Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Хари Хуле (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rødstrupe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране
noo (2015 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Ю Несбьо. Червеношийката

Норвежка, първо издание

Превод: Ева Кънева

Оформление на корицата: Борис Драголов

ИК „Емас“, София, 2009

ISBN: 978-954-357-190-1

История

  1. — Добавяне

Седемдесет и втора глава

Квартал Нурберг и хотел „Континентал“, 10 май 2000 г.

Напълно неподготвен, старецът не успя да си поеме дъх при внезапния пристъп на болките. Сви се на кълбо на възвишението, където лежеше, и пъхна юмрук в устата си, за да не извика. Лежеше така и се бореше да не изгуби съзнание, докато го обливаха вълни от светлина и мрак. Отваряше и затваряше очи. Небето над него се въртеше, сякаш времето лети светкавично, облаците се стрелкаха, звездите проблясваха през синевата, настана нощ, ден, пак нощ, ден и пак нощ. После всичко свърши и той отново усети миризмата на влажна почва под себе си и знаеше, че е жив.

Полежа още малко, за да си поеме дъх. Ризата му, подгизнала от пот, бе залепнала за тялото му. После се претърколи по корем и се загледа в къщата долу.

Голяма, черна дървена постройка. Старецът лежеше там от преди обяд и знаеше, че само съпругата си е вкъщи. Въпреки това навсякъде светеше. Както на първия, така и на втория етаж. Видя как, щом се смрачи, тя влезе във всички стаи и включи осветлението. Затова предположи, че тя се страхува от тъмнината.

Самият той се чувстваше изплашен. Не заради мрака, от това никога не се е страхувал. Боеше се от бясно летящото време. И от болките. Те бяха ново усещане, все още не умееше да ги контролира. И не знаеше дали ще може. А времето? Опита се да не мисли за непрекъснато делящите се клетки.

На небето се показа бледа луна. Погледна часовника. Седем и половина. Скоро ще стане съвсем тъмно и ще му се наложи да чака до утре. Това означаваше да прекара цяла нощ в импровизираното си скривалище. Огледа конструкцията, която си направи. Състоеше се от два клона във формата на латинската буква Y: забити в земята, те стърчаха на половин метър над склона; между тях, в празното място на Y, минаваше отсечен клон от бял бор. После отсече три дълги клона и ги сложи на склона, подпрени на клона от бял бор. Отгоре хвърли наръч елови клонки. Така се сдоби с примитивна колиба — хем му служеше като заслон от дъжда, хем задържаше топлината, хем го скриваше от погледите на туристи, ако някой неочаквано се отклони от пътеката. Отне му по-малко от час да я стъкми.

Вероятността да го забележат от пътя или от някоя съседска къща му се струваше минимална. Въпросният човек трябва да притежава необикновено остро зрение, за да успее да види скривалището му между стволовете на дърветата в гъстата иглолистна гора на почти триста метра разстояние. За всеки случай покри целия отвор със съчки и уви цевта на пушката с парцали, та ниското следобедно слънце да не се отразява в стоманата.

Погледна часовника си. Къде, по дяволите, се губи този човек?

 

 

Бернт Бранхауг повъртя чашата в ръката си и още веднъж погледна часовника. Къде, по дяволите, се губи тази жена?

Разбраха се за осем часа, а сега вече е почти осем и четвърт. Гаврътна питието и си наля ново от бутилката уиски, която му донесоха от рецепцията. „Джеймсън“. Единственото хубаво нещо, идвало някога от Ирландия. Наля си пак. Днес денят бе отвратителен. Заради заглавието в „Дагбладе“ телефонът не спря да звъни. Много хора наистина го подкрепиха, но накрая той се обади на редактора на новините в „Дагбладе“, негов стар приятел от студентските години, и направо му каза, че е бил цитиран некоректно. Стигна се дотам да им обещае поверителна информация за гафовете на вътрешния министър на последната среща на Европейското икономическо пространство. Редакторът помоли за време да помисли. След един час се обади.

Наташа — оказа се — била нова в занаята и признала, че може и да е разбрала Бранхауг погрешно. Нямало да правят официално опровержение, но нямало и да продължат да нищят случая. Останките от достойнството му бяха спасени.

