха настрани и Хари чу как от разтворената столова в коридора нахлува музика, шум от мъжки гласове и женски кикот. Погледна часовника. Осем и четвърт. Ще издържи до единадесет и после ще си тръгне.

Пое дълбоко въздух, влезе в столовата и се огледа. Обичайна обстановка в традиционна норвежка столова: четириъгълно помещение със стъклен тезгях, където храната се поръчва в единия край, светли мебели от някой югозападен фиорд и табели „пушенето забранено“. Комитетът по организиране на тържеството се бе постарал максимално да замаскира всекидневния вид чрез балони и червени покривки. И тук мъжете имаха числено превъзходство, но съотношението между двата пола все пак бе по-нормално в сравнение с купоните на Отдела за борба с насилието. Изглеждаше, че повечето са успели вече да си пийнат доста алкохол. Линда спомена нещо за загрявка преди партито и сега Хари остана доволен, че никой не го покани.

— Изглеждаш чудесно в костюм, Хари!

Комплиментът дойде от Линда. Едва я разпозна: пред него стоеше жена в прилепнала по тялото рокля, която подчертаваше колкото излишните килограми, толкова и женствените й форми. Носеше табла с оранжеви напитки и предложи на Хари.

— Ъъъ… не, благодаря Линда.

— Не бъди толкова пасивен, Хари. На купон сме!

 

 

„Toninght we’re gonna party like it’s nineteen-ninety-nine“ пискаше Принс. Елен се наведе напред от шофьорската седалка и намали звука.

Том Валер я изгледа накриво.

— Стори ми се малко силно — усмихна се пресилено тя. И си помисли, че остават само три седмици, докато полицаят от Стайншер ще заеме мястото му, и повече няма да й се налага да работи с Валер.

Не заради музиката. Дори не я притесняваше. И определено не беше лош полицай.

Дразнеха я разговорите по телефона. Елен Йелтен определено проявяваше разбиране към грижата за сексуалния живот, но половината обаждания бяха от жени, които както ставаше ясно от разговора, той зарязваше, или имаше намерение да зареже. Разговорите от последния вид бяха най-гнусни. С жените, които още не бе успял да вкара в леглото си. Говореше им с много особен глас и на Елен й се приискваше да извика: Не го прави! Той не ти мисли доброто! Бягай! Елен Йелтен бе великодушен човек и лесно прощаваше човешките слабости. У Том Валер тя не откриваше много слабост, но не откриваше и човечност. Просто не го харесваше.

Минаха покрай един от парковете. Валер бе получил сигнал, че някой видял в „Аладин“, персийския ресторант, тартора на пакистанската банда Аюб, когото издирваха след нападението в градината на Двореца през декември. Елен знаеше, че са закъснели, искаха само да поразпитат наоколо дали някой има представа къде е. Не очакваха отговор, но все пак щяха да ги видят, полицаите щяха да покажат, че нямат намерение да го оставят на мира.

— Почакай в колата, аз ще вляза да проверя — каза Валер.

— Добре.

Валер свали ципа на коженото си яке.

За да покаже какви мускули е напомпал във фитнес залата на полицията, помисли си Елен. Или достатъчно кожа от презрамките на кобура, за да разберат, че е въоръжен. Полицаите от Отдела за борба с насилието имаха постоянно разрешително за носене на оръжие, но тя знаеше, че Валер има и друго освен служебния револвер. Нещо едрокалибрено, нямаше сили да го пита какво точно. След колите любима тема за разговор на Валер бяха огнестрелните оръжия и тя всъщност предпочиташе да говорят за коли. Самата Елен не носеше оръжие. Освен когато й наредят, както при посещението на президента през есента.

Нещо изръмжа в задната част на мозъка й. Веднага обаче го заглуши дигитална бийп-бийп-версия на „Наполеон с войската си“. Звънеше мобилният телефон на Валер. Елен отвори вратата да го извика, но той вече влизаше в „Аладин“.

Седмицата течеше скучно. Откакто започна работа в полицията, Елен не помнеше да е имало по-безинтересна седмица. Тези й мисли най-вероятно се дължат на факта, че най-после се сдоби и с личен живот. За нея изведнъж вече имаше значение да се прибере преди малките часове на нощта, а съботните дежурства като тази вечер неочаквано се превърнаха в мъчение. Телефонът свиреше „Наполеон…“ за четвърти път.

Дали е някоя от зарязаните? Или от онези, на които това им предстои? Ако сега Ким я зареже… но той няма да го направи. Просто бе убедена в това.

„Наполеон с войската си“ за пети път.

След два часа дежурството й приключва и тя ще се прибере, ще си вземе душ и ще тръгне към квартирата на Ким само на пет минути бърз, възбуден ход. Тя се изкиска.

Шест пъти! Елен извади телефона, оставен под ръчната спирачка.

„Вие се свързахте с телефонния секретар на Том Валер. За жалост господин Валер не е тук. Ако желаете, оставете съобщение.“

Искаше само да се пошегува, щеше да съобщи името си след това. Но по една или друга причина не каза повече и се заслуша в пъхтенето от другата страна на линията. Може би за да се позабавлява, а може би просто бе любопитна. Във всеки случай се досети: човекът отсреща смята, че се е свързал с телефонния секретар и чака сигнала! Натисна един от бутоните. Бийп.

— Ало, обажда се Свере Улсен.

