Ю Несбьо
Червеношийката (100)

Стотна глава

Виена, 29 юни 1944 г.

След като се откъснах от обятията на Хелена, спах като пеленаче. Навън бомбардировката отдавна свърши, но беше нощ и улиците — пусти все още. До ресторанта „Трима хусари“, където паркирахме, намерих колата със счупен заден прозорец и огънат покрив от паднало паве, но иначе за щастие непокътната. С максимална бързина се върнах в болницата.

Знаех, че е твърде късно да направя нещо за Хелена и за себе си, бяхме само двама души, попаднали във водовъртеж от събития, над които нямаме власт. Отговорността към семейството й я обричаше на брак с този лекар, Кристофър Брокхард, с този корумпиран човек, който в безграничния си егоизъм (а го наричаше любов!) накърняваше най-чистата същност на любовта. Нима не вижда, че любовта, която го движи, е точно обратното на любовта, която движи нея? Сега се видях принуден да пожертвам своя блян за съвместен живот с Хелена и да й осигуря живот, ако не щастлив, то поне достоен, далеч от унижението, което Брокхард щеше да я принуди да преживее.

Мислите ми бясно препускаха през главата ми, както се носех в нощта по пътища, криволичещи като самия живот. Но Даниел насочваше ръката и стъпките ми…

 

 

… разбра, че седя на края на леглото му и ме изгледа подозрително.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Кристофър Брокхард, ти си предател — прошепнах аз. — И те осъждам на смърт. Готов ли си?

Едва ли беше готов. Хората никога не са готови за смъртта; мислят си, че ще живеят вечно. Надявам се да е видял фонтана от кръв, който се издигна към тавана, дано е чул и как опръска чаршафа, като падна. Но най-силно се надявам да е разбрал, че умира. В гардероба му открих костюм, чифт обувки и риза. Грабнах ги под мишница, затичах се към колата, запалих…

 

 

… все още спеше. Бях мокър до кости и измръзнал заради неочаквания дъжд. Мушнах се при нея под завивката. Хелена беше топла като доменна пещ. И тихо изстена насън, когато се притиснах в нея. Опитах се да покрия всеки сантиметър от кожата й, постарах се да си внуша, че това ще продължи вечно, и да не поглеждам часовника. Оставаха броени часове до тръгването на влака ми. И до обявяването ми за издирван убиец в цяла Австрия. Не знаеха кога ще тръгна и какъв маршрут ще избера, но знаеха къде отивам и щяха да ме причакат в Осло. Опитах се да я прегърна силно, че да трае за цял живот.

Хари чу звънеца на вратата. Откога ли звъни? Намери домофона и отвори на Вебер.

— След спорта по телевизията това е най-омразното ми нещо — Вебер пристъпи ядосано вътре и остави на пода куфарче с размери на пътническа чанта. — Седемнадесети май, страната пияна от национализъм, затворени пътища, заради които се налага да обикаляш центъра, та да стигнеш донякъде. Боже мой! Откъде да започна?

— Сигурно ще откриеш доста ясни отпечатъци по кафеварката в кухнята — подсказа му Хари. — Говорих с колега от Виена. В момента е впрегнал всички сили, за да издири запазен отпечатък от 1944 година. Нали носиш скенер и компютър?

Вебер отвори куфарчето.

— Добре. Като приключиш със сканирането на отпечатъците оттук, свържи мобилния ми телефон към компютъра и ги изпрати на електронния адрес на Фриц, Виена. Той е в готовност да сравни нашите с неговите отпечатъци и веднага ще ни съобщи резултата. Това е в общи линии, сега имам да прегледам няколко страници в хола.

— Какво е…

— Неща на ПСС — изпревари го Хари. — Само за информация.

— Така ли? — Вебер прехапа устни и се взря изпитателно в Хари. Хари го гледаше в очите и чакаше.

— Знаеш ли какво мисля, Хуле? — попита накрая той. — Хубаво е, че в службата ни има хора, които все още се държат като професионалисти.