Ю Несбьо
Червеношийката (15)

Петнадесета глава

Възвишението Санкт Ханс, 4 ноември 1999 г.

„Tonight we’re gonna party like it’s nineteen-ninety-nine!“^[1]

 

Елен погледна към Том Валер, докато той пъхаше касетка в касетофона на колата и усили звука до степен арматурното табло да завибрира от баса. Пронизителният фалцет на вокалиста тероризираше тъпанчетата й.

— Нали е супер яко? — опита се да надвика музиката Том. Елен не искаше да го обиди и затова само кимна. Не че представата й за Том Валер включваше ранимост, но смяташе да се отнася внимателно с него, докато е възможно. Дано дотогава разпуснат тандема Том Валер и Елен Йелтен. Шефът на полицейския отдел Бярне Мьолер все пак каза, че това е временно. Всички очакваха напролет Том да получи нов пост на старши полицейски инспектор.

— Негърски педал — извика Том. — Супер плоско.

Елен не отговори. Заради поройния дъжд дори и с работещи на пълни обороти чистачки водата се наслагваше като тънък филтър върху предното стъкло на патрулката и придаваше на сградите по улицата вид на призрачни къщи, които се люлеят напред-назад. Тази сутрин Мьолер ги изпрати да намерят Хари. Вече звъняха в апартамента му и установиха, че не си е вкъщи. Или не иска да отвори. Или не е в състояние да отвори. Елен се опасяваше от най-лошото. Тя гледаше забързаните нагоре-надолу по тротоара хора. Те също бяха придобили изкривени, странни фигури като образи от огледало в увеселителен парк.

— Завий тук наляво и спри — каза тя. — Изчакай в колата, а аз ще вляза.

— Най-добре — съгласи се Валер. — Не съм се сблъсквал с нещо по-гадно от пияниците.

Тя му хвърли бегъл поглед, но изражението на лицето му не издаваше дали говори за предобедната клиентела на ресторант „Скрьодер“ по принцип, или визира само Хари. Той спря колата на автобусната спирка пред заведението, а когато излезе, Елен видя, че от другата страна на улицата са отворили кафене. Или си е там от дълго време, но Елен не го е забелязала. На високи табуретки до големите прозорци седяха младежи в пуловери с високи яки и четяха чуждестранни вестници или просто гледаха замислено дъжда, стиснали големи бели кафени чаши в ръце, докато вероятно се чудеха дали са избрали най-подходящия предмет в университета, най-подходящото дизайнерско канапе, най-подходящия интимен партньор, най-подходящия книжен клуб или най-подходящия град в Европа.

На входната врата на „Скрьодер“ Елен едва не се сблъска с мъж в исландски пуловер. Алкохолът бе изличил почти всичкото синьо в ирисите му, а ръцете му с големината на тиган чернееха от мръсотия. Елен у сети сладникавата миризма на пот и стар алкохол, когато той профуча край нея. Вътре цареше следобедна тишина. Само четири маси бяха заети. Елен беше идвала тук преди доста време и доколкото успяваше да прецени, нямаше никаква промяна. По стените висяха големи картини на Осло от едно време и заедно с кафявите стени и стъкления покрив в средата придаваха на мястото лек привкус на английски пъб. Много лек, ако трябва да сме честни. С масите „Респатекс“ и канапетата заведението приличаше на салоните за пушене на ферибот по Мьорешюстен. В дъното на локала, облегната на тезгяха, стоеше сервитьорка с престилка и пушеше, като полузаинтригувано разглеждаше Елен. Хари седеше с наведена глава в най-вътрешния ъгъл до прозореца. Пред него имаше празна половинлитрова чаша.

— Здравей — поздрави Елен и седна на стола срещу него.

Хари погледна нагоре и кимна. Сякаш бе чакал точно нея. После главата му пак клюмна.

— Опитахме се да те открием. Звъняхме ти у дома.

— Бях ли вкъщи? — подхвърли той вяло, без да се усмихне.

— Не знам. Вкъщи ли си, Хари? — тя кимна към чашата.

Хари вдигна рамене.

— Той ще оживее — успокои го Елен.

— Казаха ми. Мьолер ми остави съобщение на телефонния секретар — имаше изненадващо ясна дикция. — Не уточни колко сериозно е ранен. Прекъснати нерви в гърба, нали?

Наклони глава въпросително, но Елен не отговори.

— Вероятно просто ще осакатее — предположи Хари и взе празната чаша. — Наздраве!

— Болничният ти лист изтича утре — напомни му тя. — Очакваме да се върнеш на работа.

Той едва повдигна глава.

— В болнични ли съм?

Елен плъзна към него по масата пластмасова папка. Вътре се мерна задната страна на розов лист.

— Говорих с Мьолер. И с доктор Ауне. Вземи копието от болничния си лист Според Мьолер, ако си стрелял по някого по време на работа, обикновено се полагат няколко дни отдих. Само ела утре.

Погледът му се насочи към прозореца с цветно, грапаво стъкло. Най-вероятно сложено поради желание да се осигури дискретност, за да не виждат посетителите отвън. Точно обратното на кафенето, помисли си Елен.

— Е? Ще дойдеш ли?

