Ю Несбьо
Червеношийката (23)

Двадесет и трета глава

Болницата „Рудолф II“, Виена, 7 юни 1943 г.

Хелена Ланг вървеше с бързи крачки, бутайки масичка на колелца към зала 4. През отворените прозорци нахлуваше свеж въздух и тя дишаше с пълни гърди, та дробовете и главата й да попият омайния аромат на току-що поникнала трева. Не се долавяше миризмата на разруха и смърт. От първата бомбардировка на Виена измина една година. През последните седмици хвърляха бомби всяка нощ при ясно време. Болницата „Рудолф II“ отстоеше на няколко километра от центъра, извисена над войната в зелената Вийнервалд^[1] и въпреки това димът от пожарите в града задушаваше мириса на лято.

Хелена зави зад ъгъла и се усмихна на доктор Брокхард. Той явно искаше да спре, за да поговорят, затова тя избърза напред. Неподвижните, втренчени очи на Брокхард винаги я притесняваха и потискаха, видеше ли го насаме. Понякога имаше усещането, че тези срещи с него по коридорите не са никак случайни. Майка й би се спукала от яд, ако видеше как Хелена отбягва младия, обещаващ лекар, най-вече защото той произлизаше от солидно виенско семейство. Но Хелена не харесваше нито Брокхард, нито роднините му, нито опитите на майка си да я използва като билет за връщане в доброто общество. Майка й обвиняваше войната за всичко случило се. Заради войната бащата на Хелена, Хенрик Ланг, загуби много бързо еврейските си лихвари и не успя да плати навреме на другите си кредитори. Финансовата криза го принуди да изиска от еврейските си банкери да му прехвърлят наличните си облигации, за съжаление конфискувани от австрийската държава. По тази причина сега Хенрик Ланг лежеше в затвора за заговор с опасни за държавата еврейски сили.

За разлика от майката, Хелена тъгуваше за баща си много повече отколкото за някогашните позиции на семейството. Изобщо не й липсваха например големите пиршества, посредствените, повърхностни разговори и постоянните опити да я сватосат с някой богат, разглезен младеж.

Тя погледна часовника и забърза. Някаква птичка бе влязла през отворените прозорци. Сега пееше безгрижно на един от абажурите на високия таван. Понякога на Хелена й се струваше невероятно, че навън бушува война. Навярно заради гората, понеже гъстите редици иглолистни дървета скриваха всичко, което хората тук горе не искаха да видят. Но влезеше ли човек в някоя зала, веднага разбираше, колко илюзорно е спокойствието. С осакатените си тела и изтерзани души ранените войници донасяха войната и тук. В началото тя слушаше разказите им, почти убедена, че със силата и вярата си ще им помогне да преодолеят мъките си. Но всички сякаш продължаваха да разказват все една и съща безконечна, кошмарна приказка какво може и трябва да изтърпи човек тук, на земята; какви унижения нанася животът. Само мъртвите се били отървали невредими. И Хелена спря да ги слуша. Преструваше се на заинтересувана, докато сменяше превръзките, мереше температурата, даваше им лекарства и им поднасяше храна. А когато спяха, се мъчеше да не ги гледа, защото лицата им продължаваха да разказват дори насън. Забелязваше страдание в бледи младежки лица, жестокост — в загрубели, мрачни лица и копнеж по смъртта в изкривените от болка черти на някого, току-що разбрал, че ще му ампутират крака.

Въпреки това днес тя стъпваше с леки, пъргави крачки. Вероятно заради лятото, вероятно защото един лекар току-що й каза колко е хубава тази сутрин. Или заради норвежкия пациент от зала 4, който след малко щеше да й се усмихне и да я поздрави с Guten Morgen^[2] на странния си, смешен немски. После щеше да закуси и да я наблюдава непрекъснато, докато тя снове от легло на легло, сервира на другите пациенти и казва някоя и друга окуражителна дума на всекиго поотделно. А на всяко пето или шесто легло тя ще поглежда към него и, ако той й се усмихне, и тя бързо ще му се усмихне и ще продължи обиколката си, сякаш нищо не се е случило. Нищичко. И все пак това беше много. Мисълта за тези кратки моменти, които й даваха сили в ежедневието. Благодарение на тях съумяваше да се смее, когато зле изгореният капитан Хадлер в леглото до вратата се шегуваше и питаше дали скоро няма да изпратят гениталиите му от фронта.

Тя отвори въртящата се врата към зала 4. Нахлуващата отвън слънчева светлина караше всичко — стените, тавана, чаршафите — да блести. Сигурно така изглежда Раят, помисли си тя.

— Guten Morgen, Helena.

Тя му се усмихна. Той седеше на стол до леглото и четеше книга.

— Добре ли спа, Урия? — звънливо попита тя.