Бранхауг отпи голяма глътка, завъртя уискито в уста, усети грубия му и същевременно мек аромат в носната си кухина. Огледа се. Колко ли нощи е прекарал тук? Колко ли пъти се е събуждал в прекалено мекото легло с огромни размери с леко главоболие, след като предната вечер е прекалил с питиетата? И е молил жената до себе си, ако тя все още е била там, да слезе с асансьора до залата за закуска на втория етаж и оттам — пеш до рецепцията, та да изглежда все едно идва от работна закуска, а не от стаите за гости. Само за всеки случай.

Наля си още от питието.

С Ракел щеше да е по-различно. Няма да я праща до залата за закуска.

На вратата се почука леко. Той стана, хвърли за последно поглед към рядко оригиналната кувертюра на леглото в жълто и златисто, усети лек пристъп на тревога, но го пропъди на мига и извървя четирите крачки до вратата. Огледа се в огледалото в преддверието, прокара език по белите си предни зъби, навлажни показалеца си и оправи с него веждите си. После отвори вратата.

Тя стоеше облегната на стената с разкопчано палто. Под него носеше червена вълнена рокля. Бе я помолил да си облече нещо в червено. Клепачите й бяха натежали и тя се усмихваше леко и иронично. Бранхауг се изненада — не беше я виждал такава преди. Сякаш бе пила алкохол или взела някакви хапчета — очите й го гледаха безизразно и той едва позна гласа й, когато тя промърмори нещо в смисъл, че почти се е изгубила. Хвана я под ръка, но тя се отскубна, затова той я поведе към стаята, сложил длан на талията й. Тя се отпусна тежко на канапето.

— Питие? — попита той.

— Естествено — отвърна носово тя. — Или може би предпочиташ да се съблека веднага?

Бранхауг й наля уиски, без да отговори. Разбираше какво се опитва да постигне тя. Но ако тя се надява да му развали удоволствието, като се преструва на купена, то много се заблуждава. Е, да, би предпочел тя да влезе в ролята, която играеха завоеванията му от Външно министерство — невинно момиче, паднало в плен на неустоимия чар на шефа и на неговата уверена, мъжествена чувственост. По-важно е, че ще изпълни желанията му. Той е твърде стар, за да вярва в романтичните подбуди на хората. Отличава ги единствено целта: власт, кариера или родителски права върху сина.

Никога не се измъчваше от мисълта, че жените се оставяха да ги заслепи именно шефът. Защото и той бе такъв. Той бе Бернт Бранхауг, съветник във Външно министерство. Мамка му, та той посвети целия си живот на тази кауза. Нещата не се променят, ако Ракел се е дрогирала и се предлага като курва.

— Съжалявам, но трябва да спя с теб — той пусна две бучки лед в чашата й. — Като ме опознаеш ще разбереш всичко по-добре. Но нека все пак ти дам един вид урок, та да добиеш представа как съм устроен.

Подаде й чашата.

— Едни мъже минават през живота на четири крака с нос, забит в земята, и се задоволяват с трохите. Другите се изправяме на два крака, отиваме до масата и намираме мястото, което ни се полага по право. Ние сме малцинство, защото изборът ни на житейска стратегия изисква понякога да сме брутални, а тази бруталност налага необходимост да проявяваме решителност и да се откъснем от нашето социалдемократично, егалитарно възпитание. Но между тази възможност и пълзенето аз предпочитам да скъсам с тесногръдия морал, негоден да направи отделни действия перспективни.

Тя не отговори, само пресуша питието.

— Хуле никога не е представлявал проблем за теб — подхвърли тя. — Двамата сме просто добри приятели.

— Лъжеш, струва ми се — погледна я той и колебливо напълни подадената му в чаша. — А аз не искам да те деля с друг. Не ме разбирай погрешно: когато поставих условието да преустановиш контактите с Хуле, това не бе свързано толкова с проява на ревност; свързано е с принципите ми за чистоплътност. Независимо от всичко, малко престой в Швеция или там, където го изпрати Майрик, няма да му навреди.

Бранхауг се изсмя.

— Защо ме гледаш така, Ракел? Не съм крал Давид, а Хуле не е… как каза, че му беше името на онзи, дето по заповед на крал Давид генералите изпратили на предната бойна линия?

— Урия — измърмори тя.

— Точно така. Той е умрял на фронта, нали?

— Иначе историята нямаше да бъде хубава — каза тя с устни в чашата.

— Чудесно. Но тук никой няма да умира. И ако не ме лъже паметта, крал Давид и Витсавее са живели относително щастливо след това.

Бранхауг седна до нея на канапето и повдигна с пръст брадичката й.