 

 

— Ей, Хари, това е…

Хари се обърна, но другите думи на Кюрт Майрик изчезнаха в бумтенето на баса, защото самозваният диджей усили музиката и тонколоните зад Хари загърмяха:

That don’t impress me much…

За двадесетте минути, изминали от идването му на купона, Хари вече погледна часовника два пъти и си зададе четири пъти следния въпрос. Дали убийството на алкохолизиран фронтовак е свързано с покупката на пушката „Мерклин“? Кой притежава умението да убива толкова бързо и ефективно с нож, че да го направи посред бял ден в проход към вътрешен двор в центъра на Осло? Кой е Принца? Присъдата на Мускен-младши свързана ли е по някакъв начин със случая? Какво се е случило с петия норвежки фронтовак, Гюдбран Юхансен? И защо Мускен не си е направил труда да го потърси след войната, ако Гюдбран Юхансен наистина му е спасил живота?

Сега стоеше в ъгъла до тонколоните с безалкохолна бира в чаша, за да не му се налага да отговаря на въпроса защо не пие алкохол, и наблюдаваше как по-младите служители на ПСС танцуват.

— Извинявай, не те чух? — подвикна Хари.

Кюрт Майрик въртеше в ръка оранжево питие. В раирания си син костюм изглеждаше още по-изправен. Прав като фиданка, прецени Хари. Хари дръпна ръкавите на сакото си с ясното съзнание, че се подават целите маншети на ризата. Майрик се наведе към него.

— Опитвам се да кажа, че това е шефът на отдела ни за чужбина, полицейски инспектор…

Хари се загледа в жената до Майрик. Елегантна дама. Червена, семпла рокля. Обзе го неясно предчувствие.

So you got the looks, but have you got the touch…^[1]

Кафяви очи. Високи скули. Мургава кожа. Къса, тъмна коса ограждаше тясното й лице. Усмивката й вече бе в очите й. Той помнеше, че е хубава, но не че е толкова… толкова възхитителна. Не му хрумна друга, по-подходяща дума: възхитителна. Знаеше, че при нейната трябвало да онемее от изненада, но тя бе някак си логична и вътре в себе си бе очаквал тази случка.

… Ракел Фауке — обясни Майрик.

— Вече сме се запознавали — отвърна Хари.

— Охоо? — изненадано възкликна Майрик.

И двамата мъже я погледнаха.

— Така е — потвърди Ракел, — но май не стигнахме до имената.

Подаде му ръка с лека чупка в китката и това отново напомни на Хари за уроци по пиано и балет.

— Хари Хуле — представи се той.

— Аха — кимна тя. — Естествено, че си ти. От Отдела за борба с насилието, нали?

— Точно така.

— Когато се срещнахме, не знаех, че ти си новият старши инспектор в ПСС. Ако ми беше казал, щях…

— Какво щеше да направиш? — прекъсна я Хари.

Тя леко наклони глава на една страна.

— Да, какво щях да направя? — засмя се и в ума на Хари отново изникна онази идиотска дума: възхитителна.

— Ами щях да ти кажа, че работим на едно и също място — отговори на въпроса си Ракел. — Иначе нямам навика да обременявам хората с естеството на заниманията си. Възникват толкова много странни питания. Сигурно и при теб е същото.

— Да, Боже мой — откликна Хари.

Тя пак се засмя. Хари се зачуди какво я разсмива така непрекъснато.

— Как така не съм те виждала преди в ПСС? — попита Ракел.

— Офисът на Хари е в дъното на коридора — намеси се Кюрт Майрик.

— Аха — кимна сякаш с разбиране, но в очите й все още проблясваше онази усмивка. — Офисът в дъното на коридора, а?

Хари кимна мрачно.

— Е, добре — заключи Майрик. — Вече се познавате. Бяхме тръгнали към бара, Хари.

Хари очакваше покана да се присъедини към тях. Такава не последва.

— Ще се видим — добави Майрик.

Разбираемо е, помисли си Хари. Тази вечер началникът на ПСС и полицейският инспектор трябва да потупат приятелски по рамото много колеги, както подобава на отношения между шефове и подчинени. Той се опря на тонколоната, но крадешком хвърли поглед към тях. Тя го позна. Помнеше, че не са си казали имената. Хари пресуши чашата си на един дъх. Нямаше никакъв вкус.

There’s something else: the afterworld…^[2]

 

 

Валер затръшна вратата на колата зад себе си.

— Никой не е говорил с Аюб, нито е видял или чул нещо за него — измърмори той. — Тръгвай.

— Добре — кимна Елен, погледна в огледалото за обратно виждане и потегли наляво от ръба на тротоара.

— Чувам, че и ти си почнала да харесваш Принс.

— Така ли?

— Във всеки случай си усилила звука, докато бях навън.

— А?

Трябва да се обадя на Хари.

— Има ли нещо?

Елен гледаше втренчено напред към мокрия черен асфалт, който блестеше на светлината от уличните лампи.

— Да има нещо ли? Какво да има?

— Не знам. По вида ти съдя, че се е случило нещо.

— Нищо не се е случило, Том.

— Някой да е звънял? Ей! — Том подскочи на седалката и се подпря с две ръце на арматурното табло. — Не видя ли тази кола? Какво ти стана?

— Sorry.

— Да поема ли аз?

— Шофирането ли? И защо?

— Понеже караш като някоя…

— Като какво?

— Забрави. Попитах дали някой е звънял.

— Никой не е звънял, Том. Иначе щях да ти кажа, нали!

Трябва да се свържа с Хари. И то бързо.

— Защо тогава си ми изключила телефона?

— Какво? — Елен го погледна ужасѐно.

— Гледай си пътя, Йелтен. Попитах защо…

— Казах ти, никой не е звънял. Сигурно сам си изключил телефона! Неволно гласът й изтъня и тя чу пискливия си тембър.

— Добре, де, Йелтен. Успокой се, само попитах.