— Като мечка.

— Като мечка ли?

— Да. Като мечка в… как се казва на немски мястото, където те спят през зимата?

— А, в бърлога.

— Да, в бърлога. — Двамата се засмяха. Хелена знаеше, че другите пациенти ги наблюдават и не бива да се спира при него повече отколкото при останалите.

— Как е главата? Оздравява с всеки изминал ден, нали?

— Да, все по-добре и по-добре съм. Ще видиш, че някой ден ще стана красив като по-рано.

Тя помнеше деня, когато го приеха. Противоречеше на всякакви природни закони човек да оцелее с такава рана на челото. Тя бутна чашата му за чай с каната и едва не я събори.

— Опа! — засмя се той. — Я кажи, снощи беше ли до късно на танци?

Тя вдигна очи. Той й намигна.

— Да — тя се смути, защото се смееше на такива идиотски неща.

— Та какво танцувате тук във Виена?

— Исках да кажа не, изобщо не съм танцувала. Просто си легнах късно.

— Сигурно танцувате валс. Виенски валс.

— Да, точно така — кимна тя и се съсредоточи върху термометъра.

— Ето така — той се изправи. После започна да пее.

Другите вдигнаха погледи. Песента бе на непознат език, но той пееше с топъл, красив глас. А по-здравите пациенти викаха и се смееха, когато той се понесе по пода с малки, предпазливи валсови стъпки, а висящите краища на колана на халата му се люлееха насам-натам.

— Върни се тук, Урия, иначе ще те изпратя обратно на Източния фронт — строго извика тя.

Той се върна послушно и седна. Не се казваше Урия, но настояваше да го наричат така.

— Можеш ли да танцуваш рейнландския танц? — попита той.

— Рейнландския танц ли?

— Това е танц, който сме заимствали от Рейнланд. Да ти го покажа ли?

— Няма да мърдаш оттук, докато не оздравееш!

— А тогава ще те изведа на разходка из Виена и ще те науча да танцуваш рейнландския танц!

Благодарение на часовете, прекарани в шезлонга на верандата през последните дни, се бе сдобил с хубав загар и сега белите му зъби блестяха на радостното му лице.

— Според мен вече звучиш достатъчно здрав, за да те изпратим още сега — скастри го тя, но не успя да спре разлялата се по бузите й руменина. Тъкмо се изправяше, за да продължи обиколката си, и усети ръката му до своята.

— Кажи „да“ — прошепна той.

Тя го отблъсна с безгрижен смях и продължи към следващото легло, а сърцето й пееше като птичка в гърдите.

— Е? — доктор Брокхард вдигна очи от картоните, когато тя влезе в кабинета му, и, както винаги, тя не знаеше дали това „Е?“ е въпрос, увертюра към по-дълъг въпрос или просто възклицание. Затова мълчаливо застана до вратата.

— Питали сте за мен, докторе?

— Защо настояваш да продължаваме да си говорим на „ви“, Хелена? — Брокхард въздъхна с усмивка. — Боже мой, та ние се познаваме от деца.

— За какво сте ме викали?

— Реших да изпиша норвежеца от зала 4.

— Добре.

По лицето й не помръдна и мускул. А и защо ли? Хората стоят тук, докато оздравеят, после си тръгват. Алтернативата е да умрат. Така тече животът в болниците.

— Пратих съобщението на Вермахта преди пет дена. Вече получихме новото му назначение.

— Доста бързо — гласът й бе твърд и спокоен.

— Да, отчаяно се нуждаят от нови попълнения. Водим война, както знаеш.

— Да — кимна тя, но не изрече онова, което си помисли: водим война, а тук, на сто мили от фронта, ти се мотаеш, макар че си на двадесет и две, и вършиш работа, която може да върши и седемдесетгодишен старец. Благодарение на господин Брокхард-старши.

— Мислех да те помоля да му предадеш съобщението. Вие двамата, изглежда, се разбирате много добре.

Забеляза колко изпитателно я гледа.

— Какво впрочем харесваш толкова много точно в него? Какво го отличава от останалите четиристотин войници, които лежат в болницата?

Понечи да възрази, но той я изпревари.

— Извини ме, Хелена, това, разбира се, не е моя работа. Просто съм любопитен по природа. Аз…

Хвана перодръжката между двата си показалеца и я вдигна пред себе си, обърна се и погледна през прозореца.

— … просто се чудя какво виждаш в някакъв чуждестранен авантюрист, извършил предателство към собствената си страна, за да спечели благоразположението на победителите. Ако разбираш какво искам да кажа. Как е впрочем майка ти?

Хелена преглътна, преди да отговори:

— Няма нужда да се тревожите за майка ми, докторе. Ако ми дадете заповедта за назначение, веднага ще я занеса.

