Ю Несбьо
Червеношийката (51)

Петдесет и първа глава

Хамбург, 30 юни 1944 г.

Скъпа, любима моя Хелена,

Обичам те повече от себе си, вече го знаеш. Макар че ни бе отредено да бъдем заедно само кратък миг, а на теб ти предстои дълъг и щастлив живот (сигурен съм!), надявам се да не ме забравиш съвсем. Сега е вечер, седя в едно спално помещение на пристанището в Хамбург, а бомбите навън валят една след друга. Сам съм, другите потърсиха убежище в бункери и мазета, а тук няма ток, но бушуващите навън пожари осигуряват повече от достатъчно светлина за писане.

Наложи се да слезем от влака малко преди да пристигнем в Хамбург, защото предната нощ бомбардирали релсите. Превозиха ни до града с камиони, а там ни посрещна ужасяваща гледка. Всяка втора къща е разрушена, около димящите руини се промъкваха кучета, навсякъде виждах мършави, дрипави деца, които гледаха втренчено към камионите ни с големи си безизразни очи. Минах през Хамбург на път за Зенхайм само преди две години, но сега градът е неузнаваем. Тогава си мислех, че Елба е най-красивата река, която съм виждал, а сега по кафеникавата тиня се носят парчета от греди и останки от разбити кораби и самолети; говори се, че водата е отровена от труповете, които плуват в нея. Предупредиха ни за нови бомбардировки тази нощ и да стоим само на сушата. По план трябваше да продължа към Копенхаген тази вечер, но железопътните линии на север също са подложени на бомбардировки.

Извини моя лош немски. Както виждаш, ръката ми не е стабилна, но това се дължи на бомбите, които клатят цялата сграда. Не е от страх. От какво да се страхувам? Оттук, където се намирам, съм свидетел на феномен, за който само съм чувал: огнено торнадо. Пламъците от другата страна на пристанището сякаш засмукват всичко. Виждам как отделни греди и цели ламаринени покриви се издигат и политат в пламъците. А морето — то кипи! От пристаните нататък се издига пара. Ако някой нещастник се опита да се спаси, скачайки във водата, ще изгори жив. Отворих прозореца. Във въздуха сякаш няма кислород. Тогава чух и виковете — все едно някой стои в пламъците и вика „още, още, още“. Звучи чудовищно и плашещо, наистина, но и някак странно примамливо.

Сърцето ми така прелива от любов, че се чувствам недосегаем — благодарение на теб, Хелена. Ако някой ден имаш деца (знам, че ще имаш и искам да имаш!), те моля да им разкажеш моите истории. Разкажи им ги като приказки, понеже те са точно такива — реални приказки! Решил съм да изляза сега по тъмното, да видя какво ще намеря, кого ще срещна. Ще пъхна това писмо в металната манерка тук, на масата. Издълбал съм името и адреса ти с байонета, та който ги намери, да се ориентира.

Твой любим

Урия