Елен се опита да изпълни съвета му. Да диша равномерно и да мисли само за уличното движение около себе си. Зави надясно и пак наляво към гаража на полицията. През целият път усещаше изпитателния поглед на Том.

След срещата с Ракел Фауке Хари не погледна часовника нито веднъж. Даже пообиколи насам-натам с Линда и се запозна с неколцина колеги. Разговорите вървяха мъчително. Питаха го каква длъжност заема, а след отговора общуването вече не вървеше. Вероятно по неписано правило в ПСС не бива да се задават много въпроси. Или пък просто не им дремеше. Още по-добре! И той не проявяваше особен интерес към тях. Върна се на мястото си пред тонколоната. На няколко пъти мерна червената й рокля. Доколкото успяваше да прецени, тя обикаляше и вече не разговаряше с никого. Не бе танцувала, в това бе почти сигурен.

Боже мой, държа се като някой тийнейджър, помисли си той.

Все пак погледна часовника. Девет и половина. Какво пречи да се приближи до нея, да каже няколко думи, да види какво става. И ако не става нищо, да подвие опашка, да изтърпи танца, обещан на Линда, и да се прибере у дома. Ако не става нищо ли? Какво си въобразява той? Та тя е омъжен полицейски инспектор. Има нужда от питие. Не. Пак погледна часовника. Изтръпна при мисълта за обещания танц. Към къщи. Повечето колеги вече бяха развеселени и пияни. Но дори и трезви едва ли биха забелязали, че новият старши инспектор с офис в дъното на коридора е изчезнал. Най-добре да се втурне през вратата, да слезе с асансьора, навън дори го чака преданата му кола. А и Линда очевидно се забавлява на дансинга, притиснала до себе си млад полицай, който я върти с лека усмивка-закачливка.

— На концерта на „Рага“ на Юстивала хората танцуваха май по-лудо, не мислиш ли?

Хари усети как сърцето му заблъска в гърдите, щом чу плътния й глас до себе си.

 

 

Том стоеше до стола на Елен в офиса й.

— Извини ме, дето бях малко рязък в колата в центъра.

Тя не го чу да влиза и подскочи от уплаха. Все още слушалката в ръка, но не бе успяла да набере номера.

— О, няма нищо — махна с ръка тя. — Аз съм малко… нали знаеш.

— В предменструално настроение?

Вдигна очи към него и разбра, че той не се шегува, наистина искаше да прояви разбиране.

— Може би — отвърна тя. Защо е влязъл в офиса ми, та той никога не го прави?

— Дежурството свърши, Йелтен — кимна той към часовника на стената. Беше десет часа. — С колата съм. Ще те закарам.

— Благодаря, но първо трябва да говоря по телефона. Ти тръгвай.

— Личен разговор ли?

— Не, не, просто…

— Тогава ще те изчакам тук.

Валер се отпусна в стария канцеларски стол на Хари, който изскърца недоволно. Погледите им се срещнаха. По дяволите! Защо не каза, че разговорът е личен? Сега вече беше късно. Дали той разбра, че тя е открила нещо? Елен се опита да разтълкува погледа му, но щом я обзе паника, дарбата й сякаш изчезна. Паника ли? Вече знаеше защо никога не се чувства добре в компанията на Валер. Причината не се свеждаше нито до емоционалната му студенина, нито до възгледите му за жените, чернокожите, анархистите и хомосексуалистите, нито до склонността му да използва всяка законна възможност да употреби насилие. Нямаше да се затрудни начаса да изброи десетина други полицаи, които надминават Том Валер по тези пунктове, но в тях все пак бе успяла да открие нещо позитивно, заради което си струваше да общува. Положението с Том Валер обаче бе различно и тя знаеше защо; Елен се страхуваше от него.

— Впрочем. Може да почака до понеделник.

— Хубаво — изправи се той. — Да тръгваме тогава.

Валер караше една от онези японски спортни коли, които Елен оприличаваше на лоша имитация на ферари. Ергономичните седалки притискаха раменете, а тонколоните сякаш заемаха половината от вътрешното пространство. Моторът бръмчеше гальовно, а светлината от уличните лампи преминаваше светкавично през купето, когато пресякоха кръстовището. От колоните се точеше фалцет, който тя постепенно се научи да разпознава:

… I only wanted to be some kind of a friend, I only wanted to see you bathing… *

Принс. Принца.

— Ще сляза тук — Елен се насили да прозвучи непринудено.

— И дума да не става — Валер погледна в огледалото. Превоз от врата до врата. Накъде отиваме?

Тя устоя на желанието да отвори вратата и да побегне.

— Оттук наляво — посочи Елен.

 

 

Бъди си у дома, Хари.

— Намерихме го — Валер прочете името на улицата от табелата върху стената на къщата и зави.

Уличното осветление мъждукаше повече от оскъдно над пустите тротоари. С периферното си зрение Елен виждаше малките четириъгълници светлина, които се плъзгаха по лицето му. Дали е разбрал, че тя знае? И дали вижда как държи ръка в чантата си, съобразява ли, че тя стиска до болка черното флаконче с газ, купено от Германия; показа му го през есента, когато той твърдеше, че с отказа си да носи оръжие излага на опасност и себе си, и колегите им? Нали тогава дискретно й намекна за възможността да й набави такова огнестрелно оръжие, което да се скрие удобно навсякъде по тялото, при това нерегистрирано, та в случай на „злополука“ нито да могат да го проследят, нито да обвинят нея? В онзи момент не сметна предложението му за сериозно, помисли го за някоя от обичайните му полусадистични мачовски шеги и го отмина с усмивка.

— Просто спри до онази червена кола.

— Но номер четири е следващият блок — възрази той.

