Ю Несбьо
Червеношийката (36)

Тридесет и шеста глава

Къщата на семейство Юл, 1 март 2000 г.

Вратата се отвори и Хари се вгледа в две строги сини очи на фона на набраздено лице.

— Хари Хуле, от полицията — представи се той. — Аз бях полицаят, който ви се обади тази сутрин.

— Точно така.

Побелялата коса на стареца бе гладко сресана зад високото му чело, той носеше вратовръзка под плетения си халат. На пощенската кутия на входа пишеше „Евен и Сигне Юл“. Обитаваха жилище за двама, боядисано в червено, в спокоен квартал на север от центъра.

— Заповядайте, влезте, господин Хуле.

Гласът прозвуча спокоен и твърд, а нещо в походката на Евен Юл му придаваше по-млад вид, отколкото бяха годините му. Хари направи някои проучвания и откри например, че професорът по история е участвал в Отечествения фронт. Макар и пенсионер, все още смятаха Евен Юл за най-ерудирания норвежки експерт по история на окупацията и Националното обединение.

Хари се наведе, за да си събуе обувките. На стената точно пред него имаше накачени стари, леко избледнели черно-бели снимки в тесни рамки. На една от тях се виждаше млада дама в униформа на медицинска сестра. На друга — млад мъж в бяло палто.

Влязоха във всекидневната, където побелелият еърдейлтериер спря да лае, подуши съвестно Хари по слабините и си легна до креслото на Юл.

— Чел съм някои от статиите ви за фашизма и националсоциализма в „Дагсависен“ — подхвана Хари, след като седнаха.

— Боже мой, значи има и такива хора? — усмихна се Юл.

— За вас, изглежда, е много важно да предупредите обществото за опасностите от днешния неонацизъм?

— Не да го предупредя, само посочвам някои исторически паралели. Отговорност на историка е да разкрива, не да съди.

Юл си запали лула.

— Много хора възприемат правилно и погрешно като абсолютни категории. Това не е вярно, те се променят във времето. Задачата на историка на първо място е да открие историческата истина, показанията на източниците, и да ги представи, обективно и безпристрастно. Ако историците се впуснат да осъждат човешката глупост, то в по-късни времена работите ни ще бъдат като мъртви фосили — отпечатък на разбирането за правилно и погрешно в нашето съвремие.

Нагоре се издигна синкав облак дим.

— Но вие едва ли сте дошъл, за да ме питате за това?

— Чудим се дали можете да ни помогнете да открием един мъж.

— Споменахте за това по телефона. Кой е той?

— Не знаем. Но предполагаме, че има сини очи, че е норвежец и е над седемдесетгодишен. И говори немски.

— И?

— Това е всичко.

Юл се засмя.

— Е, имате доста голям избор.

— Така е. В страната има сто петдесет и осем хиляди мъже над седемдесет, а се обзалагам, че десет хиляди от тях са синеоки и знаят немски.

Юл повдигна едната си вежда. Хари се усмихна глуповато:

— Годишният статистически справочник. Порових се за удоволствие.

— А защо мислите, че мога да ви бъда от помощ?

— Ще стигна и дотам. Този човек е казал на някого, че не е пипвал пушка повече от петдесет години. Помислих си, тоест моята колежка се сети, че над петдесет е повече от петдесет, но по-малко от шестдесет.

— Логично.

— Да, тя е много… ъъъ, логична. Значи нека предположим, че е било преди петдесет и пет години. Тогава се пренасяме в разгара на Втората световна война. Той е около двадесетгодишен и има оръжие. Всички норвежци с лично оръжие са били принудени да го предадат на немците, така че къде е той в такъв случай?

Хари вдигна три пръста.

— Или е в съпротивителното движение, или е избягал в Англия, или е на фронта на служба при немците. Той знае немски по-добре от английски. Значи…

— Значи вашата колежка е стигнала до извода, че той е фронтовак, така ли? — попита Юл.

— Да.

Юл засмука от лулата.

— Много хора от съпротивата също е трябвало да научат немски — възрази той. — За да се внедрят, да подслушват и така нататък. А забравяте и за норвежците в шведската полиция, намираща се в пълна бойна готовност.

— Значи изводът не е логически издържан?

— Мда, чакайте да поразсъждаваме на глас — предложи Юл. — Около петнадесет хиляди норвежци са се записали доброволци за фронта, но са одобрили седем хиляди и следователно само на тях са им позволили да носят оръжие. Много повече са избягали в Англия и там са се записали като доброволци. И макар че към края на войната в съпротивителното движение е имало повече норвежци, съвсем малко от тях са се докоснали до оръжие.

Юл се усмихна.

