Ю Несбьо
Червеношийката (103)

Сто и трета глава

Осло, 13 май 1945 г.

Още един необясним ден. Страната е все още опиянена от свободата, а днес в Осло пристига престолонаследникът Улаф заедно с правителствена делегация. Нямам сили да сляза до пристанището, за да гледам, но чух, че „половин“ Осло е там. Днес тръгнах по улица „Карл Юхан“ в цивилно облекло, макар че моите „приятели“ войници не разбират защо не искам да се перча като тях в „униформата“ на Отечествения фронт и да ме почитат като герой. Сега това било същински магнит за младите дами. Жени и униформи — ако не ме лъже паметта, те тичаха и след зелените униформи през 1940-та.

Качих се до Двореца, за да видя дали престолонаследникът ще се покаже на балкона и ще произнесе няколко думи. Там се бяха събрали и други. Наблюдавах смяната на караула пред Двореца. По-скоро приличаше на жалка гледка по немски образец, но хората ликуваха.

Надявам се престолонаследникът да полее със студена вода така наречените добри норвежци — пасивни зрители в продължение на пет години, те не си мръднаха пръста и не заемаха страна, а сега скандират за отмъщение на държавните предатели. Точно принц Улаф би ни разбрал, защото, ако се вярва на слуховете, по време на капитулацията единствен той от кралското семейство и правителството показал някакво мъжество и обявил, че е готов да остане при народа си и да сподели съдбата му. Но правителството го разубедило, сигурно са съобразили, че оставят ли го тук, а те офейкат, ще се покажат заедно с краля в крайно неблагоприятна светлина.

Да, надявам се искрено младият принц (той, за разлика от „светците на последните дни“ знае как се носи униформа!) да обясни на нацията какъв принос имат фронтоваците, особено като се има предвид, че самият той е видял каква опасност за нацията представляваха болшевиките на изток. Още в началото на 1942 година, докато се подготвяхме да заминем на Източния фронт, в разговор с президента Рузвелт престолонаследникът е изразил тревогата си от руските планове за Норвегия.

Хората размахваха знамена, някой пееше, а аз никога не бях виждал старите дървета в парка на Двореца толкова зелени. Но днес принцът не излезе на балкона. Трябва само да се въоръжа с търпение.

— Току-що се обадиха от Виена. Отпечатъците съвпадат.

Вебер стоеше на вратата на хола.

— Добре — Хари кимна разсеяно, продължавайки да чете.

— Някой е повърнал в кофата за смет — продължи Вебер. — Някой тежко болен; имаше повече кръв, отколкото повръщано.

Хари навлажни пръст и разлисти следващата страница.

— Аха.

Последва мълчание.

— Ако имаш нужда от помощ за нещо друго…

— Благодаря ти, Вебер, това е всичко.

Вебер кимна, но не помръдна от мястото си.

— Няма ли да разпратиш снимката на заподозрения? — попита накрая той. Хари вдигна глава и погледна разсеяно Вебер.

— Защо?

— Откъде да знам — вдигна рамене Вебер. — А и хич не ме интересува.

Хари се усмихна, вероятно заради коментара на възрастния полицай.

— Прав си.

Вебер изчака да чуе продължението, но такова не последва.

— Както искаш, Хуле. Донесох ти „Смит & Уесън“. Зареден е и има и допълнителна пачка с патрони. Дръж!

Хари вдигна очи точно навреме, за да улови черния кобур, който му подхвърли Вебер. Отвори го и извади револвера. Беше смазан, а почистената стомана имаше матов отблясък. Естествено. Това бе личното оръжие на Вебер.

— Благодаря ти за помощта, Вебер.

— Не го прави по трудния начин.

— Ще се опитам. Приятен… ден.

Вебер изсумтя, като чу напомнянето. Излезе с тежки стъпки от апартамента, а Хари вече се бе вглъбил в мемоарите.