Тя ли му е казала, че живее на номер четири? Вероятно. Сигурно е забравила. Чувстваше се като ушата медуза, толкова прозрачна, че той може да види как сърцето й препуска бясно.

Моторът ръмжеше на празен ход. Валер бе спрял. Тя трескаво затърси дръжката на вратата. Дяволите да ги вземат тези глупави японски инженери! Защо просто не са сложили обикновена, нормална дръжка на вратата?

— Ще се видим в понеделник — чу гласа на Валер зад себе си.

Най-после намери дръжката, пристъпи, олюлявайки се, навън и вдиша жадно отровния февруарски въздух на Осло, сякаш е изплувала на повърхността след дълъг престой под студена вода. Преди да затръшне зад себе си тежката порта на двора, чу последно гладкия, смазан звук от колата на Валер — все още запалена, тя не потегляше.

Елен се втурна бясно по стълбите, тропаше тежко с ботушите по всяко стъпало и държеше ключовете пред себе си като вълшебна пръчица. Влезе в апартамента си. Докато набираше домашния номер на Хари, си припомни съобщението от Свере Улсен дума по дума:

Обажда се Свере Улсен. Все още чакам десетте бона комисионна за оръжието за стареца. Обади ми се вкъщи.

После Свере Улсен затвори.

Отне й частица от секундата, за да схване връзката. Петият момент от загадката кой е посредникът в сделката с пушката „Мерклин“. Полицай. Том Валер. Естествено. Десет хиляди крони комисионна на по-маловажен посредник в сделката като Улсен, това трябва да са сериозни машинации. Старецът. Среди с нужда от оръжие. Дясно екстремистки симпатии. Принца, който скоро щеше да стане старши инспектор. Беше ясно като бял ден, толкова прозрачно, че за миг тя се втрещи как така тя, със своята дарба да регистрира нотки, неуловими за останалите, не се е досетила по-рано. Да, параноята отдавна я бе обсебила, но въпреки това не се стърпя и докато чакаше пред ресторанта, се замисли: Том Валер разполага с всякакви възможности да продължи да се изкачва по социалната стълбица, да дърпа конците от все по-важни постове, скрит под крилете на властта, и Господ знае с кого още се е съюзил в полицията. Като поразсъждава, наистина има няколко човека, за които никога не би предположила, че са замесени. Но единственият, комуто има стопроцентово — стопроцентово — доверие, е Хари.

Най-сетне се свърза. Не даваше заето. Там никога не дава заето. Хайде де, Хари!

Съзнаваше, че е само въпрос на време Валер да говори с Улсен и да разбере какво се е случило; от този миг нататък тя ще се намира в смъртна опасност — в това не се съмняваше за секунда. Налагаше се да действа бързо, а и нямаше право на нито една грешка. Глас прекъсна мислите й:

— Това е телефонният секретар на Хуле. Говорете. Бийп.

— Мамка ти, Хари! Елен съм. Вече го пипнахме. Ще ти звънна на мобилния.

Държеше слушалката между рамото и брадичката си, докато отваряне на буква „Х“ в телефонния указател; изтърва го и той падна с трясък на пода, изруга, но накрая намери номера на мобилния на Хари. За щастие никога не забравя телефона си, помисли си тя, докато набираше номера.

Елен Йелтен живееше на третия етаж на ремонтирана кооперация заедно с опитомен синигер на име Хелге. Апартаментът й имаше стени, дебели половин метър, и двойни прозорци от витражно стъкло. Въпреки това можеше да се закълне, че чува бръмчащия звук от двигателя на спряла кола.

 

 

Ракел Фауке се смееше.

— Щом си обещал един танц на Линда, няма да ти се размине малко отпуснато лъскане на пода.

— Сигурно. Другият вариант: направо у дома.

Последва мълчание и Хари съобрази колко двусмислено прозвучаха думите му. Побърза да попита:

— Как започна работа в ПСС?

— Заради руския. Попаднах в курса по руски на Министерството на отбраната и работих две години в Москва като устен преводач. Още тогава Кюрт Майрик ме вербува за тази служба. После завърших право и се изкачих директно на тридесет и второ ниво на заплатата в ПСС. Мислех, че съм ударила джакпота.

— Не беше ли?

— Не, луд ли си? Днес бившите ми състуденти печелят шест пъти повече отколкото ще печеля някога.

— Напусни и се залови с тяхната работа.

— Харесвам работата си. Не всеки от тях би се похвалил с това — повдигна рамене тя.

— Не думай.

Мълчание.

Не думай. Това ли е най-остроумната му реплика?

— А ти, Хари? Харесваш ли работата си?

Все още стояха с лице към дансинга, но Хари забеляза погледа й. Видя как го измерва с очи. През главата му минаха какви ли не мисли. Че тя има мимически бръчици покрай очите и устните, че виличката на Мускен не е далеч от мястото, където намериха празните гилзи от пушката „Мерклин“, че според „Дагбладе“ четиридесет процента от норвежките жени, живеещи в градовете, изневеряват на половинките си, че трябва да пита съпругата на Евен Юл дали си спомня трима норвежки войници от полк „Норвегия“, които са били ранени или убити от ръчна граната, хвърлена от самолет, че не е зле да се възползва от новогодишната разпродажба на костюми в „Дресман“, рекламирана по ТВ3. Но дали харесва работата си?

— Понякога — отвърна той.

— Какво точно ти харесва?

— Знам ли. Звучи ли изтъркано?

— Знам ли.

— Не го казвам, понеже не съм се замислял защо станах полицай. Мислил съм за това. И не знам. Вероятно просто ми харесва да залавям лоши момчета и момичета.

— А какво правиш, като не гониш лоши момчета и момичета?

— Гледам „Експедиция «Робинзон»“.