— Я ми кажи, Ракел, как така знаеш толкова много неща за Библията?

— Добро възпитание — тя се отскубна и си съблече роклята през главата. Той преглътна с усилие и я заразглежда. Беше прекрасна. В бяло бельо. Изрично я помоли да облече бяло бельо. Подчертаваше златистия й загар. По нищо не личеше, че е раждала. Но фактът, че е родила дете, че е доказано плодовита, че е хранила сина си от своята гръд, я правеше само още по-привлекателна в очите на Бернт Бранхауг. Тя беше съвършена.

— За никъде не бързаме — сложи ръка на коляното й той. Лицето й не издаваше нищо, но усети как тя се вцепени.

— Прави каквото искаш — повдигна рамене тя.

— Не искаш ли първо да видиш писмото?

Той посочи с глава към масата, където лежеше кафяв плик с печата на руския посланик. В краткото си писмо посланик Владимир Александров съобщаваше на Ракел Фауке, че руските власти я молят да не взима под внимание по-рано изпратената й призовка за процеса за родителските права над Олег Фауке Госев. Целият случай е отложен за неопределено време заради многото дела в руските съдилища. Не беше лесно. Наложи се Бранхауг да напомни на Александров за няколкото услуги, които руският посланик му дължеше. И освен това да му обещае още няколко жеста. Някои от тях се движеха по самия ръб на правомощията, с които разполагаше норвежки шеф във Външно министерство.

— Разчитам на думата ти — кимна тя. — Може ли да приключваме?

Почти не мигна, когато ръката му докосна бузата й, но главата й се клатеше като на парцалена кукла.

Бранхауг потърка ръката си, докато я наблюдаваше замислено.

— Ти си умна жена, Ракел — подхвана той. — Затова разбираш, предполагам, че това е нещо временно; все още има половин година, докато случаят загуби давност. Нищо не пречи всеки момент да пристигне нова призовка, ще ми струва един телефонен разговор.

Погледна го и той най-после видя наченки на живот в безжизнените й очи.

— Тук е мястото да се извиниш — вметна той.

Гърдите й се повдигаха и пак се смъкваха, ноздрите й трепереха. Очите й бавно се наляха с влага.

— Е? — попита той.

— Извинявай — каза тя с глух глас.

— Говори по-високо.

— Извинявай.

Бранхауг се усмихна.

— Добре, де, добре, Ракел — избърса той сълза от бузата й. — Ще бъде хубаво. Само да ме опознаеш. Искам да станем приятели. Разбираш ли ме, Ракел?

Тя кимна.

— Сигурна ли си?

Тя изхлипа и пак кимна.

— Чудесно.

Той стана и си разкопча колана.

 

 

През тази необичайно студена нощ старецът се бе свил на кълбо в спалния чувал. Макар че лежеше върху дебел наръч вършина, студът от възвишението нахлуваше в тялото му. Краката му измръзнаха и се налагаше през няколко минути да се раздвижва насам-натам, за да не се вкочани и горната част на тялото му.

Всички прозорци на къщата все още светеха, но навън в падналия мрак той не виждаше вече почти нищо през оптичния мерник. Все пак не смяташе положението за безнадеждно. Ако мъжът се прибере тази вечер, ще дойде с кола, а външната лампа над гаражната порта, обърната към вратата, светеше. Старецът погледна през мерника. Без лампата да е много силна, осветяваше достатъчно гаражната порта, за да се открои фигурата му в мрака.

Старецът се обърна по гръб. Цареше тишина; щеше да чуе колата. Само дано не заспи. Болките изцедиха всичките му сили. Но няма да заспи. Никога не е заспивал на пост. Никога. Пак изпита омразата и се опита да се стопли от пламъка й. Тази беше различна, не като другата омраза, тлееща с нисък, постоянен пламък — таи я години наред, а тя го съсипваше и прогонваше новопоявилите се маловажни мисли, осигуряваше му перспектива и го караше да вижда нещата по-ясно. Тази нова омраза пламтеше силно; дори не бе сигурен дали той я контролира, или тя него. Знаеше едно: не бива да се оставя да го завлече, трябва да остане хладнокръвен.

Погледна звездното небе между смърчовете над себе си. Бе тихо. Съвсем тихо и толкова студено. Той ще умре. Всички ще умрат. Мисълта беше приятна и той се опита да се вкопчи в нея. После затвори очи.

