Ю Несбьо
Червеношийката (69)

Шестдесет и девета глава

Къщата на семейство Юл, 8 май 2000 г.

— Кой е? — извика слаб и изплашен глас от вътрешната страна на вратата. Хари различи силуета й зад оцветеното стъкло.

— Хари Хуле. Обадих ви се по-рано днес.

Вратата се открехна.

— Извинете ме, аз…

— Няма нищо, разбирам.

Сигне Юл отвори вратата и Хари влезе в преддверието.

— Евен не е у дома — обясни тя с гузна усмивка.

— Да, съобщихте ми по телефона — напомни й Хари. Този път искам да говоря с вас.

— С мен ли?

— Ако нямате нищо против, госпожо Юл?

Възрастната дама тръгна пред него. Рядката й коса със стоманеносив цвят бе сплетена на плитка и закрепена със старомодна шнола. А закръгленото й поклащащо се тяло събуждане асоциации с мека прегръдка и хубава храна.

Влязоха във всекидневната; Бюре надигна глава.

— Значи съпругът ви е излязъл сам на разходка? — попита Хари.

— Да, не е позволено да води куче в кафенето. Заповядайте, седнете.

— В кафенето ли?

— Новият му навик — усмихна се тя. — Ходи на кафе, за да чете вестниците. Мислел по-добре, когато не стои вкъщи.

— Има нещо вярно.

— Сигурно. А и човек може малко да се замечтае, предполагам.

— Как така да се замечтае?

— Ами, знам ли? Да си представиш че отново си млад и седиш в кафене на тротоара в Париж или Виена — пак се усмихна някак гузно тя. — Стига толкова приказки на тази тема. Впрочем кафето…

— Да, благодаря.

Хари разглеждаше стените, докато Сигне Юл шеташе в кухнята. Над камината висеше портрет на мъж в черна връхна дреха. При предишното си посещение Хари не бе забелязал картината. Облеченият в черно мъж, заел леко драматична поза, явно се взираше в далечни хоризонти извън обсега на художника. Хари се доближи до картината. На малка медна табелка на рамката пишеше:

Главен лекар Корнелиус Юл, 1885–1959.

— Това е дядото на Евен — обясни Сигне Юл, влизайки с поднос с кафе.

— Ясно. Тук имате много портрети.

— Да — тя остави подноса. — На картината до нея е дядото на Евен по майчина линия, доктор Вернер Шуман. Той е един от основателите на болницата в Юлевол през 1885 година.

— А това?

— Юнас Шуман, Главен лекар в Държавната болница.

— А вашите роднини?

Тя го погледна объркано.

— Какво имате предвид?

— Кои от снимките са на вашите роднини?

— Те… са закачени на други места. Сметана за кафето?

— Не, благодаря.

Хари седна.

— Исках да поговоря с вас за войната — подхвана той.

— Уф, само това не — изплъзна се от устата й.

— Разбирам, но е важно. Има ли проблем?

— Ще видим — стрелна го с поглед тя и си наля кафе.

— По време на войната сте били медицинска сестра…

— Милосърдна сестра, да. Държавна предателка.

Хари вдигна поглед. Очите й го гледаха спокойно.

— Бяхме общо около четиристотин. След войната всички ни осъдиха на затвор. Независимо от настоятелната молба на Червения кръст към норвежките власти да спрат да ни преследват и наказват. Норвежкият Червен кръст ни поиска извинение чак през 1990 година. Бащата на Евен, на снимката ей там, имаше връзки и намалиха присъдата ми — впрочем и защото помогнах на двама ранени от Отечествения фронт през пролетта на 1945-а и защото никога не съм членувала в Националното обединение. Какво друго искате да знаете?

Хари заби поглед в чашата с кафе. Хрумна му, че в някои квартали на Осло е ужасно тихо.

— Целта ми не е да разнищвам вашата история, госпожо Юл. Помните ли от фронта норвежки войник на име Гюдбран Юхансен?

Сигне Юл подскочи и Хари разбра, че е попаднал на следа.

— Мъжът ви не сподели ли с вас?

— Евен никога не споделя с мен.

— Ясно. Опитвам се да разуча кои норвежки фронтоваци са били в Зенхайм, преди да ги изпратят на фронта.

— Зенхайм — тихо повтори тя, сякаш на себе си. — Даниел беше там.

— Да, Знам, че сте били сгодени с Даниел Гюдесон. Научих от Синдре Фауке.

— Кой е Синдре Фауке?