Тя отново се засмя. И Хари си даде сметка, че би изрекъл и най-идиотските неща, стига да я накара да се смее така. Той се взе в ръце и разказа някои що-годе сериозни случки в живота си в момента, но понеже се постара да пропусне неприятните моменти, нямаше какво толкова да сподели. Но тя продължаваше да изглежда заинтригувана, затова добави малко подробности за баща си и Сьос. Защо винаги, когато го разпитваха за него, завършваше с разказ за Сьос?

— По думите ти съдя, че е прекрасно момиче — заключи тя.

— Страхотна е — съгласи се Хари. — Страшно смела. Никога не се страхува от нищо. Авантюристка.

Хари разказа за случката, когато на търг Сьос наддавала за апартамент на централен булевард, понеже тапетите й напомняли за детската й стая в Опсал. Видяла снимка във вестник „Афтенпостен“ на страниците за недвижими имоти. И наддаването приключило при два милиона крони, рекордна цена за квадратен метър в Осло през онова лято.

Ракел Фауке така се засмя, че разля текила по сакото на Хари.

— Най-хубавото й качество е, че когато падне, изтупва прахта от себе си и на мига е готова за следващата самоубийствена мисия.

Ракел избърса ревера на сакото му с носна кърпичка.

— А ти, Хари, какво правиш, като паднеш?

— Аз ли? Мда. Лежа неподвижно известно време, а после отново се изправям. Нямам друг избор.

— Не думай.

Погледна я бързо, за да разбере дали го взима на подбив. Очите й гледаха закачливо. Излъчваше сила, но Хари се съмняваше, че Ракел е преживяла много неуспехи.

— Твой ред е да разкажеш нещо — подкани я той.

Ракел нямаше сестра, при която да търси утеха, беше единствено дете. Затова разказа за работата си.

— Но много рядко залавяме престъпниците — призна тя. — Повечето случаи се разрешават по мирен начин, с телефонен разговор или коктейл в някое посолство.

Хари се усмихна накриво.

— А как се уреди случая с агента на Сикрет Сървис, когото прострелях? — попита той. — С телефонен разговор или с парти?

Погледна го замислено, бръкна в чашата си и извади кубче лед. Задържа го между пръстите си. Капка разтопена вода потече бавно по китката й, мина под тънката и златна гривна и се насочи към лакътя.

— Танцуваш ли, Хари?

— Доколкото си спомням, изразходих поне десет минути, за да разкажа колко мразя танците.

Тя леко наклони глава.

— Исках да кажа — ще танцуваш ли с мен?

— На тази музика?

Бавната версия на Let it be, изпълнена на панфлейта, се стичаше като гъст сироп от тонколоните.

— Ще оцелееш. Погледни на танца ни като загрявка за големия тест с Линда.

Леко сложи ръка върху рамото му.

— Да не би да флиртуваме? — попита Хари.

— Какво казахте, старши инспекторе?

— Извини ме, но не ме бива в разчитането на такива скрити сигнали, затова попитах дали това е флирт.

— Не бих си и помислила.

Той обви талията й с ръка и направи пробна танцова стъпка.

— Това е като да загубиш девствеността си — разсъждаваше той. — Но е неизбежно — едно от нещата, които всеки норвежец рано или късно трябва да преживее.

— За кое говориш? — засмя се тя.

— За танца с колежка на служебно парти.

— Не те принуждавам.

Той се усмихна. Където и да бе, дори и да свиреха „Птичия танц“ наобратно на укулеле^[3], би убил за този танц.

— Почакай, какво е това? — сепна се тя.

— О, не е пистолет и наистина се радвам да те видя. Но…

Хари извади мобилния си телефон от колана и я пусна, за да го остави на тонколоната. Тя го чакаше с отворени обятия.

— Дано тук да няма крадци — подхвърли той. Беше много стар виц в полицията, навярно го бе чувала стотици пъти, но все пак тя се засмя нежно до ухото му.

 

 

Елен изчака да чуе няколко пъти сигнала „свободно“, преди да затвори. После опита пак. Стоеше до прозореца и гледаше към улицата. Не виждаше кола. Не, разбира се, беше прекалено напрегната. Том сигурно вече е на път към леглото си. Или към нечие чуждо легло.

След три опита да се свърже с Хари тя се отказа и се обади на Ким. Звучеше уморено.

— Оставих таксито в седем тази вечер — измърмори той. — Шофирал съм цели двадесет часа.

— Само ще си взема душ. Исках просто да се уверя, че си у дома.

— Струваш ми се стресирана.

— Нищо сериозно. Идвам след четиридесет и пет минути. Между другото, ще ми трябва телефона ти. И ще остана до утре сутринта.

— Добре. Ще се отбиеш ли в „7-Илевън“, по пътя ти е, да ми купиш цигари?

— Става. Ще взема такси.

— Защо такси?

— Ще ти обясня по-късно.

— Нали знаеш, че е събота вечер? Забрави да се свържеше централата на такситата. А и за четири минути си при мен.

Тя се поколеба.

— Ей, Ким?

— Да?

— Обичаш ли ме?

Чу тихия му гърлен смях и пред погледа й изплуваха полузатворените, сънливи очи и възслабото, почти измъчено тяло под завивката в мизерната квартира с изглед към река Акершелва. Имаше всичко. И за миг тя почти забрави Том Валер. Почти.

 

 

— Свере!

Майката на Свере Улсен стоеше на най-долното стъпало и викаше с цяло гърло — имаше навика да го прави откакто той се помнеше.

— Свере! На телефона!

Викаше, сякаш има нужда от помощ, сякаш се дави или нещо подобно.

— Ще вдигна горе, мамо!