 

 

Бранхауг се взираше в кристалния полилей на тавана. Ивица синя светлина от рекламата на немската компания „Блаупункт“ се отразяваше в призмите. Съвсем тихо. И толкова студено.

— Можеш да си тръгваш — измърмори той.

Не я погледна, само чу шума от отместената завивка и усети как леглото олекна. После я чу как се облича. Тя не пророни и дума. Не каза нищо нито когато той я заопипва, нито когато й заповяда да му направи френска любов. Само го гледаше с големи, отворени черни очи. Черни от страх. Или от омраза. Точно затова той се почувства толкова некомфортно, като не успя да…

Първоначално се престори, че всичко е наред, зачака потрепването. Мислеше си за други жени, с които е спал, за всичките случаи, когато нещата вървяха по мед и масло — нищо не се промени и след малко той я помоли да престане с френските ласки. Не искаше да й позволи да го унижава.

Тя се подчини като робот. Внимаваше да спази своята част от сделката — ни повече, ни по-малко. Остава половин година, докато изтече давността на делото за Олег. Достатъчно много време. Безсмислено е да се стресира, ще има и други дни, и други нощи.

Започна отначало, но явно сгреши, че пи толкова много — питиетата го направиха безчувствен към всякакъв вид ласки — и нейни, и негови.

Накара я да влезе във ваната, приготви по питие и за двамата. Топла вода, сапун. Дълго говори за красотата й. Тя не обели и дума. Беше толкова мълчалива. И толкова студена. Накрая водата изстина. Той я избърса и я занесе в леглото. Тя се разтрепери и той усети, че започва да реагира. Най-после. Ръцете му се плъзгаха все по-надолу. После пак видя очите й. Големи, черни, безжизнени. Погледът й стоеше забит някъде в тавана. И магията отново изчезна. Искаше му се да я удари, да влее насила живот в мъртвите й очи, да удря с длан, да вижда как кожата й пламва, гореща и зачервена.

Чу как тя взе писмото от масата и щракването от отварянето на чантата й.

— Следващия път няма да пием толкова — предупреди той. — Важи и за теб.

Тя не отговори.

— Следващата седмица, Ракел. На същото място, по същото време. Да не забравиш?

— Как бих могла? — попита тя. Вратата се отвори и тя изчезна.

Той стана, направи си нов коктейл. Вода и „Джеймсън“, единственото хубаво нещо, което… Изпи го на малки глътки. И пак си легна.

Наближаваше полунощ. Затвори очи, но сънят така и не идваше. От съседната стая чуваше слабо звука от телевизора. Ако беше телевизорът, де. Стоновете звучаха доста автентично. Полицейска сирена разцепи нощната тишина. Мамка му! Въртеше се, гърбът му вече съвсем се схвана от мекото легло. Тук винаги заспиваше трудно не само заради леглото, жълтата стая беше и си оставаше хотелска стая, чуждо място.

Среща в Ларвик — така каза на жена си. И както винаги, когато тя попита, той не можа да се сети в кой хотел ще отседнат. Дали пък не беше „Рика“? По-добре той да й се обади, ако не стане твърде късно, обеща той. Но знаеш как е с тези късни вечери, мила.

Е, тя няма от какво да се оплаче. Осигури й живот с доста по-висок стандарт от това, на което можеше да се надява с нейния произход. Благодарение на него видя света, живя в луксозни посланически жилища с голяма прислуга в едни от най-красивите градове на света, откри й се възможност да научи езици, да се среща с интересни хора. Никога през целия й живот не й се бе налагало да се бори за нещо. Какво щеше да прави, ако остане сама, тя, която никога не е работила? Той представлява житейската й опора, семейството й, накратко — всичко, с което е разполагала и разполага. Не, не се тревожи особено какво ще си помисли Елса.

И все пак. Точно сега мислеше именно за нея. Искаше му се да е там, заедно с нея. Топло, познато тяло до гърба му, ръка, която го обгръща.

Да, малко топлина след целия този студ.

Пак погледна часовника. Ще й каже, че вечерята е приключила рано и е решил да се прибере. Тя даже ще се зарадва, нали мрази да остава сама през нощта в голямата им къща.

Полежа малко и се заслуша в звуците от съседната стая.

После стана рязко и започна да се облича.