— Бивш фронтовак и човек от съпротивата, познат на съпруга ви. Фауке ми подсказа да поговоря с вас за Гюдбран Юхансен. Самият Фауке е дезертирал, затова не знае какво е станало после с Гюдбран. Но друг норвежки фронтовак, Едвард Мускен, ми разказа за взривената в окопа ръчна граната. Мускен не е разбрал какво се е случило по-късно, но ако Юхансен е оцелял, най-вероятно е попаднал в полевия лазарет.

Сигне Юл премляска с уста, Бюре се приближи към нея с тежки стъпки и тя зарови ръка в дебелата му сплъстена козина.

— Да, помня Гюдбран Юхансен — въздъхна тя. — Понякога Даниел ми пишеше за него — и в писмата от Зенхайм, и в бележките, които получавах от него в полевия лазарет. Двамата бяха много различни. Гюдбран Юхансен постепенно се превърна в нещо като малък брат на Даниел — усмихна се тя. — Мнозина искаха да са като по-малки братя на Даниел.

— Знаете ли какво се случи с Гюдбран?

— Той попадна в нашия лазарет, както отбелязахте. По онова време секторът вече преминаваше в руски ръце, беше започнало повсеместно отстъпление, всички пътища бяха блокирани. На фронта не получавахме никакви лекарства. Юхансен бе тежко ранен — парче от граната бе заседнало в бедрото му над коляното. Кракът му започна да гангренясва и имаше опасност да го ампутираме. Вместо да чакаме лекарства, които нямаше да пристигнат, го изпратихме с тълпата на запад. Последно от него видях брадясало лице между завивките в един камион. Колелата бяха затънали до половина в пролетната кал и чак след повече от час взеха първия завой — тогава ги изгубихме от поглед.

Кучето, отпуснало главата си в скута й, я гледаше с печални очи.

— И това бе последното, което видяхте и чухте от него?

Тя бавно поднесе порцелановата чаша до устните си, отпи малка глътка кафе и я остави на масата. Ръката й не трепереше силно, но все пак трепереше.

— Няколко месеца по-късно получих картичка от него: Пишеше, че у него са останали някои вещи на Даниел, например руска фуражка, своеобразен военен трофей. Звучеше ми малко объркан, но това не е необичайно за наскоро пострадали от войната.

— Картичката, запазихте ли…?

Тя поклати глава.

— Спомняте ли си откъде беше изпратена?

— Не. Помня само, че името ми напомни за нещо зелено и провинциално, помислих си, че той е добре.

Хари се изправи.

— Този Фауке откъде знае за мен? — поинтересува се тя.

— Ами… — Хари не знаеше как точно да се изрази, но тя го изпревари.

— Всички фронтоваци са чували името ми — пресилено се усмихна тя. — Жена, продала душата си на дявола в замяна на по-кратко наказание. Това ли си мислят?

— Не знам — Хари изпитваше потребност да излезе оттук. До оживения булевард имаше само три пресечки, а сякаш се намираха високо в планината, толкова бе тихо.

— Знаете ли, така и не видях трупа му — обади се тя. — На Даниел.

Тя се втренчи във въображаема точка пред себе си.

— Получих новогодишен поздрав от него по военен лекар, а три дена по-късно прочетох името му в списъка със загинали войници. Не го възприех като истина, отказах да повярвам, преди да са ми показали трупа. Затова ме заведоха до масовия гроб в Северния сектор, където изгаряха телата на умрелите. Слязох в гроба, спъвах се в мъртви тела, ходех от един обгорен труп към друг и се взирах в безжизнени изгорели очи. Но никой от тях не беше Даниел. Уверяваха ме, че е невъзможно да го позная, но аз упорствах, че грешат. После допуснаха, че е бил в някой от вече изпразнените гробове. Не знам, но така и не го видях.

Тя потръпна, когато Хари се изкашля.

— Благодаря за кафето, госпожо Юл.

Последва го в коридора. Закопчавайки палтото си до гардероба, не се стърпя и се опита да открие лицето й на някоя от снимките по стените, но напразно.

— Трябва ли да казваме на Евен за това? — тя отвори вратата.

Хари я погледна учудено.

— В смисъл нужно ли е той да знае, че сме си говорили за това? — побърза да прибави тя. — За войната и… за Даниел?

— Не и ако не желаете, разбира се.

— Ще забележи, че сте идвали. Не може ли просто да му кажем, че сте го чакали, но се е наложило да си тръгнете?

Погледът й го умоляваше, но имаше и още нещо.

Хари се сети какво е, чак когато вече се намираше на булеварда и отвори прозореца, за да поеме от освобождаващия, оглушителен шум от автомобили, който издуха тишината от главата му. Страх. Сигне Юл се боеше от нещо.