Той спусна крака от леглото, вдигна слушалката и изчака да чуе щракането — знак, че майка му е затворила.

— Ало?

— Аз съм.

Принс в далечината. Винаги Принс.

— Така си и мислех — отвърна Свере.

— И защо?

Въпросът го свари неподготвен. Дойде съвсем неочаквано и Свере се почувства в ролята на оправдаващ се, сякаш той дължи пари, а не обратното.

— Сигурно се обаждаш, защото си получил съобщението ми — подхвана Свере.

— Обаждам се, понеже оглеждам списъка с приетите повиквания на мобилния ми. Ето, звънил си на моя телефон и си говорил с някого в осем и половина тази вечер. За какво съобщение бълнуваш?

— За кинтите де. Закъсал съм, а ти обеща…

— С кого говори?

— А? С оная мацка на секретаря ти, де. Много яка, нова ли е…?

Не последва отговор. Само Принс като фон. You sexy motherfucker…^[4] Някой изключи рязко музиката.

— Кажи ми точно какво каза.

— Казах само, че…

— Не! Внимателно. Дума по дума.

Свере повтори казаното толкова старателно, колкото способностите му позволяваха.

— Досетих се, че е станало нещо такова — констатира Принца. — Току-що си разкрил цялата ни операция на външен човек, Улсен. Ако не запълним пробойната веднага, с нас е свършено. Схващаш ли?

Свере Улсен не разбираше нищо.

Принца обясняваше, че мобилният му телефон е попаднал в чужди ръце, а звучеше по същия спокоен начин.

— Не си чул телефонен секретар, Улсен.

— А кого тогава?

— Нека го наречем врага.

— „Монитур“ ли? Да не би някой да ни следи?

— Въпросната личност е на път към полицията. Твоята задача е да я спреш.

— Моя ли? Аз само си искам парите и…

— Млъквай, Улсен.

Улсен млъкна.

— Касае се за Делото. Ти си добър войник, нали?

— Да, но…

— А добрият войник почиства след себе си, нали?

— Аз само предавах съобщенията между теб и стареца, ти беше…

— Особено когато войникът има висяща тригодишна присъда, която само поради процедурни грешки е сведена до условна.

— Откъде знаеш това? — Свере едва преглътна слюнката си.

— Не се тревожи за това. Искам само да разбереш, че ще загубиш поне толкова, колкото аз и останалите от братството.

Свере не отговори. Нямаше нужда.

— Погледни оптимистично на положението, Улсен. Това е войната. И няма място за страхливци и предатели. Пък и братството награждава войниците си. Към десетте хиляди ще получиш още четиридесет хиляди, като свършиш работата.

Свере се замисли. За облеклото, с което да отиде.

— Къде? — попита той.

— Площад „Скоус“ след двадесет минути. Вземи със себе си всичко необходимо.

 

 

— Не пиеш ли? — попита Ракел.

Хари се огледа. Последният танц изтанцуваха в такава интимна близост, че вероятно са предизвикали повдигнати вежди. Сега седяха на маса в дъното на столовата.

— Спрях алкохола — каза Хари.

Тя кимна.

— Дълга история — добави той.

— Имам достатъчно време.

— Тази вечер ми се слушат само весели неща — усмихна се той. — Нека да поговорим за теб. Имаш ли сили да говориш за детството си?

Хари очакваше тя да се засмее, но по лицето й се изписа тъжна усмивка.

— Майка ми почина, когато бяха на петнадесет, но с изключение на това мога да говоря за повечето неща.

— Съжалявам.

— Няма за какво. Беше необикновена жена. Но нали щяхме да си говорим само за забавни неща тази вечер…

— Имаш ли брат или сестра?

— Не. Само аз и баща ми сме.

— Значи е трябвало да се грижиш за него сама?

Тя го погледна изненадано.

— Знам какво е — обясни той. — И аз изгубих майка си. Баща ми седеше на един стол, втренчен в стената, години наред. Налагаше се буквално да го храня.

— Баща ми се занимаваше с голяма верига за строителни материали; създаде я от нищото и, както си мислех, беше целият му живот. Но той изгуби интерес към нея в нощта, когато мама почина. Продаде я, преди всичко да пропадне. И отблъсна от себе си всички свои познати. И мен включително. Превърна се в огорчен самотник.

Тя разтвори примирено ръце.

— Аз имах свой собствен живот. В Москва срещнах един мъж и татко се почувства предаден, понеже исках да се омъжа за руснак. Когато доведох Олег в Норвегия, се появиха много проблеми между баща ми и мен.

Хари стана и се върна с коктейл „Маргарита“ за нея и кола за себе си.

— Жалко, че не сме се запознали по време на следването, Хари.

— Тогава бях голям глупак — призна Хари. — Бях настроен агресивно към всички, които не харесваха любимите ми плочи и филми. Никой не ме харесваше. А и аз не харесвах никого.

— Не го вярвам.

— Откраднах го от един филм. Пичът, който го каза, сваляше Мая Фароу. Във филма, де. Никога не съм пробвал как ще прозвучи в реалния живот.

— Ами — тя замислено отпи от „Маргаритата“, — струва ми се добро начало. Но сигурен ли си, че не си му отнел нещо, като си го откраднал?

Те се засмяха; после говориха за хубави и лоши филми, за добри и несполучливи концерти, на които са присъствали, и постепенно Хари разбра, че трябва сериозно да коригира първото си впечатление от нея. Тя например бе обиколила земното кълбо сама на двадесет години, възраст, когато целият опит на Хари се свеждаше до неуспешно пътуване с влак и наченки на алкохолизъм.

Тя погледна часовника.

— Единадесет. Вкъщи ме чакат.