— Нека приемем за начало, че имате право. Сега, разбира се, фронтоваците не са отбелязани в телефонния указател като бивши есесовци, но предполагам, сте се досетили къде да търсите?

Хари кимна.

— В архива за държавните предатели. Подредени по имена с всички данни от съдебните процеси. Прегледах ги през последното денонощие, очаквах някои от тях да са умрели, за да ограничим броя им до някаква приемлива цифра. Но сгреших.

— Да, те са доста жилави дяволи — засмя се Юл.

— И сега стигам до обяснението защо ви се обадихме. Вие познавате миналото на фронтоваците по-добре от когото и да било. Искам да ми помогнете да проумея как мислят този тип хора, какво ги мотивира.

— Благодаря за доверието. Хуле, но аз съм историк и не знам нищо повече от останалите за мотивите на отделните хора. Аз, както вероятно знаете, бях в Милург^[1], и това изобщо не ме прави вещ по въпросите за начина на мислене на фронтоваците.

— И все пак, струва ми се, знаете някои неща, Юл.

— Така ли?

— Разбирате, мисля, какво имам предвид. Направих щателни проучвания.

Юл смукна от лулата си и погледна Хари. В последвалото мълчание Хари забеляза, че някой стои до вратата на всекидневната. Обърна се и видя възрастна жена. Гледаше Хари с меки, спокойни очи.

— Водим сериозен разговор, Сигне — обясни Евен Юл.

Тя кимна ведро на Хари, отвори уста, понечи да каже нещо, но се отказа, когато погледът й срещна този на мъжа й. После кимна отново, тихо затвори вратата и изчезна.

— Значи знаете? — попита Юл.

— Да. Била е медицинска сестра на Източния фронт, нали?

— Край Ленинград. От 1942 година до отстъплението през 1943-а. — Той остави лулата. — Защо търсите този мъж?

— Честно казано, и ние не знаем. Но не изключваме вероятността да се касае за атентат.

— Хм.

— И какво трябва да търсим? Особняк? Мъж, който все още е ревностен нацист? Престъпник?

Юл поклати глава:

— Повечето фронтоваци излежаха присъдите си и после успяха да се приобщят към обществото. Мнозина от тях се справиха изненадващо добре, въпреки лепнатия им етикет на национални предатели. Навярно не е никак странно — често се оказва — именно заможните хора да взимат страна в критични ситуации като например война.

— Значи търсеният от нас човек може съвсем спокойно да е някой с добро обществено положение?

— Абсолютно.

— Някой с висок пост?

— Вратата към важни държавни постове в икономиката и политиката вероятно е залостена.

— Но не пречи да е едноличен предприемач, собственик на фирма. Или поне човек, спечелил достатъчно пари, за да купи оръжие за половин милион. Кого е възможно да преследва?

— Необходимо ли е това да има връзка с миналото му на фронтовак?

— Нещо ми подсказва, че да.

— Отмъщение, значи?

— Толкова абсурдно ли ви звучи?

— Не, изобщо. Мнозина фронтоваци се мислят за истинските патриоти от войната. Смятат, че те, имайки предвид как изглеждаше света през 1940 година, са защитавали интересите на нацията. Схващат присъдите си за предателство към родината, като юридическо убийство.

— Така ли?

Юл се почеса зад ухото.

— Да. Съдиите от процеса за съдебно възмездие са общо взето мъртви. Също и политиците, подготвили основанията за съдебния процес. Тази теория за отмъщението не е издържана.

Хари въздъхна.

— Прав сте. Просто се опитвам да наредя пъзела от малкото налични парчета.

Юл бързо погледна часовника.

— Обещавам да помисля, но наистина не знам дали ще успея да ви помогна.

— Благодаря все пак — Хари се изправи. После му хрумна нещо и той извади от джоба си свитък сгънати листа.

— Между другото, в Йоханесбург проведох разпит със свидетеля и си извадих копие. Вижте дали ще намерите нещо, което според вас е от значение.

Юл каза „да“, но поклати отрицателно глава, все едно искаше да откаже.

Докато се обуваше в коридора, Хари посочи въпросително снимката на младия мъж в бяло палто:

— Това вие ли сте?

— В средата на миналия век, да — засмя се Юл. — Направена е в Германия преди войната. Бях тръгнал по стъпките на баща ми и на дядо ми и следвах там медицина. Когато избухна войната, се прибрах у дома и всъщност се сдобих с първите си исторически книги в гората. После стана твърде късно: бях се пристрастил.

— Значи сте изоставили медицината?

— Зависи от гледната точка. Исках да се опитам да обясня как един човек, една идеология са способни да подведат толкова много хора. А може би да открия и лек.

Той се засмя.

— Бях много, много млад.