Ю Несбьо
Червеношийката (10)

Десета глава

Ленинград, 31 декември 1942 г.

На поста до картечницата беше студено. Гюдбран облече всичките си дрехи, но зъбите му тракаха, а пръстите на ръцете и краката му се бяха вкочанили. Особено зле бе положението с краката. Беше ги увил в новите партенки, но и това не помогна.

Взираше се в тъмнината. Тази вечер не чуваха почти нищо от Иван.

Дали пък не празнува настъпването на новата година. Сигурно яде нещо вкусно. Зеле с овче месо. Или шишчета. Гюдбран, разбира се, знаеше, че руснаците нямат месо, но не съумяваше да се сдържи да не мисли за храна. Самите те не ядяха нищо друго освен хляб и лещена чорба. Зелен мъх покриваше хляба, но те бяха свикнали. А започнеше ли да се разпада от плесен, готвеха супа и от него.

— На Бъдни вечер поне ни дадоха наденичка — спомни си Гюдбран.

— Шшшт — изсъска Даниел.

— Никого няма тази вечер, Даниел. Те хапват медальон от еленово месо. С гъст, светъл сос за дивеч и червени боровинки. И картофи с бадеми.

— Не почвай пак с тези приказки за храна. Мълчи и се оглеждай.

— Нищо не виждам, Даниел. Нищичко.

Седяха клекнали един до друг с наведени глави. Даниел носеше руската фуражка. Стоманената каска със знака Waffen SS^[1] лежеше на земята до него. Гюдбран разбираше защо. Нещо във формата на каската позволяваше на постоянния леден вятър да влиза под ръба й и да предизвиква непрекъснато, лазещо по нервите фучене, особено неприятно, когато си на пост.

— Какво му е на зрението ти? — попита Даниел.

— Нищо. Просто през нощта не виждам много добре.

— Само това ли?

— И си падам малко далтонист.

— Малко далтонист?

— Не различавам червено и зелено. Цветовете сякаш се сливат. Например веднъж не забелязах една боровинка, докато събирахме в гората плодове за неделното печено.

— Стига с тази храна, предупредих те!

Млъкнаха. В далечината отекна картечен залп. Термометърът показваше минус двадесет и пет градуса. Миналата зима няколко нощи подред държа четиридесет и пет градуса под нулата. Гюдбран се надяваше в този студ въшките да мируват, сърбежите да започнат едва когато свърша наряда му и той се пъхне под вълнената завивка в леглото. Но тези гадини май понасяха студа по-добре от него. Веднъж си направи експеримент: остави долната си риза в снега цели три нощи, когато дърво и камък се пукаше от студ. После я прибра в бункера; тя представляваше парче лед. Но щом я стопли пред печката, в нея се събуди кипящ, пълзящ живот и той с отвращение я хвърли в огъня. Даниел се изкашля:

— Впрочем какво ядяхте с неделното печено?

Гюдбран не дочака повторна покана:

— Първо татко разрязваше печеното с набожно изражение като свещеник, а ние, децата, седяхме тихо и го наблюдавахме. После мама сипваше на всеки по две парчета в чинията и ги поливаше с кафяв сос, толкова гъст, че тя го разбъркваше от време на време, за да не се втвърди съвсем. Имаше и много свежо, крехко брюкселско зеле. Сложи си каската, Даниел. Ами ако в главата ти се забие парче от граната?

— Ами ако се забие цяла граната? Продължавай.

Гюдбран затвори очи и по устните му заигра усмивка.

— За десерт имаше пюре от сливи. Или браунис. Те не бяха обичайно лакомство; мама донесе рецептата от Бруклин.

Даниел плю в снега. През зимата обикновено сменяха караула на един час, но Синдре Фауке и Халгрим Дале имаха висока температура, затова Едвард Мускен, командирът, удължи времето на два часа, докато не разполагат с пълния си състав.

— Мъчно ти е за нея, нали? За майка ти.

Гюдбран се усмихна, плю в снега на същото място като Даниел и вдигна поглед към замръзналите звезди на небето. Нещо изшумоля в снега и Даниел вдигна глава.

— Лисица — промърмори той.

Не беше за вярване, но и тук, където всеки квадратен метър бе бомбардиран и мините лежаха по-нагъсто отколкото паветата пред Двореца, имаше животни. Не много, но бяха виждали зайци и лисици. И някой друг пор. Естествено, опитваха се да ги убият, всичко бе добре дошло в тенджерата. Но след като застреляха един немец, отишъл да донесе заек, началството разбра, че руснаците пускат дългоухи пред окопите им, за да ги подмамват да навлизат в ничията земя. Едва ли руснаците доброволно се разделяха със зайците си!

Гюдбран облиза напуканите си устни и погледна часовника. Оставаше един час до смяната на караула. Подозираше, че Синдре си е натъпкал ректума с тютюн, за да вдигне температура. Той е способен на това.

— Защо се върнахте от САЩ? — попита Даниел.

— Заради срива на борсата. Татко изгуби работата си в корабостроителницата.

— Виждаш ли — кимна Даниел. — Това е капитализмът. Бедните хорица изнемогват, а богаташите дебелеят, независимо дали има подем, или криза.

— Такъв е животът.

— Досега е било така, да. Но сега ще настъпят промени. Като спечелим войната, Хитлер сигурно има някоя малка изненада за хората. И татко ти няма защо да се тревожи, че ще остане без работа. Ти също трябва да се запишеш в Националното обединение.