Хари усети как сърцето му замря.

— И мен — каза той и стана.

— Охо?

— Само едно чудовище под леглото ми. Нека те закарам до вас.

— Не е необходимо — усмихна се тя.

— На практика ми е по път.

— И ти ли живееш в Холменколен?

— Наблизо. Или не съвсем наблизо…

Тя се засмя пак.

— Значи, от другата страна на града. В такъв случай разбирам какво целиш.

Хари се усмихна глуповато. Тя сложи ръка на ръката му:

— Да ти помогна да запалиш колата, нали?

 

 

— Май си е тръгнал, Хелге — промърмори Елен.

Стоеше до прозореца, вече облякла палтото, и надзърташе между завесите. Долу улицата изглеждаше пуста; таксито, спряло преди малко там, изчезна с три приятелки в извънредно купонджийско настроение.

Хелге не отговори. Еднокрилата птица само премига два пъти и се почеса по коремчето със синигерския си крак.

Още веднъж се опита да се свърже с Хари по мобилния, но същият женски глас повтори, че телефонът е изключен или се намира извън обхват.

Елен покри клетката с покривка, каза „лека нощ“, изгаси осветлението и излезе. По нейната улица нямаше никакви хора и тя забърза към булеварда, където в събота вечер гъмжеше от народ. Пред кафене „Фрю Хаген“ кимна за поздрав на неколцина, с които навярно е поприказвала малко някоя влажна вечер тук. Сети се, че обеща на Ким да му купи цигари и зави, за да слезе към магазина „7-Илевън“. Видя още едно лице, което бегло си спомняше, и по навик се усмихна, защото и той я гледаше.

В „7-Илевън“ се сепна и се замисли дали Ким пуши „Кемъл“ или „Кемъл лайт“, тогава й хрумна, че са заедно едва съвсем отскоро; че имат да научават още много неща един за друг. И че за пръв път в живота й това не я плаши, а го очаква с нетърпение. Чисто и просто беше ужасно щастлива. Мисълта, че той лежи гол в леглото само на три преки от нея, я изпълни със сладострастно лениво желание. Реши да вземе „Кемъл“; чакаше нетърпеливо да я обслужат. Вън на улицата избра прекия път по поречието на Акершелва.

С изненада установи как дори и в големия град кипящата тълпа бързо отстъпва място на пълно безлюдие. Изведнъж чуваше единствено клокоченето на реката и снега, жално скърцащ под ботушите й. Оказа се прекалено късно да съжали за прекия път, като разбра, че наоколо отекват не само нейните стъпки. Вече чуваше и дишането му, тежко и запъхтяно. Изплашен и ядосан, помисли си Елен и на мига осъзна в каква голяма — може би смъртна — опасност се намира. Не се обърна, направо започна да тича. Крачките зад нея я последваха със същата скорост. Опитваше се да бяга бързо и спокойно, да не се паникьосва и да не размахва ръце и крака. Не бягай като вещица, помисли си тя и сграбчи флакончето с газ в джоба на палтото си, но стъпките неумолимо я застигаха. Молеше се само да успее да стигне до самотния конус светлинна на пешеходната зона с надеждата там да се спаси, макар да знаеше, че се самозалъгва. Точно под лампата върху рамото й се стовари първият удар и я запрати настрани в снежната пряспа. Вторият удар парализира ръката й и флакончето с газ се изплъзна от дланта й. Третият строши капачката на коляното й, но от болките викът и с все още безмълвно стаен в гърлото й, а артериите по прозрачната кожа на врата й се издуха. На жълтата улична светлина видя как той вдигна бухалката. Позна го — този мъж видя при завоя пред „Фрю Хаген“. Полицайката в нея забеляза късото му зелено яке, черните кубинки и маскировъчната шапка. Първият удар по главата парализира зрителните нерви и пред очите й падна непрогледен мрак.

Четиридесет процента от сивогушите завирушки оцеляват, помисли си тя. Ще преживея тази зима.

Пръстите й заопипваха снега в търсене на нещо за което да се хване. Вторият удар засегна задната част на главата й.

Не остана много, помисли си тя. Ще преживея тази зима.

 

 

Хари спря на наклона към къщата на Ракел Фауке. Бялата лунна светлина придаваше на кожата й нереален, мъртвоблед оттенък и дори в полутъмното купе на колата Хари успя да забележи по очите й колко е изморена.

— Това беше — обади се Ракел.

— Да. И това мина — съгласи се Хари.

— Много бих искала да те поканя горе, но…

Хари се засмя.

— Едва ли Олег би одобрил подобна постъпка.

— Олег сънува сладки сънища, но мисля за бавачката му.

— Каква бавачка?

— Бавачката на Олег е дъщеря на един от ПСС. Моля те да не ме разбираш погрешно, но нямам сили да изтърпя всевъзможни слухове в службата.

Хари заби поглед в стрелките и лампичките на таблото. Стъклото на скоростомера се бе пропукало и Хари изпитваше съмнение, че бушонът на сигналната лампа за налягането на маслото е изгорял.

— Олег е името на сина ти ли?

— Да, а ти какво си помисли?

— Ами. Помислих, че говориш за приятеля си.

— За кой приятел?

Запалката или е изхвърлена през прозореца, или открадната заедно с радиото.

— Родих Олег в Москва — обясни тя. — Баща му и аз живяхме заедно две години.

— Какво се случи?

Тя вдигна рамене.

— Нищо. Просто вече не бяхме влюбени един в друг. И аз се върнах в Осло.

— Значи ти си…

— Самотна майка. А ти?

— Сам, просто сам.

— Преди да започнеш работа при нас, някой спомена нещо за теб и жената, с която сте работили в един кабинет в Отдела за борба с насилието.