— Кой знае — погледна я с онзи поглед, който тя помнеше от сутрините след пътуването му до Банкок. — Не бих се обзаложил.

— Ела все пак. Чакат те няколко забавни изненади.

— Изненади? — Хари се усмихна меко. — Какви ли са? Преждевременно пенсиониране? Уволнение с почести? Да не би президентът да ми връчи The Purple Heart^[2]!

Вдигна глава и Елен видя кървясалите му очи. Тя въздъхна и се обърна към прозореца. Зад грапавото стъкло се плъзгаха безформени коли като във филм за наркомани.

— Защо си причиняваш това, Хари? Знаеш — както и аз, а и всички останали — че грешката не беше твоя! Даже Сикрет Сървис признават за свой пропуск, че не сме били уведомени. И в твое лице сме постъпили правилно.

Хари заговори тихо, без да я гледа:

— Дали семейството му ще бъде на същото мнение, като се прибере в инвалидна количка?

— За Бога, Хари! — повиши глас Елен и с крайчеца на окото си забеляза, че жената зад тезгяха ги наблюдава с повишен интерес. Явно очакваше жестока свада.

— Винаги има хора, които нямат късмет и страдат, Хари. Просто такъв е животът, никой не е виновен. Знаеш ли, че всяка година измират шестдесет процента от цялата популация на сивогушите завирушки? Шестдесет процента! Ако човек се сепне и започне да умува какъв смисъл има в това, сам ще се окаже измежду тези шестдесет процента, преди да се е усетил, Хари.

Хари не отговори, просто седеше и главата му клюмаше към карираната покривка, осеяна с черни петна от цигарена пепел.

— Ще се намразя за това, което ще ти кажа, Хари, но ще го сметна за лична услуга, ако дойдеш утре. Само се появи, няма да ти говоря и няма да те карам да ми дъхаш. Става ли?

Хари мушна пръст в една от черните дупки на покривката. После премести празната си чаша и закри друга дупка от цигара. Елен чакаше.

— Валер ли те чака отвън в колата? — попита Хари.

Елен кимна. Много добре знаеше, че двамата не се понасят. Хрумна й идея, поколеба се, но реши да опита:

— Впрочем той заложи двеста кинта, че няма да се появиш.

Хари пак се засмя по същия мек начин. После вдигна глава, подпря я на ръцете си и погледна Елен.

— Хич не те бива да лъжеш, Елен. Но ти благодаря за опита.

— Мамка ти.

Тя си пое въздух, понечи да каже нещо, ала се отказа. Изгледа Хари продължително. После пак си пое дъх:

— Дотук с увъртанията. Всъщност Мьолер трябваше да ти го съобщи, но сега го чуй от мен: искат да ти дадат пост на старши полицейски инспектор в ПСС.

Смехът на Хари избуча ниско като мотора на кадилак „Флетуд“:

— Добре де, с малко упражнения може и да станеш добра лъжкиня.

— Това е самата истина!

— Невъзможно — погледът му отново се насочи към прозореца.

— И защо? Ти си един от най-добрите ни разследващи полицаи, току-що показа, че си страшно решителен служител на реда, учил си право, имаш…

— Невъзможно е, вече ти казах. Даже и на някого да му е хрумнала такава шантава идея.

— Но защо?

— Поради една много проста причина. Нали шестдесет процента от онези там птици умират?

Той издърпа покривката заедно с чашата върху нея.

— Наричат се сивогуши завирушки — подсказа му тя.

— Точно така. И от какво умират?

— Какво имаш предвид?

— Ами нали не умират от само себе си?

— Умират от глад. От хищници. Студ. Изтощение. Не е изключено да се блъснат в някой прозорец. От какво ли не.

— Добре. Защото се обзалагам, че никоя от тях не умира, ранена в гърба от норвежки полицай без разрешение да носи оръжие, понеже не е издържал изпитите по стрелба. Служител, който ще бъде обвинен и вероятно осъден на затвор от една до три години веднага щом стрелбата излезе наяве. Доста лош кандидат за старши инспектор, не мислиш ли?

Той вдигна чашата и я стовари с трясък върху оголената част от плота на масата.

— Кой изпит по стрелба? — попита звънливо Елен.

Изгледа я строго. Тя посрещна погледа му с вдъхващо увереност изражение.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Нямам представа за какво говориш, Хари.

— Много добре знаеш, че…

— Доколкото знам, тази година успешно си издържал изпитите по стрелба. И Мьолер мисли така. Даже тази сутрин отиде до стрелбището, за да попита инструктора. Разгледаха данните и, доколкото разбраха, ти си постигнал доста над средния резултат. Както се досещаш, те няма да назначат за старши инспектор човек, стрелял по агенти на Сикрет Сървис, без да си е получил разрешителното за стрелба.

И тя се усмихна широко на Хари. Сега той изглеждаше повече объркан, отколкото пиян.

— Но аз нямам разрешително!

— Напротив, просто си го забутал някъде. Ще го намериш, Хари, ще го намериш.

— Я ме чуй, аз… — внезапно спря и втренчено погледна папката на масата пред себе си.

Елен се изправи.

— Значи ще се видим в девет, старши инспекторе?

В отговор Хари успя само да кимне.