— Наистина ли вярваш във всичко това?

— А ти не вярваш ли?

Гюдбран не обичаше да противоречи на Даниел, затова само вдигна рамене, но Даниел повтори въпроса.

— Вярвам, разбира се — потвърди Гюдбран. — Но сега мисля най-вече за Норвегия. За това, че не бива да пускаме болшевиките в страната си. Ако влязат, непременно ще се върнем в Америка.

— В капиталистическа страна? — Гласът на Даниел стана по-рязък. — Демокрация в ръцете на богатите, изоставена на произвола на случайността и корумпираните лидери?

— По-добре това, отколкото комунизъм.

— Демокрациите са на изживяване, Гюдбран. Само виж Европа. Англия и Франция вървяха към разпад много преди да избухне войната, с безработица и експлоатация по цялата им територия. Сега има само двама души, достатъчно силни, за да спрат пропадането на Европа в хаоса, и те са Хитлер и Сталин. Ето пред този избор сме поставени. Братски народ или варвари. Почти никой в Норвегия не дава вид, че разбира какъв късмет извадихме, защото първи дойдоха немците, а не касапите на Сталин.

Гюдбран кимаше в знак на съгласие. Впечатляваше се не само от думите на Даниел, но и от начина, по който ги казваше. Толкова убедително.

Изведнъж се чуха гърмежи и небето пред тях побеля от пламъци, стените на окопа се разклатиха и жълтите искри бяха последвани от кафява пръст и сняг, които сякаш сами изхвърчаха във въздуха на местата, където паднаха гранатите.

Гюдбран все още лежеше на дъното на окопа с ръце над главата си, когато всичко свърши така внезапно, както и започна. Погледна нагоре и видя Даниел: лежеше на ръба на окопа зад картечницата и се превиваше от смях.

— Какво правиш? — извика Гюдбран. — Надуй сирената, вдигни всички на крак!

Но Даниел продължи да се смее и то още по-силно.

— Мой скъпи, скъпи приятелю — подвикна той със сълзи от смях в очите. — Честита Нова година!

Даниел посочи часовника и на Гюдбран му просветна. Явно Даниел бе чакал само новогодишния салют на руснаците, защото сега мушна ръка в снега, натрупан пред караулния пост, за да скрива картечницата.

— Бренди — извика той и победоносно размаха във въздуха бутилка с кафява течност в нея. — Пазил съм го повече от три месеца. Вземи!

Гюдбран, застанал на колене, се смееше, обърнат към Даниел.

— Първо ти! — извика Гюдбран.

— Сигурен ли си?

— Напълно, стари приятелю, нали ти си го запазил. Но не изпивай всичко!

Даниел удари встрани от корковата тапа така, че тя изхвръкна от бутилката, и я надигна.

— Към Ленинград, напролет ще пием наздравица в Зимния дворец — издекламира той и свали руската фуражка. — А през лятото ще бъдем у дома и ще ни почитат като герои в нашата любима Норвегия.

Допря гърлото на бутилката до устните си и отметна назад глава, а кафявата течност бълбукаше и танцуваше в шишето. Видя се лек отблясък, когато стъклото отрази светлината от падащите огньове, и през следващите години Гюдбран не спираше да се пита това ли е видял руският снайперист: отблясъка от бутилката. В следващия миг Гюдбран чу висок, пукащ звук, а шишето в ръката на Даниел избухна. Изсипа се дъжд от стъклени парчета и бренди и Гюдбран механично затвори очи. Усети, че лицето му е мокро, нещо се стичаше по бузите му и той облиза с език няколко капки. Нямаше почти никакъв вкус, само на алкохол и на нещо друго — нещо сладникаво, метално. Беше гъсто, сигурно заради студа, помисли си Гюдбран и пак отвори очи. Не виждаше Даниел на ръба. Навярно е залегнал зад картечницата, щом е разбрал, че са ги видели, предположи Гюдбран, но усети как сърцето му препускаше.

— Даниел!

Никакъв отговор.

— Даниел!

Гюдбран се изправи на крака и изпълзя до ръба. Даниел лежеше по гръб с патронника под главата и фуражката, нахлупена върху лицето му. Снегът бе опръскан с кръв и бренди. Гюдбран дръпна фуражката. Даниел се взираше в звездното небе с широко отворени очи. Имаше голяма, зееща черна дупка в средата на челото си. Гюдбран все още усещаше сладникавия, метален вкус в устата си и почувства как му прилоша.

— Даниел.

Думите излязоха като шепот от пресъхналите му устни. За Гюдбран Даниел изглеждаше като малко момче, понечило да направи ангел в снега, но внезапно заспало. С ридание се хвърли върху сирената и дръпна ръчката; докато огньовете падаха в скривалището, режещият жален вик на сирената се издигаше към небето.

Не биваше да става така, беше единствената мисъл на Гюдбран.

Ооооооооооооооо-ооооооооооооооо…!

Едвард и останалите, излезели от бункера, стояха зад него. Някой извика името му, но Гюдбран не чуваше, продължаваше да върти ръчката.

Накрая Едвард се приближи и сложи ръка на ръчката. Гюдбран отслаби захвата си, не се обърна, просто остана прав, взираше се в ръба на окопа и в небето над него, докато сълзите замръзваха по страните му. Воят на сирената постепенно заглъхна.

— Не биваше да става така — прошепна той.