Ю Несбьо
Червеношийката (41)

Четиридесет и първа глава

Улица „Вибе“, 3 март 2000 г.

Задъхан, Хари стигна до четвъртия етаж. На вратата вече стоеше широко усмихнат мъж.

— Съжалявам за всички тези стъпала — подаде му ръка той. — Синдре Фауке.

Очите му все още младееха, но иначе лицето му изглеждаше като преживяло не една, а две световни войни. Най-малко. Остатъците от бялата му коса бяха загладени назад. Под разкопчаната жилетка Фауке носеше червена риза на горски работник. Ръкостискането му бе здраво и сърдечно.

— Току-що сварих кафе. И знам за какво сте дошли.

Влязоха във всекидневната, обзаведена като работен кабинет. Върху ковчеже бе поставен персонален компютър. Навсякъде бяха разпилени листове хартия, а купища книги покриваха масите и пода до стените.

— Още не съм успял да въведа ред — обясни той и разтреби дивана, за да направи място на Хари.

Хари се огледа. По стените нямаше снимки, само календар от веригата магазини „Рими“ с пейзажи от местността Нурмарка.

— В момента се занимавам с мащабен проект и се надявам да се превърне в книга. История на войната.

— Тази книга не е ли вече написана?

Фауке се засмя гръмогласно.

— Да, може да се каже. Само дето досега не са успели да проумеят войната. А тази книга ще разказва за моята война.

— Ясно. Защо я пишете?

Фауке повдигна рамене.

— С риск да прозвуча театрално — ние, участниците, носим отговорността да предадем опита си на идните поколения, преди да си отидем от този свят. Или поне аз така виждам нещата.

Фауке се скри в кухнята и извика оттам:

— Евен Юл ми се обади и ми каза да очаквам посещение. Разбрах, че сте от ПСС.

— Да. Но Юл ми каза, е живеете в квартал Холменколен.

— С Евен не се чуваме често, а аз запазих телефонния си номер, защото преместването ми е временно. Докато завърша книгата.

— Ясно. Аз ходих там. Срещнах дъщеря ви, тя ми даде този адрес.

— Значи си е била у дома? Да, тя има доста дни отпуск.

От коя работа? — едва се сдържа да не попита Хари, но съобрази, че ще прозвучи подозрително.

Фауке се върна с голям, димящ чайник с кафе и две чаши.

— Без сметана — сложи той едната чаша пред Хари.

— Чудесно.

— Хубаво. Понеже нямате голям избор — Фауке се засмя и за малко да разлее кафе, докато наливаше.

Хари си помисли колко е странно, че Фауке почти по нищо не прилича на дъщеря си. Нямаше нито нейния изискан начин на говорене и поведение, нито нейните черти и смугла кожа. Само челото му бе същото. Високо, с дебела синя вена, преминаваща напряко през него.

— Голяма къща си имате там.

— Само поддръжка и ринене на сняг — Фауке отпи от кафето и доволно премлясна. — Тъмна, потискаща и далеч от света. Не предпочитам квартал Холменколен. А и там живеят само сноби. Не е особено подходящо място за преселил се гюдбрандалец като мен.

— Защо тогава не я продадете?

— Дъщеря ми я харесва. Тя е израснала там. Искали сте за говорим за Зенхайм, както разбрах.

— Дъщеря ви сама ли живее там?

На Хари му се прииска да си отхапе езика, Фауке отпи отново. Задържа кафето в устата си. За дълго време.

— Живее с едно момче. Олег.

Погледът му бе отнесен и той вече не се усмихваше.

Хари си направи няколко бързи извода. Доста прибързани, вероятно, но ако не грешеше, Олег бе причината Синдре Фауке да се премести на тази улица. И все пак това е положението: тя живее с мъж; вече няма смисъл да мисли за нея. Всъщност така е по-добре.

— Не мога да ви кажа много неща, Фауке. Както сигурно сте разбрали, работим…

— Разбирам.

— Добре. Бих искал да чуя какво знаете за норвежките в Зенхайм.

— Олеле. Знаете ли, бяхме доста народ.

— За онези, които все още са живи.

Фауке се усмихна.

— Не искам да прозвучи зловещо, но това доста улеснява задачата ми. Измирахме като мухи на Източния фронт. Средно шестдесет процента от отряда ми загиваха всяка година.

— Боже мой, съвпада с коефициента на смъртност при сивогушите завирушки… ъъъ.

— Да?

— Извинете ме. Продължете, ако обичате.