 

 

Старецът вече не е възрастен. И танцува. Бавен валс, а тя е опряла буза до врата му. Танцували са дълго време, изпотени са и кожата й е толкова гореща, че пари до неговата. Усеща как тя се усмихва. Иска му се този танц да не свършва. Просто да я прегръща, докато къщата изгори до основи, до зори, докато отворят очи и видят, че вече са на друго място.

Тя прошепва нещо, но музиката е твърде силна.

— Какво? — пита той и се навежда. Тя доближава устните си до ухото му.

— Събуди се — казва тя.

Той отвори очи. Премига няколко пъти в мрака, преди да види как дъхът му виси вкочанен и бял във въздуха пред него. Не е чул шума при идването на колата. Обърна се, изпъшка тихо и се опита да измъкне ръката изпод тялото си. Събуди го тракащият звук от гаражната порта. Чу как колата рязко потегли и видя как мракът в гаража погълна синьото волво. Почувства дясната си ръка изтръпнала. След няколко секунди мъжът ще излезе, ще застане на осветеното място, ще затвори вратата на гаража и после… ще бъде твърде късно.

Старецът отчаяно се засуети с ципа на спалния чувал, извади лявата си ръка, адреналинът нахлу в кръвта му, но сънят все още не бе изчезнал подобно на слой памук, заглушаващ всички звуци, и му пречеше да вижда ясно. Чу как вратата на колата се затвори с трясък.

Успя да извади от чувала и двете си ръце, а за щастие звездите по безоблачното небе му осигуряваха достатъчно светлина, за да намери лесно пушката и да я нагласи. Бързо, бързо! Опря буза до студения приклад. Погледна през оптическия мерник. Премига, не виждаше нищо. С треперещи пръсти отвърза парцала около мерника, за да не се натрупа скреж по лещата му. Така! Пак опря буза до приклада. А сега какво?

Гаражът не беше на фокус, вероятно погрешно е нагласил обектива за промяната на фокусното разстояние. Чу как вратата на гаража се затвори. Завъртя обектива — мъжът долу вече попадна във фокуса. Висок, широкоплещест мъж в черно вълнено палто. Стоеше с гръб. Старецът премига два пъти. Сънят все още се стелеше пред очите му, подобно на лека мъгла.

Изчакваше мъжът да бе обърне, за да е сто процента сигурен, че е същият човек. Пръстът му се уви около спусъка, внимателно го подръпна. Щеше да бъде по-лесно с оръжие, с което се е упражнявал години наред, тогава щеше да носи пусковия механизъм на оръжието в кръвта си и всичките му движения щяха да бъдат автоматизирани. Съсредоточи се върху дишането си. Не е трудно да убиеш човек. Не и ако си се упражнявал. В началото на битката при Гетисбърг през 1863 година[1] две роти с новобранци стояли на разстояние петдесет метра една от друга и произвеждали изстрел след изстрел, без да улучат някого — не защото били лоши стрелци, а защото всеки стрелял над главите на врага. Чисто и просто не били преодолели психическата бариера, каквато представлява убийството на човек. Но щом веднъж са го сторили…

Мъжът пред гаража се обърна. През оптическия мерник изглеждаше, че гледа точно към стареца. Беше същият, нямаше съмнение. Горната част на тялото му изпълваше почти целия кръст на мерника. Мъглата в главата на стареца се разсейваше. Затаи дъх и дръпна спусъка бавно и спокойно. Трябваше да улучи при първия изстрел, защото извън светлия кръг до гаража бе тъмно като в рог. Времето сякаш спря. Бернт Бранхауг беше мъртвец. Мозъкът на стареца вече работеше безотказно.

Точно затова усещането, че е сгрешал, изпревари за частица от секундата осъзнаването на грешката. Спусъкът не помръдна. Старият усили натиска, но така и не успя да дръпне спусъка. Предпазителят. Старецът знаеше, че вече е твърде късно. Напипа предпазителя с палец, вдигна го, после се втренчи през мерника в празното осветено място. Бранхауг бе изчезнал на път към входната врата от другата страна на къщата, откъм пътя.

Старецът замижа. Сърцето му биеше като чук под ребрата му. Изпусна въздуха от наболяващите го дробове. Бе заспал. Пак замижа. Всичко около него сякаш се размиваше в мъгла. Предаде каузата. Удари с голия си юмрук по земята. Едва когато първата топла сълза падна върху опаката страна на ръката му, той разбра, че плаче.

Бележки

[1] Битката при Гетисбърг през 1863 година е най-голямата битка в Западното полукълбо и повратна точка в Американската гражданска война. — Б.пр.