Ю Несбьо
Червеношийката (12)

Дванадесета глава

Ленинград, 2 януари 1943 г.

Четиримата мъже се намираха в окоп на два километра северно от техния сектор, на мястото, където падината лъкатуши в обратна посока и почти образува извивка. Мъжът с отличителните знаци на капитан, застанал пред Гюдбран, си разтъпкваше краката. Валеше сняг и върху капитанската фуражка се образуваше тънък бял слой. Едвард Мускен стоеше до капитана и гледаше Гюдбран с едното си ококорено око, а другото държеше полузатворено.

— So — кимна капитанът. — Er ist hinüber zu den Russen geflohen.

— Ja — потвърди Гюдбран. — Warum?

— Das weiss ich nicht.^[1]

Капитанът погледна във въздуха, изскърца със зъби и разтъпка крака. После кимна на Едвард, прошепна няколко думи на своя Rottenführer^[2], немския ефрейтор, когото водеше със себе си, и после се поздравиха. Снегът изскърца под краката им, когато тръгнаха.

— Това беше всичко — заключи Едвард. Не сваляше поглед от Гюдбран.

— Да — каза Гюдбран.

— Нямаше кой знае какво разследване.

— Нямаше.

— Кой би предположил. — Изцъкленото му око продължаваше да гледа Гюдбран втренчено и безизразно.

— Войниците тук дезертират непрекъснато — напомни Гюдбран. — Едва ли съумяват да разследват всички, които…

— Мисля си, кой би предположил, че на Синдре ще му хрумне нещо такова.

— Прав си наистина — съгласи се Гюдбран.

— Звучи прекадено хитро. Просто да се вдигнеш и да избягаш.

— Така е.

— Жалко за картечницата — в гласа на Едвард се долавяше хладен сарказъм.

— Да.

— А ти не успя да извикаш и стражите на холандците.

— Виках, но беше прекадено късно. Беше тъмно.

— Имаше лунна светлина — отбеляза Едвард.

Двамата се гледаха втренчено.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Едвард.

— Не.

— Напротив, много добре знаещ виждам го в очите ти. Защо, Гюдбран?

— Не съм го убил — Гюдбран не отместваше погледа си от циклоповото око на Едвард. — Опитах се да поговоря с него. Не искаше да ме слуша. После просто избяга. Как трябваше да постъпя?

И двамата дишаха тежко, стояха наведени един към друг, а вятърът отнасяше парата от устите им.

— Помня кога последно изглеждаше така, Гюдбран. В нощта, когато уби онзи руснак в бункера.

Гюдбран вдигна рамене. Едвард сложи заледената си ръкавица върху ръката му.

— Чуй ме. Синдре не беше добър войник. Може би даже не е и добър човек. Но ние сме хора с принципи и трябва да се опитваме да спазваме определени норми и да пазим достойнството си във всичко, което прав им, разбираш ли?

— Може ли вече да си тръгвам?

Едвард погледна Гюдбран. Слуховете, че Хитлер вече не побеждава по всички фронтове, стигаха и до тях. Въпреки това вълната от норвежки доброволци растеше: две момчета заместиха Даниел и Синдре. Непрекъснато прииждаха нови, млади лица. Някои се запечатваха в паметта, други се забравяха веднага щом изчезнеха. Даниел бе от тези, които Едвард щеше да помни, в това не се съмняваше. Точно толкова сигурен бе, че не след дълго образът на Синдре ще бъде изличен от съзнанието му. Изличен. След няколко дена Едвард младши ще навърши две години. Не посмя да продължи мисълта си.

— Да, тръгвай — отсече той. — И не си вири главата много-много.

— Добре — измърмори Гюдбран. — Ще ходя с приведен гръб.

— Помниш ли какво казваше Даниел? — попита Едвард с лека усмивка. — Казваше, че ходим толкова наведени, че ще бъдем прегърбени, като се върнем в Норвегия?

В далечината затрака смехът на картечница.