Ю Несбьо
Червеношийката (84)

Осемдесет и четвърта глава

Крепостта „Акершхюс“, 13 май 2000 г.

В два и половина през нощта старецът бе паркирал колата до нисък склад за стоки в близка до крепостта улица. По-рано това бе оживена пътна артерия в Осло, но след като построиха тунела за автомобили, тя се превърна в еднопосочна и по нея минаваха с колите си само през деня най-вече хора, работещи на пристанището. И клиенти на проститутките, които търсеха някое необезпокоявано местенце за „сеанса“. Между шосето и водата имаше само няколко складови бази, а от другата страна се издигаше западната страна на крепостта „Акершхюс“.

Ако някой обаче наблюдаваше със светещ далекоглед от пристана „Акер Брюге“, сигурно щеше да забележи същото като стареца: гърба на сив костюм, подскачащ всеки път, когато мъжът в него раздвижваше хълбоци, и лицето на силно гримирана и поне толкова пияна жена, която позволява да я чукат на западната стена на крепостта, точно под оръдията. От двете страни на съвкупяващите се лампи осветяваха каменната стена и зида над тях.

Knegs wehrmachtsgefängnis „Акершхюс“^[1]. Тази вечер вътрешната част на крепостта бе затворена, а дори и да бе успял да се промъкне там, имаше твърде голяма опасност да го открият на самото място на екзекуцията.

Никой не знаеше колко души са разстреляни там през войната, но имаше паметна плоча на падналите в съпротивата норвежци. Старецът знаеше, че поне един от тях е обикновен престъпник, заслужил наказанието си, откъдето и да го погледне човек. И точно тук разстреляха Видкюн Квислинг и другите, получили смъртни присъди на процеса за възмездие. Квислинг седеше на барутната кула. Старецът често се бе чудил дали затова книгата е озаглавена точно така, онази, в която писателят описва подробно различни методи на екзекуция през вековете^[2]. Дали описанието на екзекуцията с аркебуз, тоест разстрел от отряд, всъщност не е описание на екзекуцията на Видкюн Квислинг, тогавашния норвежки министър-председател, през октомври 1945 година, когато изведоха предателя на това място, за да надупчат тялото му с куршуми? Дали наистина, както разказваше писателят, са нахлузили покривало на главата му и са закрепили бяло парче плат над сърцето му като знак за център на мишената? Дали са извикали четири пъти командата, преди изстрелите да прозвучат? И толкова неточно ли са стреляли тези умели войници, та лекарят е бил принуден да проверява със стетоскоп и е повтарял, че осъденият на смърт трябва да бъде екзекутиран отново — и така стреляли четири или пет пъти и смъртта настъпила вследствие от кървенето на многото повърхностни рани?

Старецът бе изрязал описанието от книгата.

Прашният костюм, привършил заниманията си, слизаше по склона към колата си. Жената все още стоеше горе на стената: дръпнала полата си надолу, пушеше цигара, която светваше в мрака при всяко всмукване от нея. Старецът чакаше. После тя стъпка цигарата с тока си и тръгна по мръсната пътека около крепостта назад към „офиса“ си по улиците около „Норгес Банк“.

Старецът се обърна към задната седалка, където жената със завързана уста го гледаше втренчено със същите ужасени очи, които той виждаше при всяко нейно събуждане от наркозата с диетилетер. Видя как устните й се раздвижиха под превръзката.

— Не се страхувай, Сигне — той се наведе към нея и закрепи нещо на палтото й. Тя се опита да наклони глава, за да види какво е, но той й попречи.

— Хайде да се поразходим малко — предложи той. — Както преди.

Излезе от колата, отвори задната врата, издърпа я навън и я бутна да върви напред. Тя се спъна и падна на колене върху обраслия с трева банкет на пътя, но той сграбчи въжето, с което бе вързал ръцете й отзад, и пак я изправи на крака. Обърна я с лице към улична лампа и светлината заблестя директно в очите й.

— Забравих виното, не мърдай оттук — заповяда той. — Червено „Рибейрос“, помниш, нали? Не мърдай или…

Лампата я заслепяваше и се наложи да тикне ножа в лицето й, та тя да го види. А въпреки ярката светлина зениците й бяха толкова големи, че очите й изглеждаха почти изцяло черни. Той слезе до колата и се огледа. Нямаше жив човек. Ослуша се и чу само постоянния шум, долитащ от града. После отвори багажника. Отмести черния пластмасов чувал настрана и усети, че кучешкият труп вътре е започнал да се вцепенява. Стоманата на пушката „Мерклин“ слабо проблесна в тъмнината. Извади я и се настани на шофьорската седалка. Свали стъклото наполовина и опря пушката на него. Погледна нагоре и видя как гигантската й сянка танцува по жълтеникаво кафявата стена от шестнадесети век. Сигурно сянката се виждаше чак от Двореца. Красота.

Запали колата с дясната си ръка и форсира двигателя. Огледа се за последно наоколо, преди да погледне през оптичния мерник. При разстояние от не повече от петдесет метра палтото й изпълваше цялото кръгло поле в лещата на мерника. Отмести мерника съвсем малко надясно и черното кръстче откри онова, което търсеше — бялата хартийка. После издиша въздуха от дробовете си и сложи пръст на спусъка.

— Дойде и твоят ред — прошепна той.