Брокхард се обърна към нея. Вдигна от бюрото някакво писмо.

— Ще го пратят в трета танкова дивизия в Унгария. — Знаеш какво означава, нали?

Тя смръщи чело.

— Трета танкова дивизия ли? Той е доброволец от есесовците. Защо ще го командироват в редовната войска на Вермахта?

Брокхард вдигна рамене.

— В днешно време сме длъжни да допринасяме с това, с което можем, и да решаваме проблемите, пред които сме изправени. Или не си съгласна, Хелена?

— Какво имате предвид?

— Той е пехотинец, нали? Значи само ще тича след танковете, няма да седи вътре. Един приятел, който беше в Украйна, разказва, че стреляли по руснаците, докато картечниците започнели да парят и въобще нямало време да изстинат, а труповете лежали на купчини, но идвали все нови и нови доброволци, сякаш нямали край.

Тя не можеше да се владее повече. Идеше й да грабне писмото от Брокхард и да го разкъса.

— Дано млада жена като теб бъде поне малко реалистично настроена и не се привърже прекалено силно към мъж, когото най-вероятно никога повече няма да види. Впрочем този шал много ти отива, Хелена. Семейна ценност ли е?

— Изненадана съм и съм трогната от вашата загриженост, докторе, но ви уверявам, че е напълно излишна. Нямам специално отношение към този пациент. Време е да сервирам обяда, така че, ако ме извините, докторе…

— Хелена, Хелена… — Брокхард поклати глава и се усмихна. — Наистина ли мислиш, че съм сляп? Че мога да гледам безучастно каква мъка ти причинява всичко това? Близкото приятелство на семействата ни е причина да усещам някаква невидима, свързваща ни нишка, Хелена. Иначе не бих си позволил да ти говоря с такъв интимен тон. Прости ми, но сигурно си забелязала, че питая топли чувства към теб и…

— Престанете!

— Какво?

Хелена затвори вратата зад себе си и повиши глас:

— Тук съм по собствено желание, Брокхард, не съм като вашите медицински сестри, с които можете да си играете, както поискате. Дайте ми онова писмо и казвайте, каквото ще казвате, защото иначе излизам веднага.

— Скъпа моя Хелена — лицето на Брокхард придоби угрижено изражение. — Не разбираш ли, че зависи от теб?

— От мен ли?

— Изписването на пациент е много субективно нещо. Особено при травма на главата.

— Ясно ми е.

— Бих могъл да му изпиша болничен лист за още три месеца, а кой знае дали след три месеца изобщо ще има Източен фронт?

Тя погледна Брокхард с недоумение.

— Ти четеш Библията старателно, Хелена. Сещаш се за историята за крал Давид, който желаел Витсавее, макар че била омъжена за един от войниците му, нали? Затова наредил на генералите си да изпратят съпруга й на първа линия във войната, за да умре. И крал Давид да може спокойно да й предложи женитба.

— Какво общо има това?

— Нищо. Нищо общо, Хелена. Не би ми хрумнало да изпратя избраника на сърцето ти на фронта, ако не беше достатъчно здрав. Това важи за всичките ми пациенти. Това искам да кажа. А понеже ти си толкова наясно със здравословното му състояние, колкото и аз, си помислих дали не е добре да чуя какво ще ме посъветваш преди да взема окончателно решение. Ако според теб не е достатъчно здрав, защо да не изпратя нов болничен лист до Вермахта?

На Хелена започна бавно да й просветва.

— Как да постъпим, Хелена?

Тя не можеше да повярва: Брокхард искаше да използва Урия като заложник, за да я сломи. Колко ли време му е трябвало да измисли пъкления си план? Вероятно седмици наред само е дебнел удобен момент? И какво всъщност иска от нея? Да му стане съпруга или любовница?

— Е? — попита Брокхард.

Мислите й се блъскаха една в друга, опитваха се да намерят изход от лабиринта. Но той бе затворил всички врати. Естествено. Не беше глупав. Докато Брокхард държи Урия в болницата, тя трябва да му се подчинява. Командироването на норвежеца щеше само да се отложи. Едва когато Урия си тръгне, Брокхард няма да има повече власт над нея. Власт ли? Боже мой, та тя почти не познава Урия. И няма представа какво чувства той към нея.

— Аз… — започна тя.

— Да?

Той стоеше наведен напред, силно заинтригуван. Хелена искаше да продължи, да каже онова, което би я освободило от зависимост, но нещо я спря. Само за секунда осъзна какво е то. Лъжите. Лъжа е, че иска да бъде независима, лъжа, че не знае какви чувства изпитва Урия към нея, лъжа, че хората винаги трябва да се подчиняват и унижават, за да оцелеят. Всичко е лъжа. Прехапа треперещата си долна си устна.