Хари засрамено заби поглед в чашата с кафе.

— Важното е, че натрупаният опит рязко повишава шансовете за оцеляване — обясни Фауке. — Не умреш ли през първите шест месеца, те изведнъж се умножават. Не настъпваш мини, вървиш наведен в окопа, будиш се при звука от зареждане на винтовка „Мосин-Нагант“. И знаеш че няма място за геройства, а страхът е най-добрият ти приятел. Затова след шест месеца се превърнахме в малка група оцеляващи норвежци, които се надяват да преживеят войната. И повечето от нас бяха ходили в Зенхайм. С напредването на военните действия преместиха обучението във вътрешните части на Германия. Или пък доброволците идваха направо от Норвегия. Които не бяха ходили на обучение…

Фауке поклати глава.

— Измряха ли? — попита Хари.

— Даже не успяхме да им запомним имената. Какъв бе смисълът? Непонятно е, но до 1944-а доброволците прииждаха на тълпи към Източния фронт, дълго време след като ние, тамошните, бяхме разбрали накъде вървят нещата. Бедничките, мислеха си, че ще спасят Норвегия.

— Доколкото разбрах, през 1944-а вече не сте били там?

— Така е. Дезертирах. В навечерието на Новата година през 1943-а. Извърших предателство два пъти. — Фауке се усмихна. — И двата пъти попаднах в погрешния лагер.

— Били сте се за руснаците?

— Почти. Бях пленник. Щяхме да измрем от глад. Една сутрин попитаха на немски дали някой от нас разбира нещо от свързване. Знаех това-онова и вдигнах ръка. Оказа се, че всички свързочници в един от полковете са загинали. До един! На следващия ден обслужвах полевия телефон, докато руснаците преследваха доскорошните ми другари от Естония. Беше при река Нарва…

Фауке вдигна чашата и я хвана с две ръце.

— Лежах на едно възвишение и наблюдавах как руснаците нападат немска картечница. Немците просто ги покосиха. Сто и двадесет души и четири коня лежаха на купчини пред тях, когато картечницата накрая прегря. Избиха руснаците с байонети, за да пестят муниции. От началото до края на атаката мина най-много половин час. Сто и двадесет мъртъвци. После продължиха към следващия пост. И там пак същата процедура.

Хари забеляза как чашата в ръката на Фауке леко се заклати.

— Разбрах, че ще умра. И то за нещо, в което не вярвах. Не вярвах нито на Сталин, нито на Хитлер.

— Защо тогава заминахте за Източния фронт?

— Бях на осемнадесет. Израснах в чифлик далеч на север в Гюдбрансдален, където почти не виждахме други хора, освен най-близките си съседи. Не четяхме вестници, нямахме книги — не знаех нищо. Всичките си знания за политиката придобих от разказите на баща ми. От рода ни единствено ние бяхме останали в Норвегия, другите емигрираха в САЩ през двадесетте години. Будителите ми и съседите от двете страни бяха заклети привърженици на тогавашния министър-председател Квислинг и членове на Националното обединение. Имах двама по-големи братя; те ми служеха за пример в много отношения. Участваха в Свитата^[1] и имаха за задача да вербуват младежи за партията в Норвегия, иначе и те щяха да хукнат към фронта. Или поне това ми казваха. Едва по-късно разбрах, че са набирали доносници. Но тогава бе прекалено късно, бях на път за фронта.

— Значи сте променили убежденията си на фронта?

— Не бих го нарекъл промяна. Повечето от нас, доброволците, мислеха повече за Норвегия, отколкото за политика. Обратът за мен настъпи, когато разбрах, че се бия за друга страна. Всъщност истината е толкова проста. И така погледнато, не бе по-добре да се биеш за руснаците. През юни 1944-а работех като товарач на един пристан в Талин, откъдето успях да се промъкна на борда на шведски кораб на Червения кръст. Скрих се в трюма и стоях там три денонощия. Натрових се с въглероден моноксид, но стигнах до Стокхолм. Оттам продължих към границата с Норвегия и се прехвърлих без чужда помощ. Беше вече август.

— Защо без чужда помощ?

— Малкото ми познати в Швеция ми нямаха доверие, фантастичното в историята ми им идваше малко в повече. Но така беше по-добре. И аз не разчитах на никого.

Той отново се засмя високо.

— После се покривах и се оправях сам. Самото преминаване на границата се оказа детска игра. Повярвайте ми, по време на войната по-опасно бе да доставиш дажбите с храна в Ленинград, отколкото да преминеш от Швеция в Норвегия. Още кафе?

— Благодаря. Защо просто не останахте в Швеция?

— Уместен въпрос. И аз самият съм си го задавал много пъти.

Прокара ръка по рядката си побеляла коса.

— Бях обсебен от мисълта за отмъщение, разбирате ли. Бях млад, а когато е млад, човек обича да живее с погрешната представа, че справедливостта е човешкото ни призвание. Когато тръгнах за Източния фронт, бях млад мъж с големи вътрешни конфликти и се държах като боклук с много от другарите си на фронта. Въпреки това, или може би точно затова, се заклех да отмъстя за всички пожертвали живота си в името на лъжите, с които ни тъпчеха у дома. И да отмъстя за собствения си разбит живот; смятах, че той никога повече няма да бъде същият. Мечтаех единствено да си разчистя сметките с истинските предатели на страната ни. Днешните психолози сигурно ще го нарекат военна психоза и веднага щяха да ме затворят. Вместо това тръгнах за Осло, без да имам къде да живея или при кого да отида, а наличните ми документи веднага щяха да ме разобличат като дезертьор. Щом пристигнах с камион в Осло, тръгнах на север към местността Нурмарка. Три дена спах под стъблата на няколко бора и се хранех с горски плодове, преди да ме открият.

— Отечественият фронт ли?

— Разбрах от Евен Юл, че ви е разказал останалото.

— Да — Хари въртеше чашата в ръце. Убийството. — Срещата с този мъж не успя да хвърли светлина върху тази непонятна постъпка. Мисълта за нея се загнезди в съзнанието на Хари, още щом видя усмихнатия Фауке на вратата и стисна ръката му. Този човек е екзекутирал двамата си братя и родителите си.

— Знам за какво мислите — обади се Фауке. — Бях войник и получих заповед да извърша убийство. Ако не бях получил такава заповед, нямаше да го сторя. Но знам едно: те бяха от хората, извършили предателство.

Фауке погледна Хари право в очите. Чашата му вече не се клатеше.

— Чудите се защо убих всичките, след като заповедта се отнасяше за един? Проблемът беше, че не уточниха кого. Предоставиха на мен да отсъдя кой да умре и кой да живее. А аз не можех да реша. Затова убих всички. На фронта имаше един мъж; наричахме го Червеношийката. Точно като птицата. Научи ме, че убийството с байонет е най-хуманното. Сънната артерия свързва сърцето с мозъка и щом я прекъснеш до мозъка не стига кислород и жертвата веднага изпада в мозъчна смърт. Сърцето бие още три, четири пъти, но после и то спира. Проблемът е, че е трудно. Гюдбран, по прякор Червеношийката, бе ненадминат, но аз се борих с майка ми цели двадесет минути и успях само да й нанеса няколко прободни рани. Накрая се наложи да я застрелям.

Устата на Хари пресъхна.

— Разбирам — кимна той.

Безсмислената дума увисна във въздуха. Той бутна чашата към средата на масата и извади бележник от коженото си яке.

— Може ли да поговорим за хората, с които сте били в Зенхайм?

Синдре Фауке изведнъж се изправи.

— Съжалявам, Хуле. Нямах намерение да го представя като хладнокръвно и безмилостно деяние. Нека ви обясня, преди да продължа: не съм жесток човек, просто такъв е моят подход към нещата. Нямаше нужда да ви разказвам това, но въпреки това го направих. Понеже не мога да си позволя да го забравя. Точно затова и пиша онази книга. Преживявам го всеки път, когато темата се повдигне — конкретно или безмълвно. За да съм сигурен, че няма да забравя. В деня, когато забравя, страхът ще спечели първата си битка. Не знам защо е така, психолозите сигурно биха го обяснили.

Той въздъхна.

— Но сега казах всичко по въпроса. Сигурно е прекалено много. Още кафе?

— Не, благодаря — промърмори Хари.

Фауке седна отново. Подпря брадичка на свитите си пестници.

— Значи Зенхайм. Твърдото норвежко ядро. Ако включим и мен, говорим всъщност само за петима. Единият, Даниел Гюдесон, загина същата нощ, когато изчезнах. Остават четирима. Едвард Мускен, Халгрим Дале, Гюдбран Юхансен и аз. След войната съм виждал само Едвард Мускен, командира ни. През лятото на 1945-а. Осъдиха го на три години затвор за държавна измяна. За другите дори нямам представа дали са оцелели. Но нека ви разкажа какво знам за тях.

Хари отвори на празна страница в бележника си.