— Елен ли? Не. Бяхме само добри приятели. Още сме добри приятели. Тя продължава да ми помага от време на време.

— В какво?

— В работата ми.

— А, да, в работата.

Тя пак погледна часовника.

— Да ти помогна ли да отвориш вратата? — попита Хари.

Тя се усмихна, поклати глава и блъсна вратата с рамо. Пантите изскърцаха.

В утихналия квартал се чуваше само лекото шумолене на стари смърчове. Тя направи крачка в снега.

— Лека нощ, Хари.

— Само още нещо.

— Да?

— Защо при предишното ми посещение не ме попита какво искам от баща ти? Попита само с какво можеш да ми бъдеш полезна.

— Професионален навик. Избягвам да задавам въпроси за неща, които не са свързани с мен.

— Още ли не си любопитна?

— Винаги съм любопитна, просто не питам. Защо ти трябваше баща ми?

— Издирвам фронтовак, с когото баща ти вероятно е воювал заедно на бойното поле. Този фронтовак си е купил пушка „Мерклин“. При срещата ни баща ти впрочем изобщо не изглеждаше огорчен.

— Явно този негов писмен проект го е съживил. Самата аз съм изненадана.

— Дано някой ден отново намерите общ език.

— Дано — повтори тя.

Погледите им се срещнаха, впиха се един в друг и не можеха да се разделят.

— Флиртуваме ли? — попита тя.

— Не бих си и помислил.

Той виждаше засмените й очи дълго след като паркира на непозволено място недалеч от своя блок, прогони звяра под леглото и заспа, без да забележи червената мигаща лампичка в хола — знак за непрослушано съобщение на телефонния секретар.

 

 

Свере Улсен затвори тихо вратата зад себе си, събу си обувките и безшумно се промъкна нагоре по стълбите. Прескочи скърцащото стъпало, макар много добре да знаеше колко е безпредметно да го прави.

— Свере?

Викът дойде от отворената врата на спалнята.

— Да, мамо?

— Къде беше?

— Малко навън, мамо. Отивам да си легна.

Запуши ушите си, за да не чува думите й — не очакваше нищо ново. Падаха подобно на ледена суграшица и изчезваха, достигнеха ли земята. Затвори вратата на стаята си и остана сам. Пъхна се в постелята, впери очи в тавана и си припомни случилото се. Преминаваше пред очите му като филм. Затвори очи, опита се да пропъди картините, но филмът продължи.

Не предполагаше коя е. Принца го посрещна на уреченото място на площад „Скоус“ и го закара на улицата, където живееше тя. Паркираха така, че тя да не ги вижда от апартамента, но те да я забележат, ако излезе. Можело да отнеме и цяла нощ, обясни Принца. Каза му да се отпусне, пусна проклетата негърска музика и свали облегалката. Но след малко повече от половин час портата на двора се отвори и Принца посочи:

— Това е тя.

Свере изтича след нея и я настигна чак след края на тъмната улица, а там имаше много хора. На едно място тя внезапно зави и го погледна в очите. За миг реши, че е разобличен, че тя вижда как бухалката в ръкава на якето му се подава над яката. Уплахата му попречи да контролира тиковете на лицевите си мускули. По-късно тя изтича от „7-Илевън“ и тогава страхът му премина в гняв. Той и помнеше, и не помнеше всички детайли от срещата им под уличната лампа в пешеходната зона. Знаеше какво се е случило, но сякаш някаква част се изгуби — нещо от рода на викторините на Руал Ойен^[5] по телевизията: виждаш само малка част от картината и трябва да познаеш какво е изобразено.

Той отново отвори очи. Загледа се в набъбналия гипсокартон на тавана над вратата. Щом получи парите, ще намери майстор да поправи цепнатината, за която майка му мрънка от толкова време. Насили се да мисли за укрепването на тавана; така се опитваше да изтласка другата мисъл, че нещо не е както трябва, че този път е по-различно — не е като с жълтуркото от „Дюнерите на Денис“. Това момиче е обикновена норвежка девойка. Къса кестенява коса, сини очи. Можеше да му бъде сестра. В съзнанието му изплуваха многократно втълпяваните думи на Принца: той е войник, той служи на Делото.

Погледна снимката, закрепена на стената под флага със свастиките. На нея бе SS-Reichsfuhrer und Chef der Deutschen Polized^[6] Хайнрих Химлер на трибуната в Осло през 1941 година. Говореше на норвежки доброволци, положили клетва пред Waffen-SS. Зелена униформа. Инициали на есесовците на яката. Видкюн Квислинг на заден план. Химлер. Умрял почтено на 23 май 1954 година. Самоубийство.

— Мамка му!

Свере отмести поглед към огледалото на вратата. Хвана се за главата. После затърси из джобовете на якето. Дявол да го вземе, къде остана маскировъчната шапка? За миг го обзе паника при мисълта да не е останала до трупа, но после се сети, че носеше шапката, като се върна в колата на Принца. Въздъхна с облекчение. От бухалката се отърва — точно според указанията на Принца. Изтри отпечатъците и я хвърли в река Акершелва. Сега оставаше само да не се набива на очи, да чака и да види какво ще стане. Принца обеща да се погрижи, както и миналия път. Свере не знаеше къде работи Принца, но едно бе сигурно: имаше добри връзки с полицията. Свере се съблече пред огледалото. На бялата лунна светлина, процеждаща се между завесите, татуировките по кожата му изглеждаха сиви. Погали с пръсти железния кръст на врата си.

— Курва такава — промърмори той. — Гадна комунистическа курва.

Когато най-сетне заспа, на изток вече се